Известно време Томпсън остана заслушан в свистенето по глухата линия. После прехвърли изрезките от вестници на бюрото си. Бяха му изпратени по-рано тази сутрин от бюро за информационни услуги. Един от репортажите бе илюстриран с голяма снимка на зелен, затворен с цип спален чувал, в който бе трупът на Джоуи Дженрико.
31
От центъра на Кристианстед тръгват две главни улици: Кинг Стрийт на изток и Къмпани Стрийт на запад. На тях се намират кметството и множество сгради в колониален холандски стил. Щом дойдат туристическите кораби, тези улици се задръстват от купувачи, търсещи евтини дрехи, бижута и алкохол, дори кубински пури от черната борса.
Аби забеляза, че са останали много малко улични знаци й лампи. Един ураган ги бе отнесъл миналата година, а нови още не бяха поставени.
Преди няколко дни тя понечи да снима щетите по кметството, които се свеждаха най-вече до изпотрошени прозорци, но охраната я прогони. Сякаш местните жители имаха негласна уговорка да крият пораженията от външния свят, да не се разбира, че телефонните линии са повредени и има хотели в окаяно състояние. Ако някой се обадеше от Щатите, нямаше да го предупредят. Туризмът беше най-важният поминък на острова.
Наближавайки кея, Аби дочу бръмченето на двумоторния хидроплан „Сийборн Виста“. Той се спусна и разпени водите на пристанището, преди да кацне на площадката край доковете. Побираше единайсет пътници, които се качваха от околните острови. Тази сутрин Морган бе успял да хване полет до Шарлот Амали на Сейнт Томас и това бе последната отсечка от пътуването му.
Аби го видя да слиза от хидроплана, стиснал неизменното си куфарче. То бе като придатък на Морган, както торбата на кенгуруто. На главата си бе нахлупил широкопола сламена шапка, която придържаше със свободната си ръка, за да не я отвее въздушната струя от витлата.
Тя му се усмихна и помаха. Отдавна му бе простила за разточителната самоинициатива. Ако не за друго, малката спортна кола бе послужила за занимавка на Чарли. Поне не и Досаждаше.
— Как пътува? — провикна се тя сред рева на хидроплана, които набираше мощ, преди да отлети с новите си пътници.
Изсветлялата от слънцето коса на Аби, стигаща до раменете, бе разрошена от въздушната струя. Спенсър приближи и я целуна по бузата. Беше в бял ленен костюм, удобно за тропиците облекло, което тя не предполагаше, че е имал в гардероба си. Запита се дали не го е купил специално за пътуването.
— Липсват ти само камшикът и пушката — каза тя.
— Можеха да ми послужат, ако Кътлър беше тук. Не искаше да ме пусне. Казах му, че имам среща със стар клиент в Сан Хуан.
— И той ти повярва?
— Истина е. Слушай какво, един адвокат, който не може за петнайсет минути да си измисли служебна причина да замине където и да е по света, не става за нищо. — Морган й се усмихна. — А и документите на тоя човек са ми на бюрото от две години. Време беше да се заема с неговия случай. Естествено, можех да използвам пощите. Аз обаче му се обадих и си уговорихме среща за следващата седмица. Ще свършим малко работа, ще пийнем една-две чаши в някой бар и ще изпратя сметката му на Кътлър.
Аби се разсмя и го поведе към Къмпани Стрийт, покрай бялата дървена църква с островърха кула. Вървяха по тротоара и разговаряха.
— И тъй, какво знае той? — Морган изглеждаше уморен и измъчен след целодневния полет. Питаше за Чарли, който бе отпрашил нанякъде с колата на Аби, отдаден на весел островен живот.
— Намеква ми, че иска да остане тук — каза Аби. — Само той ми липсва. А знае достатъчно неща, за да ми създаде неприятности, ако реши. — Но Чарли не беше единственото й притеснение.
На ъгъла след старата аптека се намираше „Индис“, едно от хубавите заведения в Кристианстед, с ресторант и барче. Сервираха екзотични ястия под звуците на музика, заела темпото си от Западна Африка, а лиричността си от Южна Америка; барабаните й придаваха джазов ритъм. Тук беше подходящо за разговор, защото околните не можеха да подслушват, а и Чарли не ходеше по такива места.
Входът представляваше порта от ковано желязо, зад която се простираше ограден със зид двор, окичен със старинни фенери за карети. Над масите имаше полупрозрачни навеси, а барът беше в дъното до зида.
Отведоха ги до една маса и взеха поръчката им — маи-таи за Аби и бира за Спенсър.
Наоколо бе пълно със загорели от слънцето туристи, а на високите столове пред бара имаше много млади жени, тъй че на Спенсър му беше трудно да съсредоточи поглед и внимание върху адвокатската си задача.
— Ще призная, че Джак ти е намерил прелестно местенце. — Явно, че островът му харесваше. — Но е адска жега.
— Гъста ти е кръвта — каза Аби и чукна чашата си в неговата. — Свали си вратовръзката и пийни малко да я поразредиш.
Спенсър обичаше Северозапада. Беше свикнал с дъжда и студовете. Но телата на високите столчета бяха като магнит за очите му и Аби се усмихна, като забеляза как ги поглежда крадешком. Спенсър така и не намираше време да се забавлява. Въпреки проблемите си тя бе намислила да му осигури приятен престой на острова.
— Докато не съм забравила… Някакъв мъж се обади онзи ден да те търси. Каза да ти предам това. — Тя извади от чантичката си листчето с името на кораба: „Куеста Верде“ в Сан Хуан. — Не ми се представи. Щял си да разбереш какво значи.
Морган прочете бележката и се засмя.
— Къмингс. Човек ще си помисли, че още работи във ФБР. Детектив е. Не обича да си казва името, а само информацията, която са му поискали. Прави се на тайнствен — обясни Морган.
— И успява — каза Аби.
Морган прибра листчето в джоба си.
— Сега ми разкажи за Джърмейн. Какво става с него?
— Джак е още в Ню Йорк. Ще се върне след няколко дни.
— Добре. Значи ще можем да поговорим. При теб ли живее? — Морган неловко извъртя очи и отпи от бирата, сякаш да замаже въпроса.
Макар да не й стана приятно, Аби му отговори.
— Наел си е стая в „Пирата“, един курортен комплекс наблизо.
— Там ли спи?
— Щом ти казвам.
Морган се загледа в пяната на бирата си, преди да заговори отново.
— Той не ти подхожда. Знаеш го.
— Как така всеки знае какво ми подхожда и какво не, когато самата аз не съм наясно?
— Нещо в него ме смущава — каза Морган. — Имам интуиция.
— Аха. Той пък казва същото за теб.
— Какво казва?
— Че си задръстен и без чувство за хумор. И ако продължаваш с тези въпроси, съм склонна да се съглася с него.
Морган се усмихна.
— Добре. Но той е загазил здравата. — Вдигна ръка, за да прекъсне възражението й. — Чуй ме сега. Тук и ти затъваш в неприятности, все по-надълбоко.
— Ще ти кажа какви са неприятностите. Всичко това, което ме разсейва. Допреди два дни продължението ми вървеше като песен. Но откакто се обади Томпсън, не съм написала и един ред. Той направо ме блокира. Този човек сякаш си няма друга работа, освен да ме следи. Все едно разследва Уотъргейт — каза Аби. — Но не мога да разбера как ме е открил. Какво ще го правим?
— Има проблем — каза Спенсър.
— Какъв?
