— О… ще се върне — каза Аби.
— Да, но навреме ли? — попита Оуенс.
— Може би, ако ми кажеш точно за какво става дума… С колко време разполагам?
— Всяка минута е ценна. Не мога да ти кажа повече, но, повярвай ми, това е най-голямата сделка в живота му. Надявам се, че разбираш.
След като разпали любопитството на домакинята, Оуенс закопча чантата си и стана.
— Важно е. Това вече ти е известно.
Стисна ръката на Аби и се отправи към вратата. Стигна до нея, обърна се и пусна широка, ослепителна усмивка.
— Твоят мистър Купър, изглежда, е страхотен. Нямам търпение да се запозная с него.
След това излезе и затвори вратата, така че не чу какво каза Аби.
— Аз също, драга моя.
2
Джак стоеше пред огледалото в банята до кабинета си у дома, почесваше малката трапчинка на брадичката си и оглеждаше небръснатата си челюст. Нещо го безпокоеше. Един-единствен бял косъм се бе появил сред тъмнокестенявите кичури зад едното му слепоочие. На неговата възраст би могъл да има много повече. Животът на Джак обаче бе като че ли омагьосан във всяко едно отношение, освен едно — това, което единствено имаше значение за него в момента.
Беше гол до кръста, строен и силен, с тен, който бе получил след петдневен престой на Бахамските острови, предприет, за да убие болката и объркването от непрекъснатите провали. Топлият пясък и слънчевите лъчи винаги повдигаха духа му. Младите момичета по бикини, с тен като неговия, също не можеха да навредят.
Сега обаче отново беше в Кофин Пойнт, в реалния живот, а той в момента беше отчайващ.
Откъсна белия косъм от слепоочието си и го пусна в умивалника, после се качи на кантара и погледна стрелката. Килограм и половина по-малко. В тропиците винаги отслабваше. Животът не беше справедлив и Джак се оказваше на страната на победителите по-често, отколкото имаше право. Утешаваше се с безумната мисъл, че ако попадне в ада — а това никак не бе невероятно при начина му на живот, — дори и на това горещо място щеше да живее порочно, да покорява най-красивите жени и да не наддава прекалено много.
Погледна светещия циферблат на водолазния си часовник. Седем и половина. Избръсна се, среса косата си, облече бяло поло и застана пред големите прозорци на кабинета си. Отвъд двора и блатата се виждаше двумачтово корабче, което пореше водата във виещите се канали и напредваше срещу прилива, към Хилтън Хед.
Погледна бялата дъсчена ограда, която отделяше двора му от блатото. Боята й се белеше. Старата плантаторска къща бе видяла и по-добри дни. Джак имаше пари да я ремонтира, но му липсваше желание.
Отиде до бюрото и дълго време чисто и просто гледа повърхността му. Там, в средата, подпряно на попивателната с кожени ръбове, беше писмото, грубо разкъсано в горния край. Беше дошло тази сутрин — петото за два месеца.
Взе го и го прочете още веднъж — беше само пет реда, — после го сгъна внимателно и го прибра в плика. Излезе от стаята и се спусна по стълбата.
В антрето спря, колкото да отвори чекмеджето на старинния шкаф и да извади деветмилиметрова берета. Бръкна малко по-навътре и извади пълнителя, зареден с петнайсет патрона. Пъхна го на мястото му, после мушна пистолета в колана си отзад на кръста. Сега вече закрачи бързо, без колебание. Мина през кухнята и излезе през задната врата в двора.
Почувства солената миризма на морските ветрове, докато минаваше покрай плетените столове и засенчената с чадър маса. Стигна до дървената ограда и спря като замаян. Капчица пот потече от темето му, надолу по тила, в яката на ризата. Погледна корабчето в далечината и в продължение на няколко минути остана на място, като вкаменен, опрял ръце на коловете, потънал в мисли. После почти машинално извади писмото и го мушна в пролуката между една подпора и дъската от оградата. Свободният му край затрептя от вятъра. Джак го изгледа продължително, като хипнотизиран, и се отдалечи, сякаш правеше последен опит да избяга от лошите новини, които съдържаше писмото.
Върна се до масата, извади пистолета и го остави отгоре. Седна на един стол и се загледа в пространството. Остана така повече от пет минути.
Най-накрая взе пистолета, освободи предпазителя с палец, така че се показаха червените точки. Зареди патрон в цевта, после бавно вдигна пистолета към устата си, така че би могъл да докосне мерника с език.
Насочи оръжието напред, натисна спусъка и изстреля пет куршума. Трясъкът подплаши птиците, които мигом изхвърчаха от дърветата. Прицели се отново и изпразни пълнителя.
На петдесетина метра от него се разлетяха късчета надупчена хартия и паднаха пред оградата върху купчинката листчета с имена и търговски марки на десетина книгоиздатели. Когато му отказваха, Джак винаги се целеше в запазения знак на компанията в горния ляв ъгъл на плика.
3
— Мога ли да те видя за минутка? — Аби надникна през вратата на кабинета.
Морган Спенсър седеше зад голямо дъбово бюро, върху което нямаше нищо. Той пусна документа, който четеше, вдигна очилата си и се усмихна.
— Влез и затвори вратата. — Бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади пачка листове, пристегнати с гумена лента. — Както казват в занаята, дължиш ми съня за една нощ.
— Какво ще кажеш?
— Добро е.
Спенсър беше нещо като пробен камък, един от малкото, на чието мнение Аби държеше. Не умееше да пише, но пък имаше точно око.
— Кой е този Купър в края на краищата?
— Тъкмо за това исках да поговорим.
Морган разполагаше с остроумна забележка и пламъче в очите за всяка ситуация. Обичаше ирландския хумор и всички филми, в които играе Питър О’Тул. Всъщност нещо във вида му напомняше на Аби за актьора на по-ранна възраст. Беше само осем години по-стар от нея, но с цяло поколение по-мъдър. Беше неин отец изповедник, вуйчото, когото никога не бе имала.
Бяха работили заедно по няколко дела. При все по-ожесточената конкуренция във фирмата той я бе взел под крилото си и й бе предложил защита от копията и стрелите на кариеристите. Проблемът бе, че напоследък Морган губеше способността си да защити когото и да било, дори самия себе си. Фирмата бе прихванала болестния стремеж да намалява персонала.
Аби забеляза, че Морган четеше един документ, наречен „Книгата“. По същество това беше споразумението между съдружниците относно вътрешната организация.
— Какво има?
— Спречкахме се с Кътлър.
Луис Кътлър, чернокож американец, беше новоназначеният управляващ съдружник, издигнат от група млади безскрупулни кариеристи, чийто единствен стремеж беше да контролират всичко и да увеличават собствените си печалби. Консултантите по мениджмънта бяха кимнали одобрително и Кътлър бе избран от съдружниците, за да се справи със секретарките и служителите, чийто глас и без това не се чуваше. За тези пренебрегнати наемници ставаше още по-трудно да твърдят, че са им били раздадени белязани карти.
— Този невзрачен глупак иска да намали премията ми — обясни Спенсър. — Можеш ли да го повярваш? След двайсет години ме третират като обикновен сътрудник. Нещата обаче са написана черно на бяло. Ето тук. — Посочи един пасаж от документа. — Дяловете са „Pro rata“. На литературен английски.
— Това е латински, Морган.
