Аби се засмя.
С течение на времето агентът й бе започнал да се измъква, да не отговаря на обажданията й. Това я бе изумило. Винаги бе смятала, че писането дава някаква сигурност. Притежаваше нужния талант. Нима имаше значение на колко години е и как изглежда? Идеята, че би могла да пише до дълбока старост, бе утеха. Смяташе, че най-важното са мислите й и способността да ги облича в думи. Сега всичко това бе разбито на пух и прах.
Аби обаче не беше малодушна. Не криеше гнева си. В крехкия свят на художествената литература проявяваше упорство и бе готова да рискува по своему. Такъв бе целият й живот. Болезнено независимият дух и готовността да поема рискове дължеше на покойния си баща. Заради него продължаваше да пише, заради него продължаваше това несигурно приключение през тъмните студени нощи. И то я бе накарало да се заеме с безумието, което вършеше в момента.
— Защо не използваш собственото си име? — попита Морган.
— Имам си причини.
— И какви са те? — погледна я той.
—
Морган поклати глава.
Аби се запита дали е потърсила помощ от когото трябва. Някой непознат би задавал по-малко въпроси.
— Въпреки това издателят пак ще вземе правата за ръкописа.
— Знам. Искам обаче и права на мое име.
Морган я изгледа.
— Освен това искам да го направиш неофициално. — Имаше предвид, че услугата няма да мине през фирмата. — Ще ти платя лично.
— Не бъде глупава. — Морган продължи да рови из папките, за да намери материалите. След секунда вдигна очи. — Всъщност можеш да ми платиш. Искам да знам защо го правиш. Защо използваш псевдоним?
— Защото не искам никой да разбере, че съм го писала аз.
— Романът е чудесен — отбеляза Морган.
— Романът е безсрамно комерсиален и е написан по безсрамно комерсиален начин — отвърна Аби. — Знам го.
— Говориш, сякаш не е твое създание. Вероятно не е високо изкуство, но ти казвам, че не можах да го оставя. Не би трябвало да се срамуваш.
— Не се срамувам. Имам си причини. Може ли да не говорим повече за това?
— Само ако не искаш да ме преметнеш с хонорара ми.
Аби доби отчаян вид.
— Добре. Ще ти кажа. Само че не бива да излиза от тази стая. Обещаваш ли?
— Адвокатска тайна. Професионална етика и всичко останало.
— Добре. Не смятам да казвам на когото и да било, че аз съм авторът. На агента, на издателя… на никого. Убедена съм, че за книгата ще е по-добре, ако мен ме няма.
— Доста жестока си към себе си — каза Морган.
— Не съм. Те са жестоки. — „Те“ бяха големите издатели от Ню Йорк. — Ако се подпиша със собственото си име, няма да купят ръкописа. Няма да си помръднат пръста, а аз определено искам книгата да получи своя шанс.
— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях. Не искат ли снимка за корицата?
— Искат.
— Какво ще правиш тогава?
— Ще им дам чужда снимка. На мъж — отговори Аби.
Морган я погледна и заклати глава. Не вярваше на ушите си.
— Ти си красива жена.
— Наближавам четирийсет. Освен това някой мъж, особено ако е хубав, по-лесно ще привлече вниманието им.
— Кой? — попита Морган.
— Още не знам.
— Ти си побъркана. Моля те, кажи ми, че все още не си предприела нищо в този дух! Тоест не си говорила с издател, нали?
— Само с агент. Струва ми се обаче, че са намерили издател.
— Какво му каза?
— Не е мъж, а жена. Казах й, че Гейбъл Купър е заминал някъде, за да работи на спокойствие. Задачата ми в момента е да го открия.
— И тя ти повярва?
— Казах й още, че изглежда опасен. Тя иска книгата. Иска Гейбъл Купър. Иска всичко. Смятам да й го дам.
Морган опря глава на ръцете си и започна да я клати с удивление.
— Няма нищо незаконно, Морган. Просто няма.
— Само малка измама — отбеляза той.
— Хората непрекъснато използват псевдоними.
— О, да. Хората използват псевдоними. Само че в твоя случай… смяташ да покажеш физиономия, нали?
— Искат бицепси и бели зъби. Ще им ги осигуря. Младост и красота. Ще се изръсят добре.
— Наистина ли мислиш, че на мъж са готови да платят повече?
— На млад мъж. Красавец. Обзалагам се на каквото искаш.
— Защо?
— Попитай тях. Освен това нещата не опират само до по̀ла. Аз имам книги, които са се провалили на пазара. Дори не са се доближили до класацията. От такъв автор не става звезда. Няма начин. В този бизнес получаваш начална скорост, ако те открият. Искат нови лица, за да могат да обявят пред света, че са тяхно откритие.
— Само че в твоя случай…
— Давам им стегнат задник, за да се съгласят.
— Ще те спукат от съдебни дела.
— За какво?
— За измама например.
— Няма.
— Защо?
— Защото, за да докажат измама, ще трябва да докажат нанесени щети. Това значи да заявят, че на мен, жената, са щели да платят по-малко, отколкото на красавеца, който съм им представила.
Морган се замисли за момент и се усмихна.
— Дискриминация.
Аби кимна.
— Ще трябва да го признаят.
— Ще се изправят пред нож с две остриета — каза Морган.
— По едно острие за всяка буза — добави Аби. — Освен това, ако книгата има успех, защо им е да ме съдят? А ако мине и замине, на кого му пука? Няма да има за какво да претендират.
Морган беше възхитен от хитростта й. Беше обмислила всичко. Явно притежаваше и други качества, освен писателския талант. Беше по-добър адвокат, отколкото бе смятал.
— Не се ли притесняваш, че някой друг ще отнесе лаврите за твоя труд?
— Само до излизането на изданието с меки корици — от върна Аби.
— После какво?
— После ще кажа истината.
— И мислиш, че ще ти позволят?
