24
Откак ченгето бе дошло в кантората му, Чарли Чандлис умираше от любопитство. Беше разбрал, че Аби е намерила пари. Но не знаеше откъде и колко. Мислеше, че познава бившата си съпруга, но епизодът с кредитната карта му бе подсказал, че греши. Жената, за която се бе оженил, никога нямаше да има наглостта да открадне кредитната му карта или пък да я използва.
Видимо не беше много ядосан. Но отвътре кипеше от гняв. Аби се бе отнесла с него като с глупак и това не му харесваше. Имаше и друга причина. Мисълта, че тя е започнала нещо ново, при това леко съмнително, му действаше неочаквано възбуждащо. Чарли не знаеше как би постъпил, ако я срещнеше внезапно. И това го възбуждаше още повече.
Миналата седмица му бе хрумнало, че при развода Аби сигурно е скрила някои свои приходи, които би трябвало да се третират като обща собственост. Причината за подозренията му бе, че той самият постъпи така — укри около осемнайсет хиляди долара от необявени хонорари. Само не можеше да разбере защо е платила обратно шестте хиляди долара за кредитната му карта. Но след като имаше тия пари, значи имаше и още.
Като адвокат тя не печелеше кой знае колко. През повечето време беше на заплата. Може пък да беше получила някой тлъст хонорар за голямо дело. Адвокатите не разчитаха на ежедневните постъпления. Ударите се правеха при постигането на извънсъдебни споразумения или спечелването на шумни процеси. Тогава можеше да се стигне до шестцифрен хонорар.
Чарли беше изправен пред проблема как да разбере какво се е случило. Някъде трябваше да съществува банкова сметка. Но банките не обичаха да дават информация. Ако името ти фигурира на сметката, ще ти кажат какво има в нея. В противен случай мълчат като риби. Ако имаш чек, платим от тази сметка, ще ти кажат само дали има достатъчно средства за изплащането му. Чарли знаеше, че в случая с кредитната карта средствата са достатъчно. Компанията, издала картата му, бе осребрила чека.
Трябваха му няколко дни, за да обмисли плана си. В очите на Чарли адвокатите бяха върховните жреци на обществото, специални хора със специална власт. Те правеха законите, тогава защо да не ги използват за свои цели? За два дни в свободното си време Чарли изготви граждански иск срещу Аби и го подаде в съда в Сиатъл. Това се правеше хиляди пъти на ден из цялата страна и никой не му обръщаше внимание, освен ако не ставаше дума за рок звезда или известен баскетболист.
Обвини Аби в гражданска измама, в необявяване на обща собственост при развода им. Нямаше никакви доказателства. Но за да се подаде един иск, не са нужни доказателства. Е, ако искаш да спечелиш, тогава е друго нещо. Чарли нямаше намерение да ходи на съд. Дори не направи опит да призове Аби било лично, било чрез публикация във вестника.
Използвайки номера на подадения иск, той успя да получи съдебно постановление, изискващо от получателя да предостави сведения, включително и банкови. И Чарли хукна по следата.
Отиде първо в банката, където Аби бе написала чека, покриващ разходите от кредитната му карта. Установи, че е закрила сметката си два дни след потвърждаването валидността на чека. Това не го изненада. Ако беше решила да крие пари, нямаше да остави така лесно следи. Но фактът, че е закрила сметката, го убеди, че става нещо. Аби криеше някакви доходи.
Той се сдоби и с втора призовка. Преструвайки се на потенциален клиент за обявената й за продан къща, той установи, че неин колега от старата фирма, Морган Спенсър, движи продажбата. Логично беше да се предположи, че Спенсър движи и други нейни дела. Въпросът беше в кои банки Спенсър и фирмата му влагаха парите си?
Чарли прегледа внимателно последния брой на малко правно вестниче и откри онова, което търсеше. Беше списък на млади адвокати, придобили наскоро правоспособност. Той намери подходящия кандидат, вдигна телефона и позвъни във фирмата.
— Здравейте. Казвам се Даниъл Суенсън — насили се да говори по младежки наивно той. — Току-що изкарах изпита си за правоспособност и искам да поговоря с някой от адвокатите във вашата фирма. За съвет.
— Какъв съвет? — Гласът на секретарката звучеше доста игриво.
— Ами как да почна, нали знаете. Да си отворя кантора. Да си открия сметка, да водя счетоводство.
— Откъде разбрахте за нашата фирма?
Както и предполагаше, най-трудно беше да минеш през секретарката.
— Един от преподавателите във факултета ми каза, че вашата фирма е сред най-добрите в града. Имате страхотна репутация — заяви Чарли. — Затова реших да почна от вас.
— Изчакайте — каза жената и Чарли си заподсвирква тихичко, докато слушаше приятната музика, долитаща от другия край на жицата.
— Ало, с кого разговарям? — Мъжкият глас беше плътен и мелодичен.
— О, здравейте. Казвам се Даниъл Суенсън. Не знам какво ви е предала секретарката, но аз наскоро завърших и някои от моите преподаватели много похвалиха вашата фирма. Казаха, че се управлява отлично и ми препоръчаха да се обърна за съвет към вас. Казаха, че не бихте имали нищо против. — От подобни глупости главите на богатите адвокати наистина се замайваха.
— Разбира се, че нямаме нищо против.
— А мога ли да попитам с кого говоря?
— С Луис Кътлър. Изпълнителен директор.
— Леле, не предполагах, че ще попадна на шефа — въз кликна със страхопочитание Чарли.
— Няма нищо. С какво мога да ви помогна?
— Искам да си открия служебна банкова сметка, за да работя с клиенти. Мислех си, че може да ми препоръчате някоя добра банка, която се ползва от колегията?
— Разбира се. Няма проблем. От години използваме клона на „Фърст Нашънъл“ в центъра. Потърсете Джим Ханфорд. Кажете му, че ви праща Луис Кътлър.
— Всички партньори ли използват тази банка?
— За бизнес, да — отвърна Кътлър. — По-лесно е за счетоводството. Става доста трудно, ако имаш сметки из целия град.
— Много ви благодаря. Страшно ми помогнахте. Няма да го забравя — увери го Чарли.
— Моля. Знам какво е да започваш. Спомням си…
Чарли затвори и остави големия бос да си говори по телефона. После пъхна постановлението в машината и написа името на „Фърст Нашънъл“ в графата получател. Подписа го със замах, пъхна го в чантата си и излезе.
След двайсет минути той влезе с танцова стъпка през въртящата се врата на банката. Престори се, че пише нещо на масата в средата, докато не откри на едно от бюрата табелката с името, което търсеше. Чарли се приближи към служителя, седнал зад него.
— Мога ли да ви услужа с нещо, сър? — вдигна глава за почващият да оплешивява мъж на средна възраст.
— Здравейте, мистър Ханфорд. Казвам се Чарлс Чандлис. Аз съм адвокат и имам разпореждане за проверка на финансовото състояние на един от вашите вложители. — Той подаде своя документ и служителят го прочете внимателно. Бланката изглеждаше съвсем официално, с името на съда и номера на делото. — Става дума за нещо много специфично. Искаме само информация за упоменатото лице. Банката не е посочена като страна по делото — вметна той с надеждата банковият служител да разбере какво ще загуби, ако откаже да говори. При Чарли изкуството на сплашването бе достигнало съвършенство.
— Разбирам. Правният ни отдел е в друга сграда. — Човекът зад бюрото изглеждаше искрено объркан; не знаеше да ли да се подчини, или да изпрати бланката на адвокатите си.
— Може да им я изпратите, ако желаете. Но аз се надявах да получа някаква информация още днес. Естествено, ще разполагате с известен период от време. Десет дни, две седмици. Знам, че сте много зает. — Първо тоягата, после морковчето, помисли си Чарли.
— Разбирам. — Ханфорд се взираше отчаяно в листа хартия пред себе си, надявайки се нещо да изскочи оттам и да му даде някакво оправдание за забавяне на отговора. Но ни що не последва.
