— Трябва да признаеш, че един подозрителен човек би видял някаква връзка — прекъсна я Морган. — Приятелката ти е убита. Изведнъж се оказва, че имаш пари да си платиш дълговете. После ти изчезваш.
— Ако Чарли не му беше казал за парите…
— Струва ми се, че не е той — каза Морган. — Вероятно е разбрал при финансовата проверка.
— В такъв случай скоро ще открие и останалото. — Аби имаше предвид шестстотинте хиляди долара, които Спенсър бе внесъл на нейно име след подписване на договора. Това беше авансът за книгата. А също и всичко друго, постъпило в сметката й по-късно. — Ако разбере за тия пари, ще се вдигне голям шум — продължи тя.
— Права си — съгласи се Спенсър. — Ще реши, че са от наркотици, и ще започне да те търси в Колумбия. Откъде иначе толкова мангизи?
— Да. — Тя бе изтеглила и последните си две хиляди долара, след като бе платила самолетния си билет и бе закрила старата си сметка.
— Използвала ли си кредитни карти? — попита той.
— Забрави ли, че нямам? — напомни му шеговито тя. За пръв път в живота й това се оказваше плюс. Ченгетата нямаше как да я проследят.
— Ще им отнеме известно време, докато открият новата сметка. Трябва да знаят в коя банка е. Нали не си писала още чекове с нея?
— Не, още не.
— Добре. Недей.
— Скоро ще ми трябват пари — каза Аби. — Освен това колкото по-дълго ме няма, толкова по-лошо става.
— Не се притеснявай засега. Ще ти изпратя пари на острова. Как се казва градът там?
— Кристианстед. Сейнт Кроа. — Тя го чу как дращи с молив по хартията.
— Ще проверя дали има клон на Уестърн Юниън. Ако няма, ще намеря начин да ти пратя пари. Ще ти стигнат, дока то ти открия офшорна сметка. На някой от островите. Ще ти направя и кредитна карта. В чуждестранна банка, така че ще им трябват месеци, докато я проследят. Дотогава няма да има значение — заяви Спенсър.
Прав беше. Щом книгата бъдеше издадена и Аби излезеше на светло, щеше с удоволствие да се върне в Сиатъл и да отговори на въпросите им. Морган беше като скала — човек, на когото можеше да се опреш във всякаква ситуация. Дори враговете му във фирмата го наричаха „пожарникаря“ заради способността му да се справя с различни кризисни ситуации.
— Рано или късно ще трябва да се върна — каза тя. — Искам да се върна. Вече започвам да се чувствам като изгнаница. — Нямаше я по-малко от седмица, а ето че изпитваше носталгия. — Вече ми липсваш — каза му тя. Дори и да не работеше във фирмата, винаги можеха да обядват заедно в Сиатъл.
— И ти ми липсваш — успокои я Спенсър. — Става дума за броени дни. Когато всичко свърши и книгата излезе в твърди корици, а изданието в меки вече се подготвя, ще станеш известна и нищо няма да има значение. Ти имаш алиби. Ще кажем на полицията защо си постъпила така и откъде са парите. Те ще проверят и въпросът ще приключи.
Прав беше. Трябваше й само време. Аби чу да обявяват полета й по високоговорителите.
— Трябва да вървя — каза тя.
— Сигурна ли си, че си добре? Къде ще отседнете тази вечер?
— Не знам. Джак се занимава с това.
— Дано да се е справил по-добре, отколкото с телефонния си номер — заяви кисело Морган.
— Има още нещо — сети се изведнъж Аби. Почти беше забравила. За миг се поколеба дали да му каже. — Не искам да те тревожа, но Джак има паспорт на друго име.
— Какво?
По тона на Морган стана ясно, че не биваше да му го казва.
— Намерих го, когато бях в къщата му оня ден. Американски паспорт на името на Келън Рейд. С неговата снимка.
— Слушай, искам да вземеш самолета и да се върнеш веднага тук — почти извика Морган. — След като този човек има фалшив паспорт, един господ знае какво още има.
Аби се почувства едва ли не виновна, че го е намерила. Нямаше право да се бърка в личните дела на Джак. В крайна сметка той не я бе заплашил с нищо, а бе имал много възможности.
— Сигурно не значи нищо. Много хора имат фалшиви лични карти — каза тя.
— И паспорти ли?
— Откъде да знам?
— Точно това имам предвид — продължи настойчиво Морган. — Откъде знаеш, че не се занимава с наркотици?
— Не намерих нищо подозрително — заяви Аби.
— Да не искаш да кажеш, че си претърсвала къщата му? — Гласът на Морган се повиши с една октава.
— Е, не съм точно претърсвала. Просто не можах да спя и се поразходих. Паспортът беше на бюрото. В спалнята му.
— Какво правеше в спалнята му?
— Него го нямаше по това време.
Морган и без това се тревожеше за нея. А сега се появяваше още една причина. Една жена усещаше тези неща. Нотките на ревност бяха пределно ясни.
— Сигурна ли си, че не искаш да си дойдеш? — попита той.
— Защо?
— Пътуваш с човек, който е извършил поне едно сериозно нарушение на закона. Ако ти не разбираш защо, аз не мога да ти помогна.
— Той не използва фалшивия паспорт. Показа истинския си, когато се качихме на самолета в Савана. — Аби не беше от страхливите, но не беше и глупава. — Освен това той вече има една фалшива самоличност. Онази, която ние му измислихме. — Имаше предвид писателя Гейбъл Купър. Морган й напомни, че използването на псевдоним не е федерално престъпление.
— Откъде да знаем, че въобще го е използвал? — попита тя.
— Погледна ли за печати за влизане или излизане от страната?
— Не, нямах време. — Аби не беше запозната с формалностите, свързани с пътуванията в чужбина. Имаше паспорт от пет години, но той така и си седеше в чекмеджето. Искаше да бъде готова в случай, че възникне възможност за пътуване. Досега не бе имало такава. — Провери паспорта — на реди тя. — И бъди дискретен.
— Не се притеснявай.
Викаха пътниците за втори път.
— Слушай, аз тръгвам. Ще ти се обадя вкъщи от хотела довечера. Пожелай ми късмет.
— Аби, трябва да поговорим. Чакай…
Тя така и не чу последните му думи. Беше затворила.
23
Сутринта Джак остави пакета в куриерската служба, после двамата с Аби отлетяха за Маями и прекараха нощта в хотел близо до летището. На другия ден се качиха на самолета за Пуерто Рико.
Боингът се носеше над лазурносиньо море, бели плажове и скупчени къщички с тенекиени покриви. Аби виждаше и гъстите тропически джунгли във вътрешността. Самолетът спусна колесника и след две минути гумите запушиха по международното летище на Пуерто Рико.
Аби идваше за пръв път на Карибите и когато вратата на самолета се отвори, тя усети необикновено остро влажното ухание на тропиците.
— Взимаме багажа и отиваме на хотел — каза Джак. — Сигурно искаш да се освежиш, преди да потърсим Енрике.
