— Не. Най-големият му почитател е банкерът му. Ти си след това — каза Карла.
Бертоли я погледна, зачуди се за миг дали да не възрази, после се засмя.
— Е, добре. Ще го преживея.
— Ще преживееш и това, че ще ти спаси задника — отбеляза Карла.
— Така е. — Бертоли не направи опит да спори, а вдигна чаша, сякаш думите на Карла бяха тост.
Тя предполагаше, че той вече пресмята парите. Ако филмът донесеше двеста милиона, първоначалните права за книгата биха могли да са между една трета и половината от тази сума, дори повече — в най-лошия случай. Изданието с меки корици, веднага след появата на филма, щеше да възобнови притока на пари.
— Когато се разчуе, изданието с твърди корици ще се продава като топъл хляб. — Бертоли направи танцова стъпка пред канапето. — Времето е малко, но бихме могли да направим нещо за панаира. — Ежегодният панаир на книгата се организираше от Асоциацията на американските книгоразпространители и обикновено там се представяха книги, които ще се продават есента и зимата, но в този случай биха могли да позабравят правилата. — Лятна книга на панаира! — добави Бертоли. — Печатницата ще се подпали от работа. Ще я грабят. Книгата е страхотна. Би се продавала и сама. С това обаче…
Филмът премахваше всички рискове. По-голяма гаранция не би могла да съществува. Алекс и хората му нямаше да са сами. Щяха да са в прегръдките на една от най-големите филмови студии, а за тези хора маркетингът с димни завеси и огледала бе доведен до съвършенство. Разходите, които биха направили за реализирането на филма, просто нямаше да им позволят да оставят книгата на Купър да се провали. Повече от година преди появата на филма щяха да поемат маркетинга на изданието с твърди корици. Всеки издател би могъл само да мечтае за това — неограничен бюджет с чужди средства.
5
Бе минал месец от срещата с Карла Оуенс и Аби започваше да се отчайва. Литературната агентка й се обаждаше всеки ден. Искаше да намери Гейбъл Купър. За да се отърве от нея и за да спечели малко време, Аби й каза, че има пълномощия да представлява интересите на Купър и че е съгласна Карла да поеме книгата.
Карла не зададе никакви въпроси.
Тази сутрин Аби взе ножица и сряза големия плик, от който извади папка, съдържаща поне двеста страници. На корицата бе написано името на агенция за издирване на таланти. Морган бе положил сериозни усилия, но в края на краищата след няколко седмици се бе справил. Някакъв познат, когото бе срещнал по време на семинара по право в областта на развлекателната индустрия, му бе дал копие от каталога и Морган веднага й го бе изпратил.
Аби седеше на масата за игра на карти, а Тереза се въртеше наоколо. Масата беше осеяна с листа — бележки от последния ръкопис. В средата беше старата й пишеща машина „Роял“, произведена през петдесетте, която сега беше почти антика. Не че Аби избягваше новата техника. В службата си работеше на компютър. Механичната пишеща машина й беше нещо като талисман, когато работеше над романите си. Беше написала на нея четири от тях, включително и този на Гейбъл Купър. Удрянето по тежките клавиши имаше терапевтичен ефект — лекуваше я от болезнената й страст да пише, защото се налагаше да поправя доста често и това я възпираше.
— Знаеш — каза Тереза, — че хората влизат в затвора за подобно нещо.
— Притесняваш се твърде много.
— Сериозно ли говориш? Спомняш ли си онзи тип, който написа книгата за Хауърд Хюз, без да има разрешение?
— Откъде разбра за това?
— Чета.
— Това беше преди години.
— Не променяй темата. Авторът лежа в затвора — каза Тереза.
— Престани да се притесняваш. Гейбъл Купър не е Хауърд Хюз.
— Боже, Аби, той е плод на фантазията ти. Откъде изобщо знаеш, че не е Хауърд Хюз! Та ти още не си го открила.
Тереза Дженрико обичаше да се смее на шегите си, дори и когато я болеше. Съпругът й Джоуи я беше използвал за боксова круша за пореден път малко преди развода им преди пет седмици и сега тя живееше постоянно при Аби, макар и да не беше сигурно колко ще продължи това.
Джоуи беше хитрец и хроничен насилник. Тереза бе успявала да го вкара в полицията четири пъти, но и досега досието му беше чисто — четири ареста и нито една присъда. Тя оттегляше обвиненията всеки път, след като Джоуи я увереше, че я обича, и се закълнеше, че никога вдигне ръка срещу нея.
Аби я бе убедила да поиска развод и бе неин защитник по време на процеса. Освен това бе опитала да я убеди, че трябва да поискат съдебно постановление, забраняващо на бившият й съпруг да се доближава до нея, но Тереза бе възразила, че подобно нещо само би влошило нещата още повече.
— Все едно ми казваш, че съм глупава — поклати глава Аби. — Виж се в огледалото.
— Нали го оставих?
— Да. За четвърти път. Какво беше този път… две счупени ребра? А преди това отлепена ретина?
— Оказа се, че не е. Бяха се заблудили.
— Какъв късмет!
— Казвам ти това, защото не искам да си имаш неприятности.
— Няма да си имам неприятности. Говорих с Морган и той е съгласен.
— Всичко ли му призна?
— Това, което трябваше да знае — отговори Аби.
— Така си и мислех. Ами агентката?
— Засега успявам да я държа настрана. Казах й, че е заминал някъде в джунглите на Южно Мексико, за да работи.
— Рано или късно тази лъжа ще се издъни. Какво ще правиш тогава, а?
— Дотогава все ще намеря някого.
— Точно така.
— Трябваше да я чуеш. — Имаше предвид Оуенс. — „Как изглежда?“, „Какви са му очите?“, „Колко тежи?“, „На колко години е?“, „Стига ли косата му до задника и има ли трапчинка на брадичката?“ Слушай, дори да поиска трапчинка на онази му работа, пак ще й намеря каквото търси. Ако не успея, ще хвана някого и ще му направя трапчинка.
Тереза я погледна с големите си светли очи.
— Сетих се.
— Какво?
— Можем да използваме Джоуи. Ти ще го държиш да не мърда, а аз ще му окажа честта. Имам предвид онази му работа. — Мисълта, че би могла да обреже Джоуи с месарски сатър, й се струваше смешна и справедлива.
— Прекалено глупав е — отбеляза Аби. — Освен това, ако той беше написал книгата, всичките му герои щяха да говорят като пияници.
— Мога да ти кажа, че е захвърлил бутилката.
Аби се зачуди дали не я е захвърлил по Тереза.
— Браво на него. Обади ми се, когато ритне камбаната.
— Не. Говоря сериозно. Спрял е да пие.
И преди бяха водили този разговор. Аби я бе предупредила, че ако не зареже Джоуи, някой ден той ще я убие. В отношенията им бяха налице всички типични признаци. Джоуи беше неуправляем пияница, параноичен маниак, тласкан от алкохола, с безумен нрав, който не знаеше мярка. Ако я убиеше и я нарежеше на парчета, несъмнено щеше да е толкова пиян, че да не помни къде ги е скрил. В съда щяха да пледират за временна невменяемост.
— Не променяй темата. Говорехме за теб и глупостта, която се каниш да направиш.
— Не е глупост. — Аби намести папката в средата на масата пред себе си. Тереза я виждаше наопаки. — Погледни на нещата по друг начин. Колко пъти си имала шанса да си играеш на Пигмалион?