— Какво е станало?
— Нищо лошо. Малко съм уморен. Бертоли се обади рано сутринта и ме събуди.
— Какво искаше?
— Да ми каже, че сме влезли в класацията на „Ню Йорк Таймс“.
Аби не можа да промълви и дума. Просто занемя. Беше се настроила да чака поне две седмици, преди да попита имат ли шансове да се класират сред бестселърите. Беше прекарала близо три години в упорит труд — в разработване на сюжета, планиране, писане и преписване. Сега новината й се стовари като гръм от ясно небе. Очите й се навлажниха и когато заговори, гласът й трепереше:
— Джак, не ме занасяй.
— Истина ти казвам.
— Но ние сме на пазара едва от три дни.
— Зная — рече Джак. — Книгата просто се разграбва. Бертоли казва, че продажбите набират невероятна скорост. Не бил виждал друг дебют да прави такъв зашеметяващ бум. Това са негови думи. Ще се появи в класацията, която ще публикуват по-следващата неделя.
Вестниците в Ню Йорк имаха практика да уведомяват предварително издателствата, когато някой техен автор влезеше в класацията. Това им се съобщаваше десет дни, преди да се появи черно на бяло.
— Е, казах ти добрата новина — рече Джак. — А сега искаш ли да чуеш най-страхотната?
Аби се мъчеше да се опомни, все още слисана от вестта, че книгата й си е пробила път.
— Какво, още ли има?
— На четвърто място си! — пропя Джак.
— Шегуваш се. — Аби никога не успяваше да изрази на воля тържеството си. Но този път не се сдържа. Победният й вик едва не проби тъпанчето на Джак. За половин седмица на пазара се бяха изстреляли в заветната петорка.
— Сигурни са, че ще се качим и по-нависоко, но трябва да мине една седмица, докато стане ясно. При тази скорост не може да е другояче. Бертоли каза, че е склонен да помисли над предложението ни за нови договори, зависещи от място то и броя на седмиците в ранглистата.
— Бас държа, че ще го направи — каза Аби. Все едно да залагаш, след като конете са започнали надбягването.
— Не ме оставят на мира, нито той, нито Карла. Искат да видят резюме на продължението — каза Джак. — Бързият успех ги прави още по-нетърпеливи.
— Кажи им да почакат.
— Казах им. Но трябва да видиш следите от ястребовите им нокти по тялото ми. Ще ме разкъсат.
— Казах не. Дай им да разберат, че няма да научат нищо, докато ръкописът не е завършен. — Аби беше непреклонна. Имаше си съображения за това, някои свързани с филма.
Тя не искаше сюжетът да се търгува в Холивуд, преди да е написала книгата. Знаеше, че резюмето ще отлети към Западното крайбрежие в мига, щом кацне на нечие бюро в Ню Йорк. Когато ставаше дума за игрален филм с бюджет от стотици милиони, обещанията за пазене на тайна не струваха нищо. Джак се оплакваше, че сега е изподран от ястребовите им нокти, но той щеше да е оглозган до кости, ако кинаджиите се доберяха до историята и започнеха да настояват за промени, докато тя още пишеше.
— Ще поговорим за това, като се върна — каза Джак. — Толкова неща имам да ти разправям. Всеки миг се случва нещо.
— Разправяй де.
— Не мога. Отивам в друго студио за интервю. Всеки момент. Освен това искам да разбера какво става с мъжа ти.
— Запрашил е нанякъде с колата. Чарли е неуправляем — каза тя. — Но днес следобед пристига Морган. Той ще измисли какво да го правим.
— Трябваше да съм там, когато пристигне.
— Защо? — попита Аби.
— За да се защитя.
— Остави го на мира. Морган върши само това, което според него е в мой интерес.
— Тоест да ме плюе — подметка Джак.
— Не те плюе. Дава ми съвети.
— Аха, при което се чувства длъжен да ме окаля отвсякъде.
— Ти си параноичен.
— Знаеш поговорката, че в страховете на всеки параноик има зрънце истина. Е, в случая с Морган ми се събират колкото за цяла купа пуканки — каза Джак.
— Той идва при мен по работа. Освен това му казах за появата на Чарли и проблема ми с него. Надявам се, че Морган ще го извлачи на буксир и ще се оправя с него в Сиатъл докато всичко свърши.
Чу как Джак изпуфтя на другия край.
— Гледах те вчера по „Добро утро, Америка“. Беше страхотен.
— Хареса ли ти?
— Прекрасно беше. Прищя ми се да ида и аз да си купя книгата.
— И защо не отиде?
— Ще изчакам изданието в меки корици — каза Аби.
Джак се засмя.
— Не е трудно да продаваш голяма книга. — Преминаха на взаимно ласкаене. То не бяха хвалби, то не бяха четки.
— Приятно ми е да го чуя от теб.
— Сериозно говоря. Ех, да можех да съм я написал…
— Не го казвай пред Чарли.
Джак пак се засмя.
— Ще засияе. Той и сега смята, че те е склещил. Как попадна на такъв неудачник?
— Не беше такъв навремето. В началото… — започна тя, но млъкна. — Дълга история. Ще я оставим за някой друг път.
— Слушай, имам и други неща, които трябва да ти предам. Бертоли ме засипа с данни за продажбите. Водих си бележки, но не мога да помня всички подробности.
— Къде си сега?
— В кабинета на Карла. Вече ми махат отвън да тръгвам — каза Джак. — Но след два дни съм при теб. — Имаше луфт в програмата му, преди да се отправи на обиколка из четиринайсет града. — Като се върна, ще гръмнем шампанско. Аз ще го донеса. Ще плуваме голи и ще се напием. Как ти звучи?
— Като чудесна стръв за акули — каза Аби.
— Ама ние ще сме се нацепили. Нищо няма да усетим. Трябва да бягам. — Отново му махаха. — Ще се видим след няколко дни. Обичам те — каза Джак.
Преди да успее да каже нещо, Аби чу тракването на слушалката. Позамисли се върху последните му думи.
Джак беше във вихъра си. Представяше си го как се движи сред знаменитостите на Ню Йорк, хвърля пленителни усмивки към обективите и се втурва в претъпкани книжарници да раздава автографи. Беше роден за светски изяви. Возеше се в разкошна лимузина, канеха го на вечери в манхатънските ресторанти, след като през деня бе изписвал името Гейбъл Купър на хиляди книги.
В този момент дори Аби, олицетворението на сдържаността, се поддаде на опиянението. Тя взе кутийката диетична кола от бюрото си и я чукна в ръба на монитора, сякаш вдигаше тост за постижението си. Без да има нечия подкрепа, Аби бе написала роман, който си проправи път в най-труднодостижимата ранглиста на света. Бе изстреляла ракета, която попадна в първата петорка. Какво повече! Само едно нещо й пречеше да изпадне в пълна еуфория: съзнанието, че в името на успеха си бе послужила с измама. Ала Бертоли и антуражът му никога нямаше да й дадат шанс, в случай че знаеха истината. Ако някой в тези среди изобщо помнеше Аби, то бе като провалила се писателка. Мъжете все още я сподиряха с похотливи погледи, но за Бертоли това не стигаше. Според неговите критерии песента й бе изпята.
Взря се отново в миниатюрния екран — педя синьо сияние. През следващите четири месеца той щеше да е нейната вселена.
