направи някъде другаде.
Когато излезе през въртящата се врата, почувства хладния вятър откъм океана. Студената пот, която го бе обляла, стана ледена. Джоуи знаеше, че е избегнал куршума. Опипа колана на панталона си, доволен, че двамата от охраната не бяха решили да направят същото. Имаше досие и нямаше право да си извади разрешително. Въпреки това обаче, когато търсеше жена си, Джоуи Дженрико винаги носеше пистолет.
Вдигна слушалката на второто позвъняване и преди да успее да каже „ало“, Аби вече го бе сръфала:
— Къде, по дяволите, е чекът ми? — Струваше й се, че винаги нервничи, когато говори с Чарли.
— Аби?
— Поласкана съм — каза тя, — че успя да познаеш гласа ми сред десетките, на които дължиш пари.
— Не са ми плащали от два месеца — оплака се той.
— А ти на мен от пет.
— Слушай, имам затруднения. — Това беше оправданието на живота му.
Чарли Чандлис беше бившият й съпруг. Бяха женени в продължение на осем мъчителни години, през които Аби го виждаше предимно в края на седмицата, при това само ако по същото време нямаше юридически консултации или не бе заминал за Уала Уала, където се намираше щатският затвор със строг режим. Чарли също беше адвокат, но се занимаваше с наказателни дела в Сиатъл. Живееше на ръба, както повечето от клиентите му, неколцина от които очакваха смъртно наказание.
Дължеше й общо девет хиляди долара — половината от задълженията по кредитната им карта по времето на развода. Картата беше на името на Аби, но по-голямата част от дълга бе натрупана от Чарли. Съдът бе наредил да изплаща парите месечно в продължение на една година. Беше изостанал с четири вноски.
— Какво е оправданието този път? — попита го тя.
— Мизерен съдебен бюджет, какво друго?
Никой от клиентите на Чарли не беше в състояние да си плати защитата, така че разноските им поемаше данъкоплатецът. Наемаха Чарли, за да осигурява функционирането на системата или поне той се кълнеше, че безкрайните обжалвания са мисията на живота му. Парите за хонорари никога не достигаха. Престъпленията неизменно бяха повече от обществените средства, заделяни за адвокати.
— Намаляват хонорарите ми, задържат парите ми. Какво мога да направя?
— Кажи им, че трябва да си плащаш сметките.
— Чудесно. Много добре знаеш обаче, че държавата плаща навреме само социалните помощи — каза Чарли. — Бавят парите ми най-малко с по два месеца. Все едно, че окачват салам на кука, за да узрее и да стане за ядене.
Звучеше правдоподобно, но не решаваше проблема на Аби. Беше взела два месеца неплатен отпуск, за да довърши книгата си, защото не беше в състояние да се справи с толкова много неща едновременно. Освен това беше теглила заем и бе включила дължимото от Чарли в бюджета си. Сега банката си искаше парите и тя трябваше да ги върне.
— Чарли, аз също имам проблеми.
— Миналата седмица ми взеха колата — каза й той. — Закъснях с вноските и си я прибраха. Направо от паркинга зад кантората ми. Сега си търкам подметките и се возя на автобус.
Чарли беше неудачник, добре образован, но неспособен да се отърве от мизерията.
— Чарли, ти си правоспособен юрист, член на колегията, не мислиш ли, че…
— Да не започваме пак.
Това бе голяма част от причината за разтрогването на брака им. Чарли искрено вярваше в доброто, като хипитата с конски опашки от шейсетте, и смяташе, че да се подхранват корените на което и да е престъпление е социална несправедливост. Негова свещена мисия беше да оправи нещата. И някъде в похода към върховна справедливост Аби и това, което бе останало от брака им, просто се бяха загубили.
— Не съм виждала чек от пет месеца — напомни му тя.
— Не мога да платя, след като нямам пари — отвърна Чарли. Спомена нещо за изстискване на кръв от червено цвекло, после закри слушалката с длан и Аби чу, че говори с някого.
— … трябва да се занесе на ръка. Вземи куриер — каза той.
— Какво? За чека ми ли говориш?
— Не, не. Трябва да внесем в съда едни документи. Преди пет.
Вечно под пара, животът на Чарли приличаше на списък с ограничения.
— Можеш да попаднеш в затвора, знаеш го. — Аби не беше глупачка, така че за развода си бе наела адвокат. Напомни му, че адвокатът й е заплашил да го принуди да представи по съдебен ред уважителна причина за неспазването на съдебна заповед още при първата пропусната вноска. Адвокатът й беше казал също така, че вероятно това няма да свърши работа. Чарли живееше в съда. С повечето съдии беше на „ти“. Вероятно щеше да обвини административната система и да се отърве само със строго порицание. Между временно Аби щеше да е длъжна да плати на собствения си адвокат. Вместо това предпочиташе да пилее времето и парите си за извънградски телефонни разговори и да го тормози от разстояние. Резултатът беше същият.
— Давам ти десет дни — каза му тя.
— После какво?
Добре поне, че не можеше да види глупавото изражение на лицето й — нищо, че го долавяше по пращящата тишина в слушалката. Това беше празна заплаха и двамата го знаеха много добре.
— Слушай, ще ти изпратя чека веднага щом мога. Наистина. — Гласът му спадна с близо октава, сякаш се канеше да разкрие важна държавна тайна. — Още не съм казал на секретарката си, но този месец няма да мога да й платя.
— Защо не й подадеш слушалката, за да й кажа аз? — попита Аби.
— Трябва да затварям — каза Чарли.
— Аз как да си платя наема?
— Кажи им да почакат.
— Чудесно. Няма да ям този месец.
— Ще дойда да те заведа на вечеря — каза й той.
— Имаш пари за ресторант, но не и да си платиш дълга, така ли?
— Имам нова кредитна карта — обясни Чарли. — Непрекъснато изпращат рекламни листовки по пощата. — Засмя се.
Чарли веселякът.
Още един болен проблем. Аби не би могла да си извади нова кредитна карта дори и животът й да зависеше от това — Чарли бе ликвидирал кредитния й рейтинг. Но той си имаше нова кредитна карта на свое име.
— Защо не вземеш заем срещу нея? — попита го тя.
— Не мога. Ще ми я вземат веднага. Тайната на кредита е да нямаш нужда от него — каза той. — Слушай, искаш ли да дойда при теб? — Сменяше темата.
— Не си прави труда.
— Защо да не се видим? Заради старото време.
— Старото време не беше никак хубаво.
— Не беше и лошо — възрази той. — Доколкото си спомням.
— Зависи от коя страна си бил — отвърна Аби.
Последва болезнена тишина и Чарли бързо я запълни. Той винаги се съвземаше пръв след скандалите.
— Слушай, трябва да затварям.
— Чарли?
— Ще ти изпратя чек, обещавам.
— Да, разбира се. — В следващия живот, помисли си Аби.
Чарли затвори, а тя се запита дали в края на месеца ще й се наложи да яде котешка храна, или пък
