Телефонът иззвъня и Аби протегна ръка към него. Сигурно Джак се беше сетил за още нещо. Вдигна слушалката.
— Не ми казвай, че сме се качили на първото място.
— Моля? — Не беше гласът на Джак.
Измина минута в хладно мълчание, преди тя да попита:
— Кой се обажда?
— Търся Морган Спенсър.
— Още не е дошъл.
— Бихте ли му предали нещо?
— Разбира се — каза Аби и се пресегна за лист и молив.
— Кажете му, че корабът е „Куеста Верде“ и е в Сан Хуан.
Аби си записа.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Бихте ли се представили?
— Той ще разбере за какво става дума. — От другия край прекъснаха линията.
Аби остави слушалката, но само след секунда отново се позвъни. Телефонът я влудяваше. Щеше й се да го изключи но той бе единствената й връзка с външния свят.
— Ало.
— С Аби Чандлис ли разговарям? — Беше плътен мъжки глас, но тя не го разпозна.
Изведнъж се оказа, че всички знаят номера й. А уж толкова се бе постарала да остане необявен.
— Кой е?
— Веднъж вече разговаряхме с вас. Робърт Томпсън от „Интрудър“. Не ми казахте, че ще се местите.
По гърба й полазиха хладни тръпки. Как я бе открил?
— Откъде взехте номера ми?
— Не от „Справки“ във всеки случай — каза Томпсън. — Труднооткриваема сте.
— В момента нямам никакво време. — Аби се опита да из мисли по-елегантен начин да затвори телефона.
— Ще ви дам моя номер, но защо си мисля, че няма да ми позвъните?
— Страшно закъснявам — каза Аби.
— Струва ми се, че ще поискате да поговорим. Много по — приятен събеседник съм от ченгетата в Сиатъл.
Аби почувства как й се завива свят.
— Ако исках да ви създам неприятности, просто щях да им съобщя къде сте. Но не съм го направил. — Каза го тъй, сякаш заслужаваше медал.
— Какво искате?
— Не и да ви създавам проблеми.
— Вече го казахте. Как научихте номера ми?
— Имаме си източници. И, изглежда, информацията им е точна.
— Какво искате да кажете?
— Че номерът се оказа верен.
Аби замълча.
— И че полицията наистина ви издирва.
— Откъде знаете?
— Те ми казаха.
— Разговаряли сте с полицията?
— Спокойно, нищо не съм им казал. Дори не разбраха кой се обажда. Старая се да предпазвам източниците си.
Опитваше се да я направи една от тях, като я предразположи. Предполагаше, че не е замесена пряко в нищо скандално. Ако знаеше нещо, то по-скоро бе някаква информация на адвокат за клиента му или за някого, с когото клиентът му си е имал работа.
— Наясно сме какво става. Във ваш интерес е да ни разкажете историята, както я виждате вие, преди да сме я публикували. — Томпсън нямаше нищо компрометиращо, но се надяваше Аби да се паникьоса и да заговори.
В момента тя бе изплашена. Но острият й ум я накара да си припомни, че боиш ли се от нещо, правиш грешки. Една от тях бе да се разприказваш.
— Някои от нашите източници… — Внезапно се размножиха, помисли си Аби. — Някои от нашите източници ни казват, че сте замесена в доста странна сделка с голям бестселър.
— Не разбирам за какво говорите.
— Защо не ни кажете какво става? Не ви подозираме в нищо престъпно — каза Томпсън.
— Радвам се да го чуя.
— Коя е Тереза Дженрико и защо е била убита?
Последва дълго бездиханно мълчание. Аби се подвоуми дали просто да не затвори. Но Томпсън вече беше разговарял с полицията. Ами ако се разгневеше и им се обадеше да предаде анонимна информация?
— Беше ми приятелка — каза Аби. — Но не знам кой я е убил и защо. Ще ми се да знаех.
— Защо полицията иска да ви разпита по случая?
— Нямам представа.
— Защо не дадете показания, след като не сте замесена?
— Защото точно сега не е удобно.
— Разбрах, че смъртта й имала нещо общо с книгата — каза Томпсън. Това беше негово предположение, но не съвсем неоснователно. Непознатият му бе споменал за убийството и книгата едно след друго.
— Тогава са ви подвели — каза Аби.
— Значи все пак има книга? — опита се да изхитрува Томпсън.
— Попитайте източниците си.
— Защо избягахте от Сиатъл?
— Не ми се живееше в къщата, където беше убита приятелката ми.
— И това е единствената причина?
Аби понечи да го излъже, но реши да не си прави труда.
— Край на този разговор — заяви тя. — Имам си работа.
— Каква работа? С какво се занимавате на един остров?
— Приятно ми беше, но да приключваме — каза Аби.
— Мога ли да се обадя пак? В по-удобно време — удари го на молба той. Отчаяно искаше нещо. Аби се надяваше, че е информация. Може би нищо конкретно не знаеше. Току-виж, блъфираше.
— Нищо не мога да ви кажа. Но ако искате да се обадите пак, не мога да ви спра. — Пусна му лъч надежда. Така най-малкото щеше да спечели време.
— Да не става дума за тайна между адвокат и клиент? — попита Томпсън.
В главата й светна лампичката „Грешка“.
— Не мога да обсъждам този въпрос. — Оставяше го сам да си прави заключения. Беше й все едно какви.
— Кога е удобно да позвъня? — попита той.
— В ранния следобед. Преди два. — По това време тя се разхождаше по плажа. Предположи, че той ще се запише на телефонния секретар. Поне нямаше да я хване неподготвена както сега. — Но пак ви казвам, че няма за какво да говорим.
— Полицията смята, че има. Някой иска да ви създаде много неприятности. — Прозвуча заплашително, но може би точно защото не знаеше нищо.
— Трябва да тръгвам. — Без повече приказки Аби тракна слушалката.
