— По дяволите, откога не сме се виждали — продължи разчувствано Хенри. — Все ти казвам да ни гостуваш по-често. Откога не си идвал тук?
— Не помня — отвърна Джак.
— Точно така, не помниш. Не помниш и приятелите си.
Щях да изпратя самолета да те вземе от Атланта или Савана. Просто трябваше да вдигнеш телефона. — Тогава Хенри осъзна, че в стаята има и непознат човек. — Къде са ти маниерите, момче?
— Извинявай, Хенри. Нека ти представя Аби Чандлис.
Мъжът на име Хенри отстъпи крачка назад и огледа изпитателно Аби с тъмните си очи. После протегна ръка и се усмихна топло.
— Аби, това е Енрике Рикарди.
— Наричай ме Хенри — прекъсна го домакинът. — Всички на острова ми викат така, с изключение на майка ми. Тя непрекъснато се възмущава от това. Казва, че съм се поамериканчил, поангличанчил или нещо подобно.
Аби усети, че зяпва от изненада. Името й беше познато. Всеки, който някога беше влизал в бар, познаваше това име.
Тя плахо пое ръката му и я стисна. Името Рикарди беше синоним на рома. Те бяха най-големите производители на ром в света, имаха заводи в Щатите и Европа. По половината от пътищата на Америка имаше табели с това име. И по всички на острова. Не беше чудно, че нищо не може да стане тук без негово знание. Енрике Рикарди притежаваше острова. Беше един от най-богатите хора на света, фигурираше на челно място в класацията за най-големи компании „Форчън 500“.
— Добре ли си? — попита Хенри.
— Аз… ъъъ… да — опита се да сведе ококорените си от изненада очи Аби.
— Видя ли изражението на лицето й? — намеси се Джак. — От два дни й разправям за моя приятел Хенри, а ти я разби просто с появяването си.
— Не си ми казал кой е — опита се да поправи нещата Аби.
— Трябва да извиниш моя приятел. Лошо възпитание — усмихна се Рикарди. — Мога ли да те наричам Аби?
— Разбира се. — Тя се мъчеше да се държи естествено в такава изтънчена компания.
— Заповядай, седни. — Хенри повика иконома и поръча питиетата — пиня колада за Джак, коктейл с ром в чест на домакина за Аби. — Сигурно се чудиш как културен и изискан човек като мен е проявил немарливостта да се забърка с някой като него? — Той посочи Джак и поклати глава. — Истински негодник.
— Я почакай — подскочи възмутено Джак.
— Готова съм да се съглася — кимна Аби.
— Хайде, сега пък и тя — не повярва на ушите си Джак.
— Е, имах нещастието, по-скоро проявих нехайството да го приема в моя студентски клуб в Станфорд.
— Твоят клуб ли? — изненада се Джак. — Доколкото си спомням, аз бях в ръководството му, когато ти се появи от някъде.
— Е, с възрастта паметта отслабва — сви рамене Хенри. — Какво да се прави.
Преди Джак да може да отговори, се появи икономът с напитките.
— Време е за лекарството ми — провикна се Джак.
— Точно така. Ще поосвежи паметта ти — успокои го Хенри.
Те се разсмяха и взеха чашите си от сребърния поднос. Тази на Аби беше висока, със захар по ръба, чадърче и резен ананас. Изведнъж нещата започнаха да идват на мястото си: Станфорд, изучаване проблемите на Латинска Америка. Къде другаде можеше да срещнеш най-богатия човек на Карибите?
— Наистина трябва да ти се карам — обърна се Рикарди към Джак. — Идваш на моя остров и отхвърляш гостоприемството ми. Довечера ще бъдете мои гости.
— Имаме стаи в „Кондадо Плаза“ — опита се да спори Джак.
— Имахте стаи. Изведнъж се оказа, че всичко е заето. — Суха усмивка пробяга по лицето му, докато се настаняваше в креслото срещу тях. — Зийк вече отиде да ви вземе багажа. Говорих с управителя на хотела. Няма нищо за плащане.
— Ами нещата, които купих на номера на стаята? — прошепна Аби на Джак. Тя дори носеше едното от тях. Хенри я чу.
— Както казах, няма нищо за плащане. Ние доставяме много неща за хотела, а гостите им не страдат от липса на средства.
— Хенри иска да каже, че притежава част от хотела — обясни Джак. — Както и от всеки друг голям хотел на острова.
— Семейството притежава доста неща — ухили се Хенри. Тя изведнъж си представи, че в други времена би раздавал със същото безгрижие притежаваните от него роби. Северноамериканското й чувство за независимост бе наранено. Откакто бе тръгнала с Джак, то май непрекъснато понасяше удари. — Ще ви дадем стаи в крилото за гости — продължи Хенри. — Доколкото разбрах, ти си писателка?
Аби стрелна Джак с поглед и се запита какво ли е казал на Хенри за малката им сделка. Джак сви рамене. Като бито куче. Знаеше, че ще го обсипят с упреци по-късно.
— Да, да. И Джак има такива амбиции — продължи Хен ри. — Казах му да се откаже. Да бъде реалист. Че всичко е вече в миналото. Но, уви, Джак не знае какво значи думата „реалист“.
— Наистина ли? — изненада се Аби.
— О, да. Преследва мечтата си, откакто…
— Достатъчно — прекъсна го рязко Джак.
— Защо, искам да чуя още нещо — почти се разсърди Аби.
— Кой съм аз, че да преча на нечии мечти? — усмихна се многозначително Хенри. — Дори му предложих и работа тук, но той не ще да приеме.
— Не обичам така наречената семейственост — сви презрително устни Джак.
— Я стига, семейственост има, когато назначаваш само роднини. Дал съм им работа на всичките. Защо да не направя нещо и за един приятел? Помисли си само, можем да обикаляме света, да сваляме мацки и да пием.
— Това можеш да го правиш и в избата си — заяви Джак.
— Дестилационен завод, ако обичаш — обиди се Хенри. — Както и да е, да видим какво сме свършили дотук. Намерих ви чудесно местенце в Сейнт Кроа — обърна се той към Аби. — Сигурен съм, че ще ви хареса. Много тихо. Много усамотено. Теди Кенеди наема една от къщите наблизо за Коледа. Но за вас съм избрал нещо по-скромно.
Аби се запита колко ли струва то.
— А колко време ще останете при нас?
— Два дни — каза Джак. — Летим вдругиден следобед.
— Глупости! — избухна Хенри. — Разбира се, че ще останете повече.
— Бих искала да можеше, но имаме срокове — обади се Аби. — Трябва незабавно да започнем работа.
— Ах, тази работа! — възкликна Хенри. — Не можем да се отървем от нея. Тя е нашето проклятие. Аз самият сутринта заминавам за Европа. Но вие можете да останете. Чувствайте се като у дома си.
— Трябва да вървим, приятелю — каза Джак.
Хенри кимна с разбиране.
— Добре. Но няма да летите с ония малки самолетчета. Толкова са неудобни. Бих ви дал моя „Гълфстрийм“, но отивам с него в Лондон. Вие ще вземете „Изабела“. — Той посочи яхтата, закотвена в залива. — Вече съм дал инструкции на капитана и екипажа. А докато сте на острова, Зийк и колата са на ваше разположение. — Хенри явно беше човек, на когото не можеше да се отказва. Джак сви примирено рамене. — Имам още малко работа и после ще вечеряме. А, да не забравя — обърна се към него Хенри. — Ето ти ключа от къщата. И това е за теб, пристигна по обяд. — Той бръкна в чекмеджето и извади пакет, който много приличаше на оня, който Джак бе оставил в куриерската служба до летището предишния ден.
