Аби се свлече на пода и след секунда беше вече под леглото, по корем на прашното дюшеме. Вратата се отвори и два мъжки крака, обути във високи маратонки, влязоха в стаята. Може би бяха на Джак, но не беше съвсем сигурна.
Не смееше да диша. Погледът й се спря на паспорта в ръката й. Дано да не беше дошъл за него. Докато не го бе видяла, присъствието й в чуждата стая можеше само да я постави в неудобно положение. Сега вече не беше толкова сигурна.
Който и да беше новодошлият, Джак или Келън, той се приближи с уверени стъпки до бюрото и взе да рови из листовете хартия. Студена пот изби по челото на Аби и започна да се стича в прахта. Дали бе разбъркала нещата му прекалено много? Изведнъж се сети за екрана на монитора и играта, която беше прекъснала. Ако червените букви бяха още на екрана, той неминуемо щеше да ги забележи. И щеше да разбере, че някой е влизал в стаята. Тя изви врат, но не успя да види монитора. Тялото на влезлия го закриваше. Сега той ровеше в чекмеджетата. Дали не търсеше паспорта? Може би беше забравил къде го е оставил. Може би щеше да го потърси в друга стая и тогава Аби щеше да има време да го остави и да избяга.
Мъжът тършуваше във второто чекмедже на равнището на коленете му. Ръката му застина за миг, после измъкна нещо. Аби го мярна само за миг, но веднага разбра какво бе то — матовочерен пистолет. Разперила ръце на прашния под, тя дишаше на пресекулки и усещаше, че е на края на силите си. Чу звън и плъзгане на метал. Вероятно зареждаше пълнителя. Сърцето на Аби заби лудо.
Когато мъжът най-накрая помръдна, Аби видя монитора. Синьото кълбо подскачаше безгрижно на екрана. Дали я бяха усетили? Дали този човек не зареждаше пистолета за нея? Тя пое дълбоко дъх и усети прещракването на метал върху метал. Нямаше нужда да й се обяснява какво е това. Слагаше пълнителя в пистолета.
Мъжът се приближи до леглото и застана неподвижно. Аби се плъзна леко към другата страна. Добре, че в прахта тялото се движеше по-леко. Той се приближи още. Сега краката му бяха почти до нея. Нещо тежко тупна на леглото. Чу се потракване, като камъчета в кутия. После някой сякаш захлопна капака й. След секунда мъжът затръшна вратата.
Сърцето на Аби биеше лудо. Слепоочията й пулсираха. Дали щеше да иде в стаята й? Тя се вслуша в отдалечаващите се стъпки. Не можеше да разбере в каква посока е тръгнал. Не можеше и да се помръдне, беше се вцепенила от ужас. Най-накрая се измъкна изпод леглото, доближи се до бюрото и бутна паспорта под куп листа. Ако се върнеше да го търси, Джак щеше да помисли, че просто не го е забелязал първия път. После Аби открехна вратата и надникна навън. В коридора нямаше никой. Беше абсолютно тихо. Тя изчака още една минута. После се реши. Сега или никога. Той можеше да се върне всеки момент. Тя се измъкна навън, затвори вратата зад себе си и затича на пръсти по коридора. Беше на около метър от стаята си, когато той я изненада изотзад.
— Събудих ли те?
Аби хлъцна и се завъртя, притиснала ръка към гърдите си. Сърцето й щеше да се пръсне, тя буквално подскочи.
— Извинявай. Не исках да те плаша.
Джак стоеше на три метра от нея на прага на друга стая, държейки в едната си ръка пистолет, а в другата кутия с патрони. Не можеше да бъде сигурна откога е там или дали я е видял да излиза от спалнята му. Аби се вкамени от ужас.
Очите й бяха приковани в оръжието, което той не правеше опит да скрие.
— Ъъъ, трябваше да отида до банята — каза тя и посочи вратата зад себе си. — И се загубих.
— Аха — кимна той, сякаш разбираше за какво става дума.
Двамата стояха един срещу друг в коридора, възрастни мъж и жена, той с пистолет в ръка, тя цялата в прах, и не казваха нищо за вида си. Явно това беше тяхната версия на приказката за новите дрехи на царя.
— Добре ли си? — попита той.
— О, да! — Очите й бяха приковани в пистолета в ръката му.
— Това ли те притеснява? — протегна ръка с оръжието той.
— Не, не! — Тя не можеше да откъсне очи от него.
— Добре. Канех се да се поупражнявам малко. Защо не дойдеш с мен?
— Трябва да си взема един душ — каза Аби.
Той се доближи, вперил поглед в нея. Аби искаше да се отдръпне, но краката не я слушаха. Беше като замръзнала. На една стъпка от нея той протегна ръка и избърса прахта от бузата й.
— Виждам.
Тя нервно потърка лице с длан.
— Ще се изкъпеш по-късно. Имаме достатъчно време. — Думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като предложение. — Да вървим да стреляме. — Джак пристъпи към нея и я прегърна през рамо, така че тя усети тежестта на пистолета на гърдите си. Не можеше да му откаже.
— Добре, да опитаме — съгласи се тя. Не беше сигурна дали е в шок, или не. Но нямаше смисъл да упорства. Пътьом той взе няколко мишени, оранжеви на цвят, с очертани кръгове и кръстче в центъра. Взе и наушници, като ония, които носят служителите на летищата, и подаде едните на Аби. Тя послушно започна да ги слага.
— Не още — прекъсна я той. — Няма да стреляме, докато не излезем навън. — После се засмя. — Не си ли правила това досега?
Тя поклати глава.
— Никога не си стреляла с пистолет?
— Един път с пушка — отвърна Аби. — Когато бях малка. С баща ми.
— Малокалибрена ли?
— Не знам. — Аби още трепереше. Въобще не я интересуваше каква е била пушката на баща й. Виж, ако беше от ония, големите, за слонове, и бе насочена към главата на Джак…
— Успокой се. Няма да боли.
Аби не беше сигурна какво имаше предвид: това, че ще стреля или че ще бъде застреляна.
Прекосиха двора в посока към блатата. В дъното между два пилона бяха опънати редове дебела жица. Джак закачи две от мишените с метални щипки. После се отдалечи на петнайсетина метра от целта.
— Искаш ли да започнеш от по-близо? — попита той.
— Няма значение. Май само ще погледам — опита се да се усмихне Аби.
— Глупости. Ще ти хареса. Писала ли си някога за оръжия в книгите си?
Тя поклати глава.
— Тогава ще ти бъде полезно. Ще разшири кръгозора ти.
Ще даде храна на въображението ти. Сега можеш да сложиш наушниците. — Той сложи своите и Аби го последва. — Ще пострелям първо аз, за да свикнеш със звука и да видиш как става. — Викаше, за да го чуе. — Тогава ще ти дам да опиташ.
Джак вдигна пистолета с две ръце, едната прикрепяща отдолу другата, щракна предпазителя, прицели се и стреля.
Всичко стана толкова бързо, че докато тялото на Аби потрепне от звуковата вълна, празната гилза беше на земята, плъзгачът беше на мястото си, а спусъкът — готов за нова стрелба. Джак стреля отново. Тя потрепна и този път, но по-леко и не изпусна от погледа си мишената, която не помръдна. Аби беше сигурна, че Джак не я е уцелил. Той постави предпазителя, извади пълнителя, в който имаше още патрони, и сложи отворения пистолет на дървената масичка.
— Я да погледнем. — Тръгна към мишената. Аби го последва. След шест-седем метра ги забеляза — две малки дупчици, всяка от тях на не повече от сантиметър от центъра. — Трябва да се стремиш към устойчивост при стрелбата. Да биеш все в едно и също място. — Той тръгна с нея към масичката, където бе оставил пистолета, като не преставаше да я поучава. — Не се мъчи отсега да уцелиш центъра. Опитай се да стреляш все в една и съща точка.
Взе оръжието, зареди го и й го подаде. Беше голямо и тежко. Аби още трепереше, но го пое и го стисна здраво с длани, като че ли се канеше да се моли.
— Не — прекъсна я Джак. — Ето така. — Той застана зад нея, протегна ръце и постави длани върху
