— Май не бях права — съгласи се кротко Аби.
— Искаш ли го? — посочи часовника си Джак. Беззъбият се ухили. — Твой е. Ела да си го вземеш.
Усмивката изчезна от лицето на непознатия. Той замахна с тръбата и направи крачка напред. Другите също пристъпиха. Един от тях извади изпод ризата си нож и натисна копчето. Десетсантиметровото острие проблесна в мрака.
Бяха заобиколили Джак в полукръг, чиито краища опираха в стените на къщите. Аби се гушеше зад гърба му и трескаво се оглеждаше за нещо, което би могла да използва за защита. Уви, не виждаше нищо.
Джак също направи една крачка и те отстъпиха. Аби изведнъж се оказа сама във входа, като зайче в клопка. Единият от мъжете в края на дъгата видя това и посегна към нея. С едно плавно движение, без дори да поглежда, Джак замахна с крак и го удари точно под коляното. Аби чу изхрущяването на костта. Мъжът изкрещя от болка и се преви. В същия миг Джак го ритна право в лицето и го просна по гръб на паважа. Главата му се удари с трясък, от устата му потече кръв. Повече не помръдна. Един по-малко.
Това светкавично развитие на нещата оказа смесен ефект върху останалите. Един се дръпна назад. Водачът замахна с тръбата, но не улучи. Джак явно заслужаваше повече уважение, но не биваше и да се губи лице пред групата.
Мъжът, който се бе дръпнал, заговори бързо на испански и замаха с ръце. Аби не разбра всичко, но жестовете му бяха достатъчно красноречиви. Настояваше да бягат. Тези туристи се бяха оказали прекалено голяма хапка за тях.
Водачът изкрещя нещо окуражително. По лицата на останалите се изписа мрачна решителност. Макар и неохотно, те застанаха отново в полукръг. Водачът се втурна напред. Джак улови ръката му и със светкавично движение я удари в коляното си. Аби чу някакво изхрущяване и осъзна, че Джак току-що е счупил ръката на нападателя, който изрева и изпусна тръбата. Тя падна с трясък на паважа и ехото отекна в стените.
Използвайки болката, Джак сграбчи счупената ръка, повдигна мъжа и с пълна сила го изрита в слабините. Водачът изрева повторно и се строполи на земята, притиснал удареното място със здравата си ръка. Един от приятелите му побягна надолу по уличката. Останалите двама обаче се оказаха от друго тесто. Онзи с ножа пое водачеството. Той подхвърли острието така, че върхът се оказа между палеца и показалеца му — готов за мятане.
Джак присви рамене и се стрелна светкавично напред. Той заби юмрук в стомаха на нападателя с ножа и го повали по гръб. Двамата се затъркаляха по паважа. Пуерториканецът се опита да достигне падналия при сблъсъка нож, но Джак беше стиснал китката му в желязна хватка. Аби и последният от бандитите наблюдаваха безмълвно вкопчените в смъртоносен танц мъже. Изведнъж той осъзна, че няма кой да го спре, и се хвърли към Аби. Докато се бореше за живота си, Джак забеляза движението му с крайчеца на окото си.
Мъжът се нахвърли върху Аби и я стисна за гърлото. Тя се опита да бръкне с пръсти в очите му, но той само извъртя глава и я стисна още по-здраво. Аби усети, че се задушава и губи съзнание. С последни сили се опита да бръкне в чантичката си, висяща на рамото й, за спрея със сълзотворен газ. Току-що си бе спомнила за него.
Джак и противникът му се бяха изправили на крака и сега се бореха за ножа. Въртяха се като обезумели дервиши. Ръката на Аби напипа малкия флакон, измъкна го и го насочи към лицето на мъжа, който я душеше. Но преди да успее да го натисне, очите на нападателя й се изцъклиха и замръзнаха, като маслини в майонеза. Лицето му се вцепени и застина в някаква комична маска. Ръцете му пуснаха врата й и той отстъпи крачка назад, сякаш се канеше да каже нещо. Устните му се раздвижиха, но тя не чу нито звук. Струйка кръв започна да се стича й единия ъгъл. Ръцете му се протегнаха бавно към нея и тя насочи флакона към него. За всеки случай. После той се обърна и тя видя забития между плешките му нож. Ризата му бавно се обагряше в червено. Мъжът направи две крачки и се свлече на улицата.
Аби притисна уста с ръка и потрепери. За миг и тримата се взряха в тялото на паважа. Локвата кръв ставаше все по-голяма. Изведнъж другият пуерториканец побесня и се хвърли с все сила към Джак. Повали го и двамата се затъркаляха на земята на няколко крачки от неподвижното тяло. Нападателят успя някак си да измъкне ножа от гърба на приятеля си и замахна. Но усети допира на студен метал в слепоочието си, извърна се и видя полуавтоматичния пистолет, опрян в главата му.
— Достатъчно — каза Джак и щракна ударника. Ножът изтрака по паважа. Джак вдигна мъжа за яката и го блъсна да върви напред. — Изчезвай. Махай се. Ако се върнеш, ще те убия. Ясно ли е? — Той размаха пистолета, за да няма недоразумения. След това ритна пуерториканеца отзад и мъжът побягна надолу по улицата. Двамата му приятели — оня със счупената ръка и другият, с избитите зъби — го последваха. За по-малко от минута Джак бе осеял улицата с трупове.
Аби продължаваше да трепери. Джак не й обърна внимание, приближи се до лежащия на земята и сложи пръст на врата му.
— Да извикаме линейка — обади се плахо Аби.
— Няма да му трябва — поклати глава Джак. Не беше напипал пулс. Той се изправи, извади кърпичка от джоба си и вдигна ножа. — Май не съм го пипал — каза той, — но човек трябва да е внимателен. — Той избърса дръжката и острието и пъхна окървавената кърпа в джоба на убития. После сграбчи Аби за ръката. — Да се махаме, преди приятелчетата му да доведат подкрепление.
26
— Благодаря за услугата — заяви Морган. — Знам, че не е твоя работа. — Тази сутрин Морган бе отишъл в кантората на Алвин Къмингс, разположена в едноетажна сграда в южна та част на Сиатъл. Приличаше на застрахователен офис, с мръсни щори и умрели мухи по перваза на прозореца.
Самият Къмингс напомняше на агент от ФБР. Преди да се пенсионира, наистина беше такъв. Беше вършил и други работи за правителството. За някои Спенсър знаеше, за други само се досещаше. Сресан на път, с очила в сребристи рамки, слабо и мускулесто тяло, Къмингс беше от старата школа. Типичен федерален агент от времето на Едгар Хувър, бял мъж, англосаксонец, протестант, с изискан сив костюм. Действията му все още се отличаваха с почти военна точност, която беше впечатляваща, макар и малко демоде.
— Няма проблеми — усмихна се сдържано Къмингс. — Не ми отне много време. Ще получиш това, за което плащаш. — Къмингс искаше да каже: тоест нищо. Беше направил без — платна услуга на адвоката, който му беше подхвърлял доста работа през годините. Сега Спенсър имаше личен проблем и Къмингс беше готов да помогне. Той подаде натракания преди минути на компютъра доклад, който съдържаше определена поверителна информация, чиито източници не биваше да се назовават. Точно поради тази причина Къмингс не бе изпратил доклада по факса, а се бе обадил на Спенсър да дойде да си го вземе лично.
— Това е той. Южна Каролина — заяви Спенсър.
— Мястото се казва Кофин Пойнт. Според моята информация наследствено имение. Принадлежи на семейството от няколко поколения.
— Селско момче — усмихна се Спенсър.
— Само дето е учил на север. Има дипломи от Колумбия и Станфорд. После изчезва за малко. Някъде през осемдесетте.
— Трябва да има сведения за финансовото му положение.
— Оскъдни. Доходи от по неколкостотин долара на месец. Един заем, една кола. Това ме усъмни. Или е бил на социални помощи, или е правил нещо друго.
— Какво?
— Това е поверителна информация — подаде му лист хартия Къмингс. — Никога не си я виждал. Ясно ли е? — На листа отгоре беше написано „Министерство на отбраната“. — Баща му е бил военен. В морската пехота. Името Джо Джърмейн е синоним на вярна служба. Синът тръгнал по стъпките му. Първо обучавал новобранци. После изчезнал.
— Къде е отишъл?
— В специалните части. Абсолютно секретно поделение.
Наричат го „Морски плъх“. Командвал е малък отряд моряци за ударни действия. Първи във всеки
