Измислянето на вярната формула изисква време. Ако искаш да е убедителна.
— Как тогава ще напишеш следващата за една година? — попита недоверчиво той.
— Като се скъсам от работа. Успей или умри, така е при нас. Или издателите въобще не те искат, или искат от теб по една книга всяка година. Или дори по-скоро. Смята се, че могат да накарат читателите да привикнат към теб, както се привиква към цигарите — обясни тя.
— Е, читателите поне не хващат рак — усмихна се примирително Джак.
— Не съм убедена — възкликна тя. — Никой не прави рентгенова снимка на интелектуалното им развитие.
— Значи свърши книгата за две години?
— Всъщност я написах за осем месеца. Следващите шестнайсет я пренаписвах и преработвах. — По- точно би било да се каже окастрях, помисли си тя. — Всеки може да пише.
Въпросът е можеш ли да пренапишеш готовата книга. И когато го направиш, дали е било за добро или за лошо?
— Какво искаш да кажеш? — Джак явно не я разбра.
— Как да ти обясня? Като при музиката е, само че тук не се вслушваш в мелодията. По-скоро в интонацията, в ритъма на прозата. Доброто писане изисква добро ухо. Ако не си музикален, просто се откажи.
Джак я изгледа втренчено. Да не би да искаше да му каже нещо?
— Това е много мъдро — заяви той, извади химикалка от джоба си и си го записа на салфетката.
— И какво друго ще споделиш с огромната телевизионна аудитория? — продължи сериозно тя.
— Ти ми кажи.
— Можеш да поговориш за това как си си изкарвал хляба, докато си писал книгата. Хората обикновено се интересуват от такива неща.
— Аха, гладуващият писател — сви рамене Джак. — За съжаление не ми се наложи да работя.
— Богатство от независим източник, така ли?
— Богатство не, независимост да.
— Бил си в армията, нали? Разкажи им за това. Не забравяй, че си звезда. Опра умира за теб. Светът иска да разбере какво закусваш.
— Че какво се прави в армията? — учуди се Джак. — Изпълняваш заповеди, това е. Аз бях в морската пехота. Обучавах разни младоци как да станат мъже.
— Измисли нещо, което да звучи по-добре. Офицер за специални поръчения например. Трябва да продадеш себе си, за да продадеш и книгата — обясни тя.
Той отдаде чест с пълна уста. Заповедта бе приета.
— Нещо интересно? Някакви приключения? — продължи Аби. — Какво си правил, преди морската пехота?
— Какво е това? Кръстосан разпит ли? — възнегодува Джак.
— Не, работа. За това си нает. Казвай сега. Какво си пра вил, преди да идеш в армията?
— Карах лодка.
— Като тия по Мисисипи ли? Не бъди толкова тайнствен.
Хората искат да знаят.
— По-малка — обясни Джак. — Надуваема.
— Бил си капитан на гумен сал?
— Шестметрова лодка, модел „Зодиак“. С трийсеткалиброва картечница и екипаж от пет души.
— Това звучи интересно.
— Бяхме с маскировъчен грим и действахме нощем. Из лизахме на брега. Задачата ни беше рисуване с лазер.
— Това пък какво е?
— Използвахме нещо подобно на ловна пушка, само че много по-дебело. Прицелваш се с него като с пушка и от цевта излиза невидим лазерен лъч, който осветява целта за ония момчета горе в небето. Насочваш я към врата или прозорец, понякога към асансьорна шахта или въздухопровод.
— Като ония оръжия в компютърните игри? За тренировка, нали?
— Като ония в Панама и Кувейт — поклати глава Джак. — Рисувахме цели, за да могат еднотонните бомби с лазерно насочване да ги поразят. — Джак млъкна и я погледна втренчено.
— Но не се убивал никого, нали? — Аби отчаяно искаше потвърждение, макар че едва ли би могла да си обясни защо.
— Предполагам, че вътре е имало хора — сви рамене той. — Разбираш го по миризмата на изгоряло месо. Много специфична.
Аби усети как губи всякакъв апетит, бутна чинията си настрани и отпи от чашата.
— Може би ще е по-добре да бъдеш загадъчен — обади се след малко тя. Изведнъж си представи как Джак показва снимки на изгорели бебета в някое сутрешно телевизионно предаване.
— Вие питате, ние отговаряме — заяви невинно Джак.
— Защо държиш толкова да пишеш? — реши да смени темата Аби.
— Харесва ми — усмихна се Джак.
Сигурно това е проблемът, помисли си тя. Всеки добър писател, когото познаваше, мразеше да пише. Как беше оня виц? Изобщо не е сложно да се пише. Просто сядаш и си разрязваш една вена. Проблемът на Джак беше, че не е самокритичен.
— Ако нямаш слух, всеки удар по клавиатурата ти звучи като Моцарт.
— Я кажи, моите неща как ти звучат? — попита той.
— Не знам. Не разбирам много от войни и военна терминология — опита да се измъкне Аби. — Но ми се струва, че май влагаш прекалено много усилия.
Той я изгледа изпитателно. Усещаше, че лошото тепърва идва.
— Ето, започва се — възкликна той. — Не го убивай изведнъж. Кажи му, че има надежда, но може би трябва да се за хване с нещо съвсем друго. Да стане автомонтьор например.
— Да съм казала подобно нещо?
— Не, но си го мислиш.
— Твоят приятел Хенри спомена, че си се запалил да пишеш, откакто е станало нещо, и ти го прекъсна. Какво искаше да каже? Откакто какво?
— Хенри приказва прекалено много. Сбъркал си е професията. Трябвало е да стане психотерапевт.
— Той май мисли, че имаш някаква мания.
— Трябва ли да има определена причина, за да се захванеш с писане? — попита сериозно Джак. Тя поклати глава. — Но малко талант няма да е излишен, това ли имаш предвид?
— Не съм го казала — опита се да смекчи удара тя.
— Не е необходимо — парира веднага Джак. — След толкова години имам известна представа за собствените си недостатъци. Хайде, кажи какво мислиш. Честно.
— Може би трябва да помислиш по предложението на Хенри. За работа.
— Да ти изглеждам на човек, който има нужда от милостиня? Освен това не ми трябват пари. А Хенри не се нуждае от помощта ми. Той е самотен. И иска да си купи приятел.
— Стани му приятел тогава.
— Предпочитам да бъда писател.
— Не всеки може да напише роман — заяви Аби. — Ръкописът ти се нуждае от много работа.
— Затова реших, че можем да поработим по него заедно — остави вилицата си той.
— И откъде ти хрумна тая идея? — изненада се Аби.
— Ами от факта, че работим заедно по твоя.
— Имаме различни представи за работата.
— Аха, разбирам. Раздаването на белозъби усмивки и демонстрирането на бицепси не влиза в представите ти за съвместна дейност. Дай да изясним нещата. Значи ти ме искаш заради тялото ми, не заради ума ми?
Аби се разсмя. Но това беше истината. Той й беше необходим точно за това. Мъжете в шоубизнеса задължително печелеха повече пари от жените. А парите бяха крайната мяра за успеха. Само две или три
