Енрике беше приятел на Джак. Трябваше да им помогне да се настанят в някое тихо местенце някъде на юг, за да може Аби да работи необезпокоявана върху продължението на книгата. Според Джак Енрике познаваше добре островите.
— Твоят приятел в Пуерто Рико ли живее?
— Може и така да се каже. Семейството му е тук от доста време. От около триста години. — Джак я остави със зяпнала уста и тръгна напред по коридора.
Терминалът напомняше декор за филм от 40-те години. Нещо като „Казабланка“. Очакваше да види всеки момент Хъмфри Богарт с дългия му шлифер и Ингрид Бергман с нейната шапка. Макар и старо и нуждаещо се от ремонт, това място миришеше на носталгия и пот, нищо че не беше много ясно кое е на първо място. В голямото фоайе имаше климатик, но в останалата част не.
Докато излязат, Аби беше вече станала вир-вода. Хората се насочваха с облекчение към колите си или такситата. Няколко ученички в строги униформи се бяха скупчили до един от прозорците в очакване на приятели и роднини. Имаше много охрана. В централната сграда се допускаха само пътници с билети.
Бизнесмени в костюми се блъскаха редом с туристите пред знаците и табелите с указания на испански. Казваха, че животът в тропиците тече по-бавно, но едва ли имаха предвид това място.
Те намериха такси и Аби се настани на задната седалка, докато Джак и шофьорът прибираха багажа.
— „Кондадо Плаза“ — каза Джак.
След секунди Аби усети свежия полъх на вятъра върху лицето си. Старият шевролет нямаше климатик, но пък прозорците бяха отворени додолу. Пътуваха мълчаливо. Аби оглеждаше с интерес гъсто населения Сан Хуан. Забеляза, че много от сградите имат решетки на прозорците. Повечето от красивите вили зад високите огради бяха боядисани в ярки цветове.
— Някои от най-хубавите плажове са тук — посочи Джак с ръка отвъд застроените площи от двете страни на магистралата. — В Кондадо има страхотни вили на самия бряг.
— Там ли отиваме?
— Ще отседнем в „Кондадо Плаза“. Мисля, че ще ти хареса.
Движението в центъра на града беше още по-натоварено. От крайпътните ресторанти се носеше миризма на печено. Те минаха по двата бетонни моста с украсени със скулптури балюстради над лагуната Кондадо. Отляво се простираше плаж с бял пясък. Аби съзря шоколадови момичета и бронзови момчета, налягали на ярки хавлии. Вълните на Атлантическия океан се разбиваха в рифовете на около километър навътре.
Таксито спря пред входа на огромен хотел. Зад стъклените стени Аби видя внушителното фоайе и отвъд него тюркоазните отблясъци на водата. Младеж в бяла ливрея и тропически шлем отвори вратата на колата.
— Добре дошли в „Кондадо Плаза“. — Беше висок и мургав, а ослепителната му усмивка можеше да разбие всяко момичешко сърце. — Имате ли багаж, сър? — Говореше с кастилски акцент. Щракна с пръсти и появилото се незнайно от къде момче с количка натовари безмълвно чантите им. — Колко ще останете при нас?
— Две нощи — каза Джак и подаде петдоларова банкнота на малкия носач, който влетя като фурия вътре.
— Фернандо ще занесе багажа ви. — Портиерът отвори широко вратата. — Благодаря, че отсядате в „Кондадо Плаза“.
Вътре Аби започна да се притеснява, че не си е взела подходящи дрехи. Всъщност дали въобще притежаваше такива? Повечето от жените бяха в елегантни черни рокли, с перли и диаманти. Млада и красива латиноамериканка в прилепнала по изваяното й тяло рокля бе застанала сред неколцина мъже, облечени в костюми, струващи поне хиляда долара всеки. Бе хванала под ръка доста по-възрастен белокос мъж, който бе една педя по-нисък от нея. Докато минаваха покрай тях, Аби чу, че говорят на испански. Джак улови погледа й.
— Идват от Рио и от Аржентина — обясни й той. — С парите, спечелени от петрол или животновъдство, понякога и от наркотици, водят любовниците си тук, правят по малко бизнес и пилеят луди пари в казината. После се връщат в къщи при жените и десетте си деца. Такъв е Старият свят.
Аби се сблъскваше за пръв път с каймака на южното полукълбо и изведнъж се почувства като грозното американско пате.
— Защо си такъв циник? — упрекна го тя. — Откъде знаеш, че не е дъщеря му?
— Защото е прекалено млада.
— Може да му е внучка. Защо не го питаш?
— Защото това не ме вълнува — заяви той. — Нямам намерение да ги съдя. Според мен няма нищо лошо в това да си имаш красива любовница. Затова при католиците има по-малко разводи. Така и въздържанието е по-лесно.
Аби се разсмя, поклати глава и се отказа да спори. Американските туристи във фоайето приличаха на скитници — мъжете с шапки за бейзбол и размъкнати фланелки, жените с джинси и ранички. Аби нервно приглади смачканите си памучни панталони и оправи мократа от пот яка на блузката си.
— Ще ми трябват малко дрехи — прошепна тя на Джак, до като се приближаваха към рецепцията.
— Давай! Имаме достатъчно време. Магазините са ей там — посочи той галерията с бутици. Витрините им блестяха от бижута и разкошно облечени манекени. Тя се поколеба за миг, докато той се разправяше с момичето.
— Добре дошли, мистър Джърмейн — пое кредитната му карта тя. — Имаме резервация за вас. Има и едно съобщение. — Тя му подаде някакъв плик. Джак го отвори нетърпеливо.
— Хенри ни е намерил.
— Хенри ли?
— Енрике. На този остров нищо не става, без той да разбере за него. Явно на летището сме се разминали с лимузината му. Изпраща я след няколко часа да ни вземе от хотела.
— Много щедро от негова страна да наеме лимузина — учуди се Аби.
— О, той не я е наел — усмихна се дяволито Джак.
Администраторката провери кредитната карта на Джак и след миг му подаде две магнитни карти вместо ключове. После натисна звънеца да качат багажа им.
— На деветия етаж сме, в съседни стаи. — Джак подаде на Аби едната карта, поставена в плик с номера на стаята й. — Хайде, върви на пазар. Аз ще се погрижа за багажа и ще те чакам горе. Имай предвид, че за вечеря ни трябва официално облекло. — Той се обърна и тръгна към асансьора, но Аби не се помръдна. — Какво има? — попита изненадано той.
— Аз, ъъъ, нямам кредитна карта. — Да имаш шестстотин хиляди долара в банката и да не можеш да похарчиш и цент.
— На рецепцията ще ти осребрят чека — обясни Джак.
— Не мога да направя и това. — Тя си спомни предупреждението на Морган да не пипа сметката, докато полицията я издирва.
Джак се наведе и прошепна нещото на жената на рецепцията. В отговор тя кимна и посочи с ръка към бутиците.
— Няма проблеми — посочи картата ключ в ръката й Джак. — Кажи им да ги пишат на номера на стаята.
— Може ли?
— И тя сигурно така си е получила роклята. — Джак посочи с глава младата латиноамериканка. — Да бъдеш любовница на богаташ си има някои преимущества.
— Това пък какво значи?
Той се ухили и бързо влезе в асансьора, преди тя да успее да го сграбчи.
— Нали ще ги изтеглят от кредитната ти карта — извика след него тя. — Ще ти ги върна. — Вратата на асансьора се затвори пред ухиленото лице на Джак и Аби остана сама във фоайето. Със смачканите си дрешки до младата красавица в блестяща вечерна рокля. Изглежда, че колкото и пари да имаше, все не можеше да се облече както трябва.
