предателството.
— Защо, защо не ми е казал?
— Ако ти беше казал, щеше ли да го използваш?
— Не зная. — В този момент това бе единственият искрен отговор, който можеше да даде. Фактът, че Джак е издаван, щеше да създаде неприятности. В случай че Бертоли бе на учил, нямаше да се съгласи на такъв бюджет. При идиотските правила в книжния бизнес никога нямаше да се вдигне такъв шум, ако издателят не можеше да представи Джак, най-голямото негово откритие, като дебютиращ писател.
— Затова не ни е казал — заключи Морган. — Но има и по-лошо. — Той отново зарови в куфарчето си и след малко измъкна някакви сгънати страници. Подаде ги на Аби.
— Чети и плачи — каза й.
Аби не знаеше дали желае това. Всичко се разпадаше.
— Преди да дойда тук, се отбих в Южна Каролина. — Говореше, без да я поглежда, навел глава над чашата си, сякаш черпеше сили от нея. — Отидох в Бофорт. Беше смело предположение от моя страна, но реших, че този малък градец си има вестник. И че за този вестник издаването на книга от съгражданин ще бъде голяма новина. Оказах се прав. Открих това в архива на редакцията. Писано е преди девет години. Джак изглежда доста по-млад — каза той и посочи снимката на първата страница. Беше фотокопие, но достатъчно ясно, за да може Аби да познае сияйната усмивка на Джак, седнал на бюро с книгата в ръка. Под снимката имате надпис с името на автора и заглавието.
— Очевидно редакторът му е хвърлил голям труд. Направил е сносна книга — каза Морган. — Но не са улучили момента. Издадена е година и нещо, преди военните трилъри да станат хит. Във вестника се казва, че военните истории нямат бъдеще. При все това книгата е влязла в регионалната класация, която съставят в Атланта. Публикацията е по този повод.
Аби беше като ударена с мокър парцал. Взе страниците и ги зачете под звуците на барабаните и брътвежа от околните маси.
В статията бе обрисуван портретът на млад писател, обзет от манията да стигне върха. Когато се появил в регионалната класация, Джак ипотекирал къщата си и изхарчил всичките си спестявания за промоция на книгата, с цел да влезе в националните класации. Купувал рекламно място в какви ли не вестници из цялата страна, направил и авторска обиколка. Дори се опитал сам да продава книгата от багажника на колата си. Но не постигнал нищо. Без подкрепата на голямо издателство със собствена мрежа от контакти и динамичен маркетинг той просто пропилял парите си и се простил с мечтата си.
Когато дочете статията, Аби пусна страниците на масата и се взря в далечината. Гледаше през Морган, сякаш той не съществуваше. Беше в шок и не знаеше дали да се ядосва, или да плаче. Не можеше да повярва, че Джак е скрил от нея този факт. Бяха говорили за ръкописите му. Бе потърсил помощта й, за да ги издаде. Осем ръкописа и един друг, за който бе споменал, но отказа да обсъжда. Сега тя знаеше защо.
— Как е могъл? — Аби мислеше, че го обича. Беше му се доверила, казала му бе неща, несподелени с никого, дори и с Морган. Чувството за предателство я смазваше.
— Чуй ме сега — помъчи се да я върне към реалността Морган. — С Чарли можем да се справим. С журналиста също. Можеш да се преместиш отново, ако се наложи. Да си намериш ново убежище. Има милиони острови. Но най-големият ни проблем е как да постъпим с Джърмейн.
Първата реакция на Аби бе да му се обади в Ню Йорк и да му се разкрещи по телефона. Морган я разубеди.
— Знаем, че ни е излъгал — каза той. — Но не знаем какво друго е направил или се кани да направи. Поне имаме лост в ръцете си.
— Какъв?
— Не си му показала резюмето на продължението, нали?
Тя поклати глава.
— Нито страници от ръкописа.
— Не.
— Браво. Доколкото знаем, момчето не е на ти с писателството. Не го бива в занаята и си го знае. Това е нашият коз.
— Може да си намери писател фантом — каза Аби.
— Не може, ако не знае какъв е сюжетът. — И двамата бяха убедени, че той не е способен да измисли история, която да се връзва добре с първата. Не и такава, която да задоволи Карла и Бертоли. За момента все още държаха Джак на каишка.
Но Аби се тормозеше от друго.
— Мислиш ли, че наистина е убил Тереза?
Спенсър я погледна, но замълча. Очите му казваха всичко.
— Нищо не споменавай пред него. Дръж го в неведение. И за това си трай — потупа книгата той. — Поне докато измислим начин да го свалим от сцената. Да вземем нещата в свои ръце.
— Как?
— Не зная. Дай ми малко време, и ще измисля. Смятам да напусна фирмата. Можем да отидем някъде. Да избягаме от всичко това. От Джърмейн. От тия игри. Да заживеем истински. Например в Европа. Аз и ти.
Аби се стъписа. От години знаеше, че е влюбен в нея, но не й бе минавало през ум, че ще се осмели да го каже.
— Хайде да се махнем.
— Не мога.
— Защо не?
— Какво ми намекваш?
— Нищо — каза Морган. Известно време мълча и я гледа, а после изведнъж изстреля: — Предлагам ти да се оженим.
Гласно Аби не изрази нищо. Отговорът й се съдържаше в погледа, който той не можеше да прочете. Извърната настрани, тя отказваше да срещне очите му, търсейки по-меки думи. Мъжът, когото обичаше, я бе измамил. Мъжът, който я обичаше, за нея бе просто приятел. Приятелите и любовниците бяха две различни неща, като деня и нощта.
— Знам, че не случи в брака — каза Морган.
— Не е това.
— Какво тогава?
— Ценя приятелството ти. Приятно ми е да съм с теб — каза Аби.
— Но?
— Но трябва да има нещо повече от това.
— Би могло да има, ако му дадеш шанс.
— Отдавна се познаваме — каза Аби.
— Но не по начина, който имам предвид. — Умоляваше я, с което я затрудняваше още повече.
— Не мога да се омъжа за теб, Морган.
— Защо?
— Защото не те обичам. — Най-сетне се осмели да изрече истината.
Морган я погледна с очи, които се замрежиха от болка и обида. Този поглед едва не я разплака, затова тя отново извърна лице настрани. Той мълчеше. Най-после Аби се пресегна през масата и докосна ръката му.
— Оставаме ли приятели?
За миг й се стори, че понечва да дръпне ръката си. Но той не я помръдна, а само вдигна очи и промълви:
— Оставаме.
32
Когато Аби, Джак и Морган влязоха в бара на „Пирата“ да пийнат преди вечеря, дансингът бе задръстен
