от звездите във всички кино хитове бяха жени. И те получаваха много по-малко от мъжете, които им партнираха. Същото важеше и за книгите, от юридическите трилъри до военните приключения. Единственото място, отредено на жените, бяха любовните романи и от време на време някое криминале.
Но тежката артилерия, най-продаваните автори — Гришам, Крайтън, Кланси и Стивън Кинг — бяха мъже. Никой не се стремеше да копира Джудит Кранц или Даниел Стийл. Вярно, че си печелеха тихичко милиони. Но дори и при големите им продажби никой не се хвърляше да филмира всяка написана от тях дума. Те не принадлежаха към елита. Короните в света на развлекателната литература бяха все за мъже. Аби беше преценила, че след като не може да ги победи, ще трябва да стане част от тях — поне докато не дойдеше време да излезе от сянката и да поиска онова, което й се полагаше.
— Кажи сега съвсем накратко какъв е проблемът с моя ръкопис — прекъсна размислите й Джак. — Историята ли куца? Или писането?
Тя направи няколко странни физиономии. Отговорът беше най-общо утвърдителен. Джак просто нямаше слух.
— Бихме могли да поработим върху него — продължи да настоява той. — Нали сама казваш, че преработването му е майката.
— Само ако имаш ухо.
— Ще използваме твоето — настоя Джак. — Аз не съм горд. — Този човек имаше кожа на алигатор. Сега просто се усмихна и натъпка устата си с месо.
— Нямам време — заяви Аби. Той не й обърна внимание. — Колко такива неща си написал? — Ръкопис едва ли беше най-подходящата дума в неговия случай.
— Осем. Досега — заяви той и вдигна пръстите на двете си ръце.
— Аз бих спряла дотук — усмихна се кротко Аби.
— Всъщност има и девети, но за него няма какво да се тревожиш — обяви важно той.
— Не преподавам терапевтично писане, Джак, и не пиша за други. — В гласа й прозвучаха метални нотки.
— Така ли? — усмихна се той.
— Недей да си вадиш погрешни заключения. Не съм на писала моя роман за теб.
— Разбира се, че не. — Но той продължаваше да се усмихва.
— Просто защото ти страдаш от незадоволени амбиции. И мании.
— А ти не, така ли? — запита Джак.
— Не.
— Разбирам. Ти си просто един объркан творец, опитващ се да продаде произведението си.
— Точно така.
— Запази си това обяснение, ако Бертоли вземе да те съди.
— Просто исках да дам на книгата си по-добри шансове за успех — обясни Аби.
— Така ли? А парите не те интересуват?
— Само като доказателство за успеха.
— Впечатлен съм. Виж колко сме възвишени. Значи ако лъжите пред Бертоли и цялата тази игра с Карла не са заради парите или заради славата, тогава за какво са, а?
— За отмъщение — отвърна тя и го погледна право в очите.
Докато обикаляха Ел Моро, слънцето залезе. Така и не забелязаха двамата мъже до портата, навели глави над туристически карти.
Аби и Джак забързаха по пътеката през тревната площ, разделяща крепостта от стария град. Джак погледна часовника си. Трябваше да побързат, иначе екипажът щеше да се разтревожи. Багажът им беше прехвърлен на яхтата още сутринта. Сега ги чакаха на пристанището, за да отплават за Сейнт Кроа.
Докато вървяха из лабиринта от тесни улички към водата, Аби изведнъж осъзна, че след падането на мрака старият град се променяше. Магазините бяха затворени, туристите се бяха завърнали в своите хотели или туристически кораби. В далечината Аби видя нанизите светлини по мачтите на някакъв лайнер, отправящ се в открито море. Едва успяваше да следва Джак, но упорито отказваше да спре да починат. Така и не забелязаха двамата мъже, които ги следяха от разстояние.
— Колко още трябва да вървим?
— Около десет преки — каза Джак.
Те свиха по тясна уличка, където не минаваха коли. Във входовете бяха захвърлени детски играчки. Изведнъж отнякъде се появиха три фигури. Джак я стисна за лакътя и посочи мъжа в средата. Непознатият държеше в дясната си ръка нещо късо и дебело. Приличаше на палка. Оказа се желязна тръба.
Джак светкавично огледа терена. Вратите на къщите бяха затворени. По прозорците имаше железни решетки. Трябваше да отстъпят. По тактически съображения. Бяха направили няколко крачки, когато осъзнаха, че два мъже им препречват пътя и отзад. Бяха същите, които ги следяха още откакто бяха напуснали крепостта. Отстъплението ставаше невъзможно.
— Какво искат?
— Часовниците, портфейлите и всичко, което пожелаят.
Така си мисля — отвърна Джак.
— Да им ги дадем. — Аби понечи да свали часовника от ръката си.
— Не бързай да даваш и моя — предупреди я Джак.
— Ти си луд. Дай им го.
— Платил съм доста пари за него. Освен това — заяви Джак, — ако се предадем твърде лесно, можем да подхраним разни погрешни очаквания. Не се знае какво още може да поискат.
Мъжете се приближиха от двата края на уличката. Джак блъсна Аби към един вход, където поне бе защитена от три страни, и застана пред нея, закривайки я с тялото си.
— Каквото и да стане, стой зад мен — прошепна той.
— Не ставай глупак. Ако им дадем каквото искат, няма да ни направят нищо лошо.
— На теория е така — съгласи се Джак. — Какво пък, мен няма да искат да ме изнасилят.
Тя се взря изумено в тила му, после бавно закопча часовника си. Петимата се доближаваха бавно, като глутница чакали, докато най-накрая не застанаха в полукръг около тях. Единият каза нещо на испански и всички избухнаха в смях.
Джак също се насили да се усмихне.
— Говориш ли испански? — попита я той.
— Малко — кимна зад гърба му Аби.
— Е, сега е времето да го практикуваш.
— Como esta usted? — запита тя мъжа с тръбата в ръка. Той се ухили. В устата му липсваха доста зъби. Явно беше водачът.
— O, muy bien — каза той. — Muy bien. Y usted?
— Bien — опита се да се усмихне и Аби, като че ли си вярваше, макар че краката й трепереха. Да, бяха добре, просто отлично.
Мъжете избухнаха в смях.
— No. No. Usted no esta bien. Te voy a robar.
— Казва, че не сме добре — поясни Аби. — Казва, че ще ни ограбят.
Мъжът с тръбата махна с пръст, сякаш искаше да каже: ела тук. Джак й прошепна да не мърда от мястото си и изрева:
— Да ти го начукам!
По погледала беззъбия Аби разбра, че не му е за пръв път да чува такива неща.
— О, не, сеньор, аз смятам да чукам, но не вас — проговори той изведнъж на английски. — Дайте ми портфейла и часовника си и изчезвайте.
— Дай им ги и да вървим — обади се Аби.
— Кой е казал нещо за тебе, маце? — огледа я похотливо мъжът с тръбата. — Ти ще поостанеш малко с нас. Как се казваше на английски? — затърси думата той. — Да се позабавляваме.
— Още ли искаш да му дам часовника и портфейла си? — попита Джак.
