36
— Сега нямаме време да говорим — каза Джак. — Може би в самолета.
— Ама аз едва съм се приземил. — Джес изглеждаше уморен и объркан.
Джак го хвана за ръка и го поведе към друг изход. Минаха през детектора за метални предмети, провериха багажа им. На пропуска ги попитаха имат ли паспорти. Джес понечи да извади своя, но Джак го спря и просто каза „да“. На излитане имиграционните власти не проверяваха паспортите. Щяха да им ги поискат при кацане в Сан Хуан. Тогава щеше да му мисли.
— Къде отиваме?
— Ще ти кажа в самолета — рече Джак. — Донесе ли това, за което те помолих?
На идване Джес се бе отбил в Кофин Пойнт. Показа една от чантите, които мъкнеше към пистата.
— Дай да ти помогна. — Джак я взе и я опипа отстрани.
Самолетът бе зареден с гориво и чакаше — лъскавият „Гълфстрийм“ на Енрике Рикарди.
— Побързайте — помаха им Хенри от върха на стълбата. — Току-що ни дадоха разрешение за излитане. — Като нищо можеха да стигнат в Сан Хуан преди Аби. Частният реактивен самолет разпали надеждите им.
Изтичаха по стълбата и влязоха в салона, наместиха багажа си и потънаха в плюшените кресла. Хенри влезе в кабината при пилота.
— Разправяй сега какво става — рече Джес.
— Спенсър се опита да убие Аби. Тя не знае и сега бърза да отиде при него.
Почувстваха задвижването на колелата и след няколко минути ускорението ги залепи на облегалките. След още двайсет секунди се отделиха от пистата. При скорост над осемстотин километра в час щяха да пристигнат в Сан Хуан за петдесетина минути. Хенри вече се бе разпоредил на летището да ги чака рейсче, което веднага да ги отведе до залата на Америкън Еърлайнс. Това бе основната авиокомпания, обслужваща полетите между Пуерто Рико и Вирджинските острови. Шансовете Аби да пътува с нея бяха най-големи. Поне така смяташе Джак.
Беше се обадил и на охраната на летището да я спрат на изхода, ако пристигне преди тях. Да я арестуват, ако се наложи. В случай че те я изпуснеха, митничарите или имиграционните власти щяха да я задържат при показване на паспорта.
— Май всичко си изпипал — каза Джес.
— Уж и в Кристианстед го бях изпипал — каза Джак. — Но тя ме разигра на малкия си пръст и ме остави на кея като мокра мишка.
— Как разбра за адвоката?
— В събота вечер, когато се върнах на острова след кратко пътуване, под вратата ми беше пъхната бележка — каза Джак. — Аби искала да ида при нея в осем и половина вечерта. Станала била грешка, та да се изясним. Слава богу, че закъснях. В бележката не пишеше, че ще има барбекю.
Джес го погледна озадачено.
— Искал е и двамата да сме в къщата, когато я взриви. Но Аби мисли, че това е мое дело. Ох, тя е дълга и широка. — Джак бръкна в джоба на сакото си и извади един плик, който подаде на брат си. — В събота сутринта отидох във Вашингтон. Да направя малко проучване.
Службата за авторски права не работеше в събота, но Библиотеката на Конгреса имаше компютърен достъп до регистрациите. Ако човек знаеше заглавието на ръкописа или името на автора, можеше да извика регистрацията на екрана и да я принтира.
— Потърсих авторското право на Аби, което Спенсър уж беше регистрирал преди месеци. Проблемът беше, че не знаех първоначалното заглавие на книгата. Опитах с това, под което е издадена, но намерих само втората регистрация, направена от адвокатите на Бертоли. Реших, че Аби е използвала работно заглавие за по-ранната регистрация, нещо, на което Бертоли да не се натъкне, когато внася своите документи. Тъй че опитах с името й.
— И откри това? — вдигна плика Джес.
Джак поклати глава.
— Нищо не открих. Ааа, да, предишните й книги, но не и тази.
Джес отвори плика и извади единствения лист. Беше разпечатана на матричен принтер регистрация на роман със заглавие „Опасни мечти“. Имаше дата на внасяне и име на притежателя на авторското право:
— Отидох във Вашингтон, защото имах някакви подозрения. Затова и потърсих на името на Спенсър. — Джак поклати глава. — Тя никога не му е искала копие. Вярвала му е.
Макар да летяха със скоростта на куршум, на Джак му се струваше, че се движат бавно.
— Предполагам, че на всички договори, които подписах, стои неговото име. — Говореше за споразуменията, които Морган го бе накарал да подпише в дома му. — Нито ме остави да ги прочета, нито ми даде някакви копия. Не че това щеше да помогне. Бас държа, че е написал такъв текст на последната страница с подписите, та да може после да я прикрепи към друг договор. Където е вписано неговото име.
Големи глупаци се оказахме и двамата с Аби. Той се разпореждаше с всичко — с парите, с документите. Аби се беше отдала на писане. Аз на актьорска игра. А през това време човекът си плетял кошницата.
— Откъде знаеш, че е в Сан Хуан? — попита Джес.
— Не знам. Но ако я изпуснем на летището, спукана ни е работата. — Джак безпомощно заклати глава. Двайсет минути летяха в мълчание.
При толкова много подозрителни неща Аби и Джак не бяха обърнали никакво внимание на нито едно. Пишещата й машина бе изчезнала — кой друг освен адвокат ще се сети за това нещо? При съдебен спор машината можеше да се използва като веществено доказателство. Всеки експерт можеше да докаже, че ръкописът е печатан тъкмо на нея.
Джоуи може и да беше първият източник на информация за репортера Томпсън, но Джак предполагаше, че Спенсър е поел от него топката след смъртта му. Как иначе щеше Томпсън да открие Аби на острова?
— Сигурно се готви да каже на Бертоли, че Аби е била всъщност негова адвокатка — предположи Джак. — Че е загинала при трагични обстоятелства заедно с моя милост. Ние двамата сме му били приятели, съгласили се да помогнат за рекламата на книгата. Ще се извини за устроения театър и предвид трагедията те няма да тръгнат да му търсят сметка. Ще каже на агентката и на издателя, че той е написал книгата. Кой ще се наеме да оспорва, като чрез документите държи всичко в ръцете си, включително и Бертоли.
Самата истина. След смъртта на Джак и Аби Бертоли оставаше с печеливш кон, но без ездач. Това му трябваше на Спенсър. Кой ще тръгне да потопява лодка, натъпкана с пари? В комерсиалната литература Гейбъл Купър вече беше име. С него и сюжета на продължението Спенсър щеше да си намери писател фантом, който да свърши работа. После издателят сам щеше да му подхвърли идеи за сюжети. На това му казваха редакторска намеса и през следващите десет години хората щяха да четат Гейбъл Купър без снимка на корицата, а Морган щеше да притежава авторските права.
Хенри излезе от пилотската кабина.
— След пет минути кацаме. Как се чувстваш? — погледна той Джак.
— Добре съм.
— Моите хора ще са на летището да ви помогнат — каза Хенри. Имаше си малка армия от охранители, както и личен бодигард.
— Много съм ти задължен — каза Джак.
— За нищо.
— Мога ли да те помоля за още една услуга?
— Каква?
— Трябваше да оставя един важен малък багаж в Сейнт Кроа — каза завоалирано Джак, но Хенри разбра. — Нямах време да го пращам по пощата — добави той.
— Пък и с тези метални детектори на летището… — усмихна се Хенри.
— Винаги си ме разбирал.
