банката ще промени условията на заема й с някаква убийствена лихва.
4
Небостъргачът се открояваше отчетливо на манхатънския хоризонт. Той приличаше на гигантска гробница, обърната към Ист Ривър — сто и двайсет етажа стомана и стъкло, — и бе известен на обитателите си просто като „Кулата“.
Там се помещаваха седалищата на три телевизионни мрежи и един издателски консорциум, който през годините евфемистично и всякак бе добил прозвището „Големия Х“. Всичко това в цялост съставляваше новинарски и развлекателен конгломерат, който в момента беше собственост на австралийски магнат.
Охраната във фоайето по нищо не отстъпваше на тази в Белия дом. Никой не можеше да мине покрай въоръжените пазачи при асансьора, без да го извикат отгоре, без посетителски пропуск и без да дойде да го вземе придружител.
Честта днес се падаше на секретарката на Александър Бертоли, която разговаряше с Карла Оуенс на „ти“.
— Карла, колко се радвам, че те виждам! Как мина пътуването?
— Чудесно, Джанис. Много добре.
— Алекс те чака горе.
Оуенс щеше лично да съобщи подробностите на Бертоли.
През последните две години „Големия Х“ изпитваше затруднения. Бе преживял реорганизация, съкращаване на персонала и принудителни отпуски, след като бе купен на кредит и от второ място по печалби бе паднал на пето. Последното десетилетие бе видял три смени на капитанския мостик и Александър Бертоли, главен изпълнителен директор и издател, се безпокоеше, че може да последва четвърта.
Когато вратата се отвори и влезе Карла, той крачеше напред-назад из разкошния си кабинет на сто и петия етаж.
— Скъпа, как беше пътуването? — Бертоли измина двайсет метра по дебелия килим, за да докосне лицето й. — Дай ми палтото си. Харолд, донеси на Карла нещо за пиене. Премръзнала е. — Бертоли щракна с пръсти на своя човек, който изслуша поръчката на Карла и изчезна зад големия бар край камината.
— За пътуването ли питаш или за това, което свърших.
— И за двете. Познаваш ме, скъпа. Винаги се безпокоя за теб.
— Разбира се. Е, с две думи, пътуването беше кошмар. Какво друго мога да кажа?
Бертоли не гореше от нетърпение да чуе точно тази част, но се сдържа.
— Авиокомпаниите не са както навремето — продължи Карла. — Дори и в първа класа не можеш да си сигурен, че ще си намериш седалката свободна. Непрекъснато продават повече билети, отколкото са местата. А обслужването… — Тя изви поглед към тавана. — По-добре се отнасят към куфарите. При билет от три хиляди и петстотин долара за закуска предлагат овесени ядки и кисела стюардеса.
Бертоли се засмя.
— Предупредих те. Трябваше да приемеш предложението. Можех да изпратя самолета да те вземе от Санта Моника, да отидете на север, да свършиш малко работа и да се върнеш тук. Предложих ти — добави Бертоли.
— Знам, ти си много мил. — Карла имаше причини да не желае да се качи на реактивния самолет на корпорацията. Луксозната играчка, струваща трийсет и пет милиона долара, беше дадена на Бертоли преди две години като част от компенсация, която да го примами да дойде от друга компания. Карла подозираше, че ако се възползва от самолета, към него ще има и добавка — самия Бертоли, с подготвени договори за ръкописа на Гейбъл Купър. Той искаше да го има на всяка цена. Карла обаче имаше свои планове и макар че те не изключваха Александър, тя държеше да има и други варианти. Бизнесът си е бизнес.
Двайсетина синевърхи огнени езици облизваха въздуха от газовата камина и Карла отиде до нея, за да се стопли.
— Е, кажи ми какво стана. Срещна ли се с него? Говорихте ли? Що за човек е?
Бертоли наостри уши и напрегна всичките си сетива, за да почувства добрата новина. От лошите напоследък му се бяха събрали доста. Предшествениците му бяха допуснали класическата за един издател грешка — едно голямо яйце в една-единствена кошница. Но друг издател го бе откраднал.
През последните четири години корпорацията беше похарчила милиони в рискована операция за изграждането на един-единствен автор. Първата му книга се изкачи до небето и остана начело на класациите повече от година. Следващите му произведения имаха сходна съдба. После имаше филми и още продажби на книги, докато авторът не стана един от най-популярните в страната.
Три години подред парите се стичаха в касите на „Големия Х“ като водата от Ниагарския водопад, но през това време не беше направено нищо, за да се балансира списъкът на издаваните автори. Имаше още няколко сравнително добре продавани писатели, но те бяха твърде далеч от Автора. Бертоли завари тъкмо този крив като наклонената кула в Пиза фонтан, бълващ пари.
Авторът обаче не знаеше, че агентът му е прелъстен от „Големия Х“ с една твърде сладка сделка. Плащаха му повече от милион долара годишно, под масата, за да прикове Автора към корпорацията, да не му позволи да предлага книгите си на други издатели.
Някои по-незначителни писатели, представлявани от агента, бяха добавени като подправки и ордьоври. С тях бяха сключени договори за малка част от реалната им стойност и те също се превърнаха в апетитни хапки за корпорацията. Беше златно време за измами.
Лошото се бе случило преди шест месеца. Земята се разтресе. Агентът на автора почина. Моментът едва ли можеше да е по-неподходящ. Бертоли и „Големия Х“ започнаха тежки преговори с Автора, договорите все още не бяха подписани. Пуснат да плува сам в корпоративния океан, в критичен момент заедно с акулите, Авторът започна да получава предложения от половината литературни агенти в Северна Америка. В този хаос той се обърна към единствения човек, на когото би могъл да се довери — адвоката си.
Бертоли прецени възможностите. Може би адвокатът би приел същата сделка, като покойния агент? Тук обаче имаше проблем. Адвокатите имаха писан етичен кодекс, въпреки че според Бертоли той не означаваше нищо за повечето от тях. Имаха обаче и колегии, и съдилища, които следяха той да се спазва. Това бе проблем. Адвокатът би могъл да го накисне, ако му хрумнеше да се престори на морален. „Големия Х“ можеше да хлътне в монументално съдебно дело. И по-лошо — самият Бертоли можеше да хлътне в затвора.
Преговаряше по най-добрия възможен начин. Направи внушителна оферта, на която според него Авторът не би могъл да откаже. Опита се да се хареса, като предложи престижа на корпорацията и собствените си услуги за редактирането на ръкописите. Адвокатът обаче имаше нещо предвид — след като „Големия Х“ беше готов да даде трийсет милион; за три книги, може би някой друг щеше да даде четирийсет. Корпорацията беше създала свой Кинг Конг, осемтонна литературна горила, и адвокатът й беше готов да накара гиганта да направи неприличен жест с пръст — за сбогом. Бертоли мразеше адвокатите.
След като не се споразумяха за парите, адвокатът тръгна към вратата, а Авторът го последва. С един замах Бертоли загуби най-добрия актив на корпорацията и около петдесет и пет процента от годишните печалби. Обстоятелствата заплашваха да извадят Алекс Бертоли от бизнеса както други асове преди това. Разривът остави огромна дупка в издателския план за лятото и сега Бертоли се стремеше да я запълни. Новият клиент на Карла май беше отговор на молитвите му. Само ако успееше да подпише договора и да подготви ръкописа за печат достатъчно бързо. Книгата имаше всички качества на бестселър.
— Какво ти каза той? Наясно ли е с правата за филмиране?
— Не се срещнах с него. — Карла произнесе няколко най-обикновени думи. Бертоли обаче направи физиономия, сякаш бе инжектирала във вените му олово.
— Какво искаш да кажеш? Защо, по дяволите, не се срещна с него? — Любезността му изчезна като дим. Карла го изгледа — имаше чувството, че му се иска да си вземе целувката назад. — Да не би да го представлява някой друг? — Първата мисъл в главата му бе, че някой може да я е изиграл, макар и да бе убеден, че е по-лесно да промениш законите, на физиката, отколкото да измъкнеш печеливш клиент на
