— Връщаха ми го от Сиатъл.
— Носил си пистолет там?
— Гледам да не се движа без оръжие — обясни сериозно Джак.
— И в Чикаго ли?
— Особено пък в Чикаго. Такъв опасен град.
— Бяхме там по работа.
— Точно това имам предвид.
— Ти си напълно побъркан.
— Просто обичам да проучвам нещата до дъно — каза той. — Сега вече знам. Куриерските служби не проверяват пратките си на рентген.
— Има и други начини да се проучват нещата.
— Ако се бях обадил и ги бях попитал, мислиш ли, че щяха да ми кажат истината? За нищо на света. Щяха да мънкат и да увъртат и накрая да излъжат. Въобще не желаят да знаят какво има в пратките. Но няма да го кажат публично.
Аби не беше сигурна дали е луд, или просто притежава ексцентрично чувство за хумор. Колкото повече време прекарваше с Джак, толкова повече се объркваше. Този човек излъчваше някакво странно обаяние. Дали поради външния му вид или момчешкия му чар, но Аби започваше да губи чувството си за критичност.
Той прекара пръсти през разрешената си от уличната схватка черна коса и се взря в отражението си в огледалото.
— Я си помисли — заяви той, — ако получиш няколко милиона запечатани контейнера от безбройните немити тълпи и ги раздадеш на куриерите си, за да ги доставят по целия свят, би ли искала наистина да знаеш какво има във всяка една пратка?
— Не съм мислила за това — погледна го изумено Аби.
— Аз не бих. Блажени са нищите духом.
— А как стоят нещата с митниците?
— Това вече е интересен въпрос — завъртя се Джак и насочи показалеца си към нея, сякаш се бе натъкнала на важно откритие. — Установих, че е най-сигурно да се изпращат пратките до по-оживени места, големи градове, където има много движение. И винаги с надпис „спешно“. Доставка през нощта. Така куриерските служби натискат митниците.
Аби го погледна озадачено. Джак наистина бе обмислил всичко по своя си уникален начин. И е горд със себе си, помисли си тя, както момченце, което е пръцнало в клас. Само че в тоя случай нарушаваше поне няколко федерални закона.
— Предполагам, че използват кучета за наркотици — каза й той. — И пускат на рентгена по няколко пратки. Случайно подбрани. Значи имаш големи шансове.
— Поел си сериозен риск — укори го Аби.
— Животът е пълен с рискове. Пресичаш улицата…
— Знам — прекъсна го Аби. — И те блъска кола.
— Исках да кажа, че може да те нападнат. — Той вдигна ръка и се вгледа в драскотините под лакътя си.
— Тази тук изглежда дълбока — възкликна Аби при вида на раната от вътрешната страна на ръката му. Явно, че кръвта по ризата му не беше само чужда. — Чакай да видя какво ще намеря.
Тя влезе в банята, която приличаше повече на луксозна спалня с кристалните си огледала и златните кранове. Зад летящите врати имаше и римска вана. Аби зарови в чекмеджетата и накрая откри бинт и лейкопласт. Тя намокри една хавлиена кърпа и се върна при Джак. Гол до кръста, той разглеждаше внимателно охлузеното си коляно.
Бронзовото му тяло беше мускулесто и стегнато. Имаше и белези. Аби си спомни допира му, когато стреляха в двора му. Не можеше да го забрави, твърдото тяло, нежните ръце и дрезгавия шепот в ухото й. Южняшкият му акцент бе едва доловим, но придаваше екзотична нотка на гласа му.
Тя си спомни как пръстите му обгръщаха нейните. Имаше нещо в него. При всичкото му перчене и демонстриран цинизъм притежаваше някаква мекота, някакво момчешко очарование. Долавяше ги в блясъка на очите му, в начина, по който накланяше глава, когато я гледаше, в белозъбата му усмивка на фона на мургавото му лице.
Аби усещаше, че е привлечена от него. Но и се страхуваше. Макар че не беше сигурна точно от какво. До този момент Джак се бе държал като идеалния джентълмен. Не се бе натрапвал. И сега, в този миг, чакаше тя да даде някакъв знак, да каже „да“.
Аби започна да почиства раната на ръката му. Мигът отмина.
— Тъй като вече споделяме най-интимни неща, кога ще ми разкажеш за какво става дума в продължението? — попита Джак.
— Когато му дойде времето.
— И кога ще бъде това?
— Когато аз реша. Скоро.
— Кога ще го завършиш?
— Когато го завърша. — Аби го погледна с досада.
— Точно това харесвам в теб — възкликна Джак. — Твоята откровеност и желание да споделяш.
— Тогава защо питаш?
— Защото и двамата знаем, че ще ме натискат точно за него.
— Кой?
— Карла и Бертоли. Когато пристигна в Ню Йорк. Ще искат да знаят как напредвам.
— Те нямат правата за новата книга.
— Но имат опция.
— Кажи им, че работата върви добре — каза Аби.
— Може да искат нещо повече.
— Кажи им, че работата върви много добре — усмихна се Аби и Джак се закиска.
— Убеден съм, че Карла ще е много щастлива от подобен отговор.
— Послушай ме, не е необходимо да говориш за продължението — стана сериозна Аби.
— И защо не?
— Поради същата причина, поради която куриерските фирми не гледат в пратките си — усмихна се лукаво тя. — Сигурна съм, че ще успееш да ги държиш на разстояние. Освен това, ако им кажем нещо, веднага ще поискат още. Ще разнищят сюжета по време на вечерята. Докато привършите с десерта, ще са сменили заглавието поне три пъти, ще са прибавили четирима нови герои и ще ти предложат да включиш една вилица в действието, защото вече имат подходяща илюстрация за корицата. Накрая ще заявят, че имат права върху книгата, защото са работили по нея.
— Както кажеш. Книгата си е твоя — заяви примирено Джак.
— Не им казвай това.
— Забравих. Книгата е моя.
— Точно това и трябва да им кажеш. И нищо повече.
Аби не вярваше на Карла и на Бертоли. Но не вярваше и на Джак. Колкото по-малко знаеше той за продължението, толкова по-добре. Така щеше да го контролира по-лесно, ако почнеше да създава проблеми.
— И за какво според теб ще трябва да си говорим? — попита Джак.
— Разкажи им как си намушкал един бандит в Сан Хуан. Ще изпаднат във възторг.
— Беше случайно.
— Точно така — кимна Аби. — Пуерториканецът падна сам върху ножа си. Бертоли би трябвало да го разбере, нали знае какъв е животът в джунглата на бизнеса.
— Ау! — изохка Джак и дръпна ръката си. — Какво правиш?
— Почиствам раната.
— Да, ама това май ти доставя прекалено голямо удоволствие — вдигна ръката си той и огледа раната. После присви очи и я изгледа уж сърдито.
