— Какво прави там?
— Крие се от вас. И от полицията в Сиатъл, ако информацията ми е вярна.
Томпсън започна да се облизва. Измамата относно някаква книга беше едно, убийството — съвсем друго.
— Дайте ми нещо, което мога да проверя, нещо, което да се потвърди и от друг източник освен Чандлис.
— Защо?
— Защото редакторът ми няма да позволи да губя повече време за това, докато не му покажа нещо конкретно.
Последва ново мълчание и тежко дишане, сякаш човекът отсреща преценяваше докъде може да стигне.
— Фамилията на жертвите е Дженрико. Тереза и Джоузеф Дженрико.
— И убийството им е свързано с книгата?
— Полицията издирва Чандлис. Толкова мога да кажа.
— Как бих могъл да се уверя в това?
— То си е ваша работа. — Гласът отсреща издиктува телефонен номер с кода на Вирджинските острови. Каза на Томпсън, че телефонът е в една къща на Шой Бийч Роуд.
— Кой сте вие?
— Няма значение.
— Един момент — каза Томпсън. Той затършува в чекмеджето на бюрото си за миникасетофона и специалното микрофонче, с което записваше телефонни разговори. Използването му беше абсолютно незаконно, но едва ли не всеки репортер в света притежаваше такова устройство. Томпсън искаше да има запис, който да занесе на редактора си.
— Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Почакайте за секунда. Водя си бележки. — Томпсън на — влажни с устни чашката на микрофончето и я залепи върху мембраната на слушалката.
— Кога е станало това убийство?
— Преди няколко месеца.
— И Чандлис е замесена?
— Казах ви, че полицията я издирва.
— А тя се крие на Вирджинските острови, така ли?
— Какво ви става, да не сте глух? Стига ви толкова. Ако не ми вярвате, проверете си сам.
— Само още един въпрос.
Линията прекъсна.
Томпсън бързо превъртя лентата и прослуша записа. Не беше дълъг, но в него ясно се споменаваше за убийство и за укриването на Чандлис от полицията.
Предаде набързо спешния материал и след пет минути се запъти към телефонния автомат във фоайето на една близка сграда. Провери в указателя кода на Сиатъл и набра справки.
— Бихте ли ми дали номера на полицейския участък в Сиатъл? Не, не е по спешност. — Записа номера и го набра.
След секунда се обади женски глас. От време на време се чуваше пиукане и Томпсън разбра, че го записват.
— Ало, бих искал да науча името на полицая, който разследва убийството на семейство Дженрико. Аз ли? Казвам се Бил Робинсън. Журналист от „Ню Йорк Дейли Нюз“.
След по-малко от минута Томпсън имаше името и вътрешния номер на лейтенант Лутър Санфилипо.
— Можете ли да ми кажете дали той разследва и двете убийства — на Тереза и Джоузеф Дженрико? Той значи. Благодаря ви. — Томпсън затвори. Не обичаше да си има работа с полицията. Никога не се знаеше дали не проследяват откъде им се обаждат. Поради тази причина винаги използваше автоматите в оживеното фоайе на манхатънска административна сграда, където сновяха хиляди хора.
За по-малко от две минути бе проверил част от анонимната информация. Семейство Дженрико наистина бяха убити. Но този, който му се обади, можеше да го е научил от къде ли не. Вдигна слушалката и набра номера, който току-що бе записал.
— „Отдел Убийства“ — обади се мъжки глас.
— Търся лейтенант Санфилипо.
— Не знам дали е тук. Чакайте да проверя.
После Томпсън едва долови гласа му — явно беше запушил слушалката с длан.
— Някой да е виждал Лутър? — Отговорът не се чу. — Мисля, че е излязъл да обядва.
— Обаждам се във връзка с разследването на Дженрико.
— Да?
— Знаете ли дали лейтенант Санфилипо все още държи да разпита Абигейл Чандлис по случая?
Слушалката отново бе запушена за дълго и Томпсън не можа да чуе какво се говори.
Когато гласът отново се обади, звучеше по-тихо и сдържано.
— Кой се интересува?
— Предпочитам да си спестя тази информация. Можете ли да ми кажете дали участъкът ви все още издирва мисис Чандлис във връзка с убийството на семейство Дженрико?
— Да, искаме да й зададем някои въпроси.
На Томпсън не му трябваше повече и той побърза да затвори. Аби Чандлис се издирваше във връзка с убийство, свързано по някакъв начин с книга за милиони.
В продължение на три дни Аби размотаваше Чарли, на когото плащаше сметките в „Пирата“, като му обясняваше, че не може да предприеме никакви финансови стъпки, преди партньорът й Джак да се върне от Ню Йорк.
Паричният залог за мълчанието на Чарли, изглежда, се покачи, когато той видя беемвето, паркирано със свален гюрук на алеята под палмите пред къщата на Аби. Тя явно живееше по царски и единственото, което той искаше, бе подобно съществуване.
Прекарваше времето си, забавлявайки се за сметка на Джак, сваляше мацки на плажа и обикаляше острова с „кукличката“ на Аби, както той наричаше колата й.
Чарли май не забелязваше, че Аби работи трескаво върху друга книга — За него най-важното беше, че никой не го ограничава да харчи. Той не съзираше връзката между упорития труд и възнаграждението му. Не вярваше в личната отговорност и знаеше, че някъде в Конституцията е залегнало абсолютното право на лесен живот. Чарли беше демократ открай време.
През първата си вечер в Кристианстед той се опита да се натрапи на Аби. Искаше да прекара нощта с нея, но номерът му не мина. Разговорът им беше кратък и учтив. Задачата й беше не да го разгневява, а да го задържи на острова, докато измисли как да се справи с него.
Спенсър трябваше да пристигне в Сейнт Кроа този следобед. Той можеше да има някаква идея. Аби очакваше с нетърпение здравомислещия си приятел. Джак й харесваше, но той се въртеше като дервиш, втурваше се в няколко посоки едновременно. Излъчваше невероятна енергия, която тя не можеше да контролира. Беше гледала телевизионните му интервюта. Показа се по два канала за една сутрин, а на другия ден по трети. Представи се точно така, както го бяха замислили — изгря на екрана с блестящи зъби и искрящи сини очи, в най-подходящия момент.
Излъчиха филма, който бе заснет на плажа вечерта преди излизането на книгата, тъй че да не можеш да минеш през метрото, без да се загледаш в снимката му. Дори и „Ентъртейнмънт Тунайт“ се включи в шумотевицата около книгата, дивидент, на който не бяха разчитали. В рекламата имаше нещо заразително. Нарастваше като лавина.
Седнала пред прозореца с изглед към морето, Аби беше по средата на един абзац, когато телефонът иззвъня. Продължавайки да чука по клавиатурата с лявата си ръка, тя вдигна слушалката с дясната.
— Ало.
— Аби! — Беше Джак. — Нямам много време, но исках да ти се обадя. — Гласът му звучеше напрегнато.
