въоръжен конфликт.
Работят съвместно с тюлените. Нощно разузнаване. Плуват по реки и други водни пътища, набелязват цели за артилерията и авиацията и изчезват незабелязано. Така и не разбираш откъде идва ударът.
— И той е правил това?
— С пълна сила — потвърди Къмингс.
— Но сега е в пенсия?
— Ако може да се вярва на армейските архиви — сви рамене Къмингс.
— Какво искаш да кажеш?
— Носят се разни слухове. Преди няколко години имало някакъв гаф. — Къмингс се облегна назад и с удоволствие продължи: — Твоят човек Джърмейн изглежда доста чепат. Посдърпал се с началството, вдигнал се доста шум, после станал и тоя гаф.
— Какъв гаф?
— Един от хората му загинал при съмнителни обстоятелства. Бил в лоши отношения с твоя човек. Обвинение не било повдигнато, но кариерата му пострадала. Не го предложили за повишение. В армията имало съкращения и той трябвало да се пенсионира. Принудително. Така поне е по документи.
— Поне? — вдигна въпросително вежди Морган.
— Тук нещата стават доста неясни — сви рамене частният детектив. — Няма нищо написано, но се носят разни слухове. Че работи по частни договори.
— Какви договори? Какво искаш да кажеш?
— Че изпълнява поръчки от частни лица, от чужди правителства. Че е наемник.
— И какво върши?
— Онова, за което му плащат. Разбери, Морган, този човек е специално обучен.
— Нещо по-конкретно за тази му работа? — Спенсър трябваше да бъде максимално точен, ако искаше Аби да му повярва.
— Нищо конкретно. За тези работи не се пише никъде.
— А паспортът?
— Доста необичайно име. Проверих в паспортната служба. Издаден паспорт на името на Келън Рейд няма.
— Значи го е направил сам? — възкликна Морган.
— Или някой друг го е направил вместо него.
— Има ли сведения дали е използван при влизане или из лизане от страната?
Къмингс поклати глава. Естествено, така се правеше, ако човек не искаше правителството да разбере, че има работа извън страната. Морган потъна в размисъл. Къмингс стана и си наля кафе. Предложи и на Морган, но той отказа.
— Не те питам защо се интересуваш толкова от този човек — погледна го изпитателно Къмингс. — Не е моя работа, нали така?
Спенсър не отговори. Нямаше никакво намерение да му казва за книгата и Аби или пък за ролята на Джак Джърмейн в цялата тая работа. Къмингс беше частен детектив и знаеше какво означава дискретност. Можеше да пази тайна. Въпреки това не беше необходимо да му се доверява и Спенсър нямаше намерение да го прави.
— Да не мислиш, че той има нещо общо със „Селя Ларго“? — попита Къмингс.
Морган се взря в него изненадано. Подобна мисъл не му бе минавала през ума.
— Подхожда му — обясни Къмингс. — Биха го наели точно за такова нещо. Но на теб май не ти се вярва. Познаваш ли го?
— Срещали сме се.
— Разбирам — каза Къмингс. — Не ти е много симпатичен, а?
Къмингс въобще не разбираше.
— Не е това. Просто го забрави, става ли? Ще ти се обадя, ако имам нужда от нещо друго.
— Разбира се.
Морган се надигна и грабна куфарчето си.
— И внимавай — изпрати го с усмивка Къмингс. — Пази се.
— Господи, можеха да ни убият. Бяха петима. Видя ли колко бяха? Сети ли се да преброиш колко са? Не знаех какво да правя. Нямаше с какво да се защитя. Трябва да идем в полицията. — Аби бърбореше несвързано и едва си поемаше дъх. Явно беше в шок. Джак я прегърна.
— Спокойно. Отпусни се. Поеми си дълбоко дъх. Браво. Още веднъж. — Бяха вече в безопасност на яхтата на Рикарди. Току-що бяха затръшнали вратата на каютата зад себе си и Аби започваше да осъзнава какво се е случило.
— Не трябва ли да идем в полицията?
— Спри да говориш и дишай дълбоко. Ако идем, ще трябва да прекараме следващата седмица при тях и да отговаряме на въпросите им чрез преводач — усмихна се успокоително Джак.
Бяха в голямата каюта, облицована в махагон и тиково дърво. Джак се доближи до бара и си наля уиски. После смени скъсаната и окървавена риза. Аби не искаше да пие, но Джак настоя и й наля чаша бренди.
Бяха вдигнали котва и яхтата бавно се отправяше към открито море. Техният проблем — мъртвото тяло в уличката — беше останал далеч зад тях.
— Освен това, ако идем в полицията, ще искат да знаят откъде имам това. — Той извади черния пистолет от чантичката си и го хвърли на леглото.
— Не само те искат да знаят — вдигна глава Аби. — Не мога да повярвам, че си го прекарал през охраната на летището.
— Не съм — ухили се Джак.
— Да не би да си го сложил в моя багаж? — Аби изстина.
От него всичко можеше да се очаква.
— Не, изпратих го с куриер. Исках да видя дали ще стане. И стана.
— Какви ги приказваш?
— Представи си, че имаш нужда от оръжие. Но пътуваш със самолет. Не частен, естествено. Какво ще направиш?
— Не съм мислила по въпроса — заяви Аби. — И повечето нормални хора не мислят.
— Повечето нормални хора не пишат такива книги като мен. Ако нещата не са автентични, ако наистина не стават, не ги описвам в книгите си — обясни й той.
— Да, да, знаем колко са успешни засега.
— Така че помислих по въпроса — направи се, че не я чува той. — Имаш ли представа колко частни пратки се доста вят дневно от различни куриерски компании в Щатите?
Тя поклати глава.
— Милиони — заяви важно Джак. — И знаеш ли колко време ще им трябва да ги прегледат на рентген всичките?
— Ти ми кажи.
— Нямам представа. Предполагам, че някъде към шестнайсет часа. А това е обичайният срок на доставка за спешна пратка в цялото западно полукълбо.
— И какво?
— Значи когато пратката трябва абсолютно задължително да бъде доставена на следващия ден… — Той не завърши, но погледна многозначително пистолета на леглото.
— Да не искаш да кажеш… — изгледа го невярващо тя.
Той кимна и по лицето му се разля щастлива и горда усмивка на хлапак, отървал се ненаказан, след като е направил голяма беля.
— Изпратих го, докато отивахме към летището, помниш ли? Пакетът беше пристигнал у Хенри, преди ние да се появим в Сан Хуан. Пътувал е през нощта. Ние не.
Аби изведнъж се сети за една подобна пратка и в Кофин Пойнт.
— А оня пакет, който те чакаше, когато пристигнахме в къщата ти?
