— А как могат да ме спрат? Ако направя всичко както трябва, ако регистрирам авторските права на свое име… Или пък покажа договор с този, когото ще представя за Гейбъл Купър. Няма да имат избор.
Морган не можеше да не признае, че звучи забавно. Много по-забавно от адвокатската практика.
— Може би аз ще мога да го направя. Имам предвид, да стана Гейбъл Купър.
Аби не знаеше как да му го каже, но Морган го прочете в очите й. Нямаше нужда да обяснява.
— Знам. Тлъстини където не трябва. Косата ми започва да оредява.
Вдигна ръка и разроши четината на тила си.
— Сега кой проявява жестокост спрямо кого? — попита Аби. — Не, не искам да те замесвам.
— Разбирам. Просто искаш от мен да ти помогна да планираш измамата. Не искаш да я извърша.
— Може ли да стане? Можеш ли да регистрираш авторското ми право и да им попречиш да ме открият?
Морган се замисли.
— Струва ми се, че да. Някой друг знае ли какво си намислила?
— Само трима души — отговори Аби след малко.
— Кои?
— Ти, аз и Тери. Наложи се да дойде при мен за известно време, така че й казах. — Аби и Тереза Дженрико бяха приятелки още от гимназията.
— Продължава ли да я бие?
Аби кимна.
— Какъв кретен! — Морган имаше предвид Джоуи Дженрико, охладнелият съпруг на Тери. Двете жени и Морган няколко пъти се бяха отбивали на чашка след работа в едно барче зад ъгъла. — Заслужава куршум в главата.
— Да не би да предлагаш услугите си?
— Познавам някои подходящи хора. — Морган изви носа си на една страна с показалец, за да заприлича на боксьор тежка категория с размазана физиономия. — Може да стане много дискретно. Могат уж да го блъснат с камион, докато спи в леглото си. Какво е за нас някаква си касапница, след като вече се занимаваме с измами? — намигна й той.
Аби го погледна и се засмя. Морган си записа нещо.
— Не си казвала на никой друг, нали?
— Ще трябва да научи още един човек.
— Кой?
— Гейбъл Купър.
Не изглеждаше зле — мургав, с едва набола брада. От друга страна обаче, беше късен следобед. Служителката го изгледа объркано, както младо момиче гледа по-възрастен мъж, при това хубав.
— Мога ли да ви помогна? — попита го тя.
— Търся Абигейл Чандлис.
— Не зная дали е тук. Как се казвате?
— Джоуи Дженрико.
— По какъв повод?
— За повода искам да говоря с Чандлис.
— Не… имах предвид свързано ли е с някое дело във фирмата…
— Да. Развода ми.
— Наш клиент ли сте?
— Не. Вашите хора представляват жена ми.
— О… един момент. — Червените сигнални светлини вече светеха в главата на момичето. През последните няколко го дини разни гневни съпрузи бяха изстреляли в големите юридически фирми предостатъчно куршуми, за да се наложи служителките в приемните им да преминат по-сериозно обучение от Националната гвардия. Момичето натисна бутона под бюрото, за да сигнализира на охраната на първия етаж — жълтия бутон, който означаваше, че трябва да се качат без извадени пистолети. Продължавайки да се усмихва, тя по търси с очи издутини под сакото на посетителя, но не откри нищо.
— Веднага ще дойде.
Натисна копчето на интеркома, за да се обади, но не на Аби. Специалистите по сигурността им бяха обяснили, че в никакъв случай не трябва да викат адвоката, който се занимава със случая. Ако се появеше Аби, би могла да се превърне в дивеч за отстрел.
Само след секунда в приемната влезе млад мъж с костюм и вратовръзка, висок близо два метра.
— Мога ли да ви помогна?
Дан Лъндън беше бивш полицай и настоящ адвокат. Навремето беше футболист от отбора на Вашингтонския университет, който бе станал национален шампион и непрекъснато побеждаваше. Сега отговаряше за вътрешната сигурност във фирмата.
— Да… — Размерите на младежа бяха предостатъчни, за да накарат Джоуи да се замисли. — Търся един от адвокатите ви.
— Аз също съм адвокат — каза Лъндън. Джоуи не си бе представял, че има адвокати с такива габарити.
— Да, но аз търся Аби Чандлис.
— Боя се, че тя не е тук в момента.
— Аха. — Джоуи се зачуди дали Тереза не излиза с този тип. Един приятел му беше казал, че я е виждал в ресторант с някакъв колега. Щеше му се да срита нечий задник, но ако трябваше да се справи с този, му беше нужен булдозер.
— Мога да почакам.
— Безсмислено е — каза Лъндън. — Днес няма да се връща.
— А къде е?
— Извън фирмата.
— О…
Сега вече пред вратата бяха застанали двама души с бели ризи и сини фуражки, с по двайсет килограма железари около кръста. Джоуи се обърна и ги видя през стъклото.
— Мога да дойда пак.
— Идеята не е добра.
Джоуи го изгледа с недоумение.
— Имате ли адвокат? — попита Лъндън.
— Защо? Да не би да съм арестуван? — Имаше чувството, че му четат правата. Беше неудачник. Цял живот бе минавал през квадратчето „Старт“, но досега не бе получавал полагащите се двеста долара.
— Имах предвид дали при развода ви е представлявал адвокат.
— О, да — въздъхна облекчено Джоуи.
Лъндън се засмя. На Джоуи това не му хареса, но все пак реши, че е по-добре да ти се смеят, отколкото да те арестуват, така че също се засмя.
— Ако искате да говорите с мисис Чандлис, поискайте от адвоката си да й се обади. — Лъндън му подаде визитка. — И без това тя не може да разговаря с вас.
— Защо?
— Заради правилата на професията. Ако имате адвокат, няма право да говори с вас.
— Не знаех.
— Сега знаете.
Точно като ченге, помисли си Джоуи. Ако имаше чук и някак си се окажеше зад гърба му, щеше да му даде да разбере.
— Беше ми приятно — каза адвокатът.
— И на мен.
Двамата униформени поеха Джоуи пред вратата и го придружиха до асансьора. На партера записаха името му в дебела книга — все едно добрият шериф от Дивия запад изхвърля бандит от града. Вече никога нямаше да успее да мине през охраната и да се качи горе. Ако искаше да говори с Чандлис, трябваше да го
