нейните. После подложи лявата й ръка отдолу, с отворена длан, така че дръжката на пистолета да опира в нея. — Не мигай. Двете ти очи трябва да са отворени. Нагласи мерника и се прицели с дясното око.
Аби не мигаше. Просто беше стиснала здраво очи. Изведнъж ги отвори и дръпна спусъка. Нищо не последва, макар че пистолетът потрепери в ръката й. Джак избухна в смях. Аби усети, че започва да се успокоява. И да се ядосва. Не обичаше да й се подиграват. Ако Джак не внимаваше, следващия път можеше да насочи оръжието право в лицето му.
— Трябва първо да махнеш предпазителя — каза той. — И недей да подскачаш. Дръпни леко спусъка. Ще се изненадаш колко е лесно.
Аби не желаеше повече изненади тази сутрин. Джак протегна ръка, а тялото му се притисна в нейното. Той вдигна с палец предпазителя. Колкото и да бе учудващо, Аби бе напълно спокойна.
— Готови сме. — Още преди думите му да заглъхнат, пистолетът изгърмя в ръката й. Куршумът удари някакво дърво далеч назад.
— Няма нищо. Опитай пак — насърчи я Джак.
Отбелязвайки наум отката от първия изстрел, Аби свали малко надолу пистолета, прицели се внимателно в мишената и стреля. Този път тя контролираше нещата. И оръжието не подскочи толкова много в ръката й.
— Добре. Опитай пак.
Тя стреля още четири пъти, после отидоха да проверят мишената. Бе я уцелила три пъти, при това два пъти в големия външен кръг, като всеки път се приближаваше все повече към средата. Усещаше, че се настройва борбено, прииска й се да стане по-добра. След няколко минути погледна кутията със сто патрона и видя, че е полупразна. Беше изстреляла повечето от тях сама. Страхът бе изчезнал от тялото й. Откровено казано, допирът на Джак не бе съвсем неприятен. Мускулестото му тяло зад гърба й и дрезгавият шепот в ухото й имаха успокояващ, почти хипнотичен ефект. Тя изстреля нов пълнител, преди да усети, че той я потупва по рамото.
— Сега малко почивка. Закуската пристига.
Стар военен джип се носеше с трясък по прашния път към къщата. Спря отпред и изскочилият от него войник отдаде мързеливо чест.
— Да ги внеса ли вътре, капитане?
— Ще ти бъда много благодарен.
Войникът подаде внимателно голяма кафява книжна торба на Джак. При уханието, разнасящо се от нея, Аби изведнъж усети, че е страшно гладна.
— Надявам се, че обичаш яйца и задушени картофи.
— Мирише страхотно — усмихна се тя. Войникът разтоварваше торби с хранителни продукти. — И откъде е всичко това? — попита тя.
— От офицерската столова — обясни Джак. — Доставя ми ги един стар приятел, който е много жалостив. Особено към гостите ми. Готвенето не е сред силните ми страни. Дано не ти се наложи да го опиташ.
Отправиха се към кухнята. Джак извади прибори и отвори кутия портокалов сок. Беше сварил кафето предварително, но Аби не беше придирчива. Яйцата изглеждаха съблазнителни в порцелановата чиния.
— Днес просто е надминал себе си — заяви Джак и с възхищение заби вилица в пръхкавите картофки. Аби трябваше да признае, че са невероятно вкусни. Всички ужасии, които бе чувала за храната в армията, явно бяха лъжа.
Аби беше напълно изтощена. Липсата на сън и адреналиновият шок сутринта си казваха думата. Но трябваше да признае, че стрелбата й бе харесала. Беше я накарала да позабрави събитията преди това. Е, все пак книгите и паспортът в спалнята му не й излизаха от ума. Кой беше Джак? Беше ли я излъгал за името си?
— Така ли пазаруваш? — кимна тя към войника, който току-що бе оставил последната торба с продукти на масата.
Джак му подаде чек.
— Понякога. А от време на време идва една дама и ми оставя разни работи в хладилника.
— Така ли? — Аби не искаше да бъде нахална. Значи в живота му имаше жена. Тя се опита да промени темата и взе сутрешния вестник. Изобилието от местни новини не можеше да предизвика оживен разговор.
Джак ядеше спокойно и между другото драскаше нещо на малко листче. Приличаше на етикет от колет. На плота зад него стоеше някаква кутия, точно като получената вчера. Пак приличаше на кутия за ръкописи и Аби отново потрепера.
— Извинявай. — Джак осъзна, че се е отнесъл, а и че очите й са вперени в него.
— Моля ти се. Свърши си работата.
— Само още минутка. Нали нямаш нищо против да оставим това в куриерската служба на път за летището?
— Разбира се.
— Какво мислиш за ръкописа ми? — попита Джак.
— О! — Това беше единственото, което й дойде наум. Какво можеше да каже? — Снощи бях страшно уморена. — Глупаво извинение, но така избягваше по-неприятен отговор.
— Можеш да го вземеш със себе си. Сега не ми трябва.
— О, благодаря. Чудесно — отвърна примирително Аби.
Ако той продължеше да настоява, рано или късно щеше да се наложи да му каже, че не само готвенето не е сред силни те му страни. — Разкажи ми за себе си. — Може би това щеше да бъде по-приятна тема. — Имаш ли много приятели?
— Няколко.
— Като дамата, която пълни хладилника ли? — усмихна се тя. Наистина беше любопитна.
— О, да. Страхотна жена. Познаваме се отдавна. Сменяла ми е пелените — усмихна се на свой ред Джак. — Леля на преклонна възраст. Искаш ли да я видиш?
— Съмнявам се, че ще имаме време — отпи глътка кафе Аби. — Да не искаш да кажеш, че няма никой в живота ти и че литературата е ревнива любовница?
— Не знам дали е ревнива, или не — сви рамене Джак. — Но със сигурност е голяма кучка.
Аби се разсмя. Поне беше искрен.
— Имаше една жена преди време — каза Джак. Аби го по гледна насърчително. — Казваше се Джени. Беше красива. И млада. Макар и не колкото мен.
— Аха. По-възрастната жена — кимна с разбиране Аби. — Беше ли влюбен в нея?
— Знам ли? Никога не съм разбирал какво точно е любовта. Но съм сигурен, че стомахът ми гореше, когато бях до нея. А сърцето ми блъскаше като бетонобъркачка. Вероятно е било повече физическо привличане, отколкото любов.
— И какво стана?
— Хвана ме да заглеждам други жени. Започнах да се извинявам. Бях млад и глупав. Казах й, че обичам да гледам хубави жени.
— И тя какво каза?
— Тя каза: Колко смешно! И аз. — Джак изгледа Аби с усмивка, от която можеше да се съди, че я будалка, после отпи бавно глътка кафе, оставяйки я да се бори с любопитството си.
— Да не ме будалкаш?
— Кълна се — вдигна ръка той с пълна уста. — Бях на осемнайсет, тя на двайсет и две. Последното, което чух за нея, е, че живеела в Атланта с три котки и жена на име Алис.
— Не ти вярвам. Занасяш ме.
— Нищо подобно.
Тя се разсмя и го погледна уж раздразнено.
— Е, преувеличих малко — заяви той. — Котките били само две. — Но очакваният смях не последва.
— Знаеш ли, не мога да разбера кога говориш истината и кога лъжеш — каза Аби.
— Това прави живота интересен — усмихна се този път той и се наведе над своя етикет. Пишеше
