— Моята охрана ще те подкрепи с нещичко, като слезем на летището. — Хенри говореше така, сякаш щяха да му сервират коктейл, а не смъртоносно оръжие.
— Освен мен вие сте единствените хора, които ще я познаят, като я видят. Ако ни се изплъзне в Сан Хуан и открие Спенсър, тогава… — Не беше нужно да довършва мисълта си.
— Откъде разбра, че Аби е жива след експлозията? — по пита Джес.
— Не бях сигурен до тази сутрин, когато отидох да си взема паспорта от сейфа. Взела го е снощи, докато съм бил в банята.
Джес го погледна като ударен с мокър парцал.
— Паспортът ти е в нея?
Джак кимна.
— И кой ще гарантира сега за теб пред имиграционните власти?
— Не се притеснявай. — Джак бръкна в джоба на сакото си и извади син паспорт, който отгърна на страницата със снимката и мушна под носа на Джес.
— Запознай се с Келън Рейд.
Когато видя лицето на Джак, Аби се сепна. Равномерното бръмчене на моторите я бе приспало. Щом отвори очи, той се взря в нея от съседната седалка, където жената, седяща от другата страна на пътеката, бе оставила книгата си, отивайки в тоалетната.
Мургавото замислено лице на Джак бе навред, взряно в нея от обложката на книгата й. В самолета бе зърнала поне пет-шест екземпляра, които пътниците вадеха от чанти и найлонови торбички. Той я дебнеше, опитваше се да я убие, снимката му я гледаше отвсякъде. И не можеше да каже му, тъй като щяха да я помислят за луда. Кой би й повярвал? Единствено Морган.
Когато колелетата стъпиха на пистата на международното летище в Сан Хуан, вече се стъмваше. При разтърсващия допир на гумите с твърдата земя Аби се върна в реалността. Примига няколко пъти, когато лампите светнаха и хората заизваждаха багажа си. Аби се загледа през прозорчето, молейки се Джак да не успее да напусне Сейнт Кроа без паспорт. С кражбата си бе купила малко време.
Продължаваше да рови в ума си за името на кораба. „Куеста…“, „Куеста…“. Какво следваше после?
Само да откриеше Морган, и щеше да е в безопасност. Щяха да идат в Сиатъл, да вземат каквото е нужно и да го оставят на бюрото на Бертоли. Тогава Джак нямаше къде да мърда. След два дни кошмарът от последните двайсет и четири часа щеше да е минало. Щяха да арестуват Джак и всичко да се свърши.
Хенри събра служителите си близо до залата за пристигащи. Повечето от тях бяха от охраната на фабриката му за ром. Заедно с Джак и Джес покриха всички входове откъм пистите. Джак се притесняваше, че може да са я изпуснали. Един самолет се беше приземил вече. Пътниците бяха минали през митническа проверка и си бяха отишли. Джак се молеше да не е нейният самолет. Обиколиха фоайетата да не би да чака там за прекачване.
Даде описанието й на хората на Хенри и се надяваше да не се е преоблякла или пребоядисала косата си, докато е чакала за полета от Сейнт Томас. Щеше да се озърта неспокойно. Каза това на хората и ги инструктира да не я подгонят, а просто да я наблюдават, щом я видят. Да се обадят на Джак по радиостанциите, които бяха осигурили.
Ако Джак я приближеше заедно с други на оживено място, може би щеше да се спре да го изслуша. Единственото, което трябваше да направи, бе да й подаде авторското право. Видеше ли на чие име е регистрирано, тя щеше да разбере всичко. Парченцата от пъзела щяха да се подредят в главата й. Джак бе сигурен в това. Най-голямото му притеснение в момента бе, че може да се е изплъзнала и сега да обикаля Сан Хуан, за да търси Морган.
Самолетът спря до сградата на летището, ръкавът се залепи между тях и след миг вратата се отвори. Аби нямаше друг багаж освен платнената чанта. Ала тя не желаеше да слиза първа.
Изчака на седалката, докато пътеката се задръсти от хора, после и тя се мушна сред тях. Единствената безопасна зона за нея бе там, където имаше тълпа. Ако Джак не я видеше, нямаше да я убие.
Пътниците се заклатушкаха като патета, натоварени с чанти и пакети, и едва-едва пъплеха към вратата. Аби се озърташе неспокойно иззад слънчевите очила. Никой не забеляза, че е странно да ги носи, след като навън е тъмно.
— Внимателно, има стъпало — предупреждаваше стюардесата на изхода. На прага на пилотската кабина зад гърба й стоеше висок рус хубавец с пагони.
— Идваш ли на партито в Исла Верде довечера? — попита той стюардесата.
Аби си помисли колко е хубаво да се ходи по партита. Всичко от нормалния живот й се струваше прекрасно. После нещо й щракна в ума — Исла Верде. Ето, това беше — Верде. Втората част от името на кораба, което й съобщи непознатият по телефона. Сега й оставаше само да намери този кораб. Аби тръгна по ръкава. Още малко, и щеше да стигне целта. Имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне Морган. Може би трябваше да се обади на пристанището да потърси кораба. Там щяха да знаят къде се намира той. Веднага щеше да позвъни от автомат.
Направи няколко крачки по ръкава и в този момент го съзря. Джак бе застанал на рампата до вратата към залата за пристигащи, също като портиер. В момента не гледаше към нея. Позна и Джес, който стоеше до него. Чакаха я.
Аби понечи да се върне, но не можеше. Потокът от хора изтласкваше напред. В този момент Джак я забеляза. Сграбчи Джес за ръката и двамата се насочиха към нея. Един служител се опита да ги спре, но те се отскубнаха и започнаха да разблъскват идващите насреща им пътници.
По средата на ръкава имаше врата, откъдето по стълба се влизаше на асфалта. Беше отворена. До нея стоеше мъж с жълт комбинезон. Аби се насочи към вратата и мъжът й препречи пътя.
— Не оттук, госпожо.
Аби го ритна здраво в крака и се шмугна покрай него. Докато той се опомни, тя беше долу на асфалта.
Затича се под самолетни крила, покрай огромни колела, високи колкото нея. Стискаше платнената чанта.
Джак застана на страничната врата на ръкава и Аби го видя. Спусна се по стълбите, сподирен от крясъците на човек от екипажа.
Аби видя отворено хале и хукна към него. Беше товарителна служба, в която влизаха мотокари, теглещи ремаркета, пълни с багаж. Тя се скри зад едно ремарке и подтичва редом с него, докато влезе в халето. В един миг Джак зърна краката й и хукна към халето. Когато стигна до входа му и погледна вътре, тя бе изчезнала.
Джес го настигна.
— Видя ли накъде тръгна? — провикна се той.
Пристигна и полицията заедно с един от охранителите на Хенри.
— Вътре е някъде. Покрийте изходите.
Разпръснаха се. Хенри уведоми на испански полицаите, че Аби не е въоръжена, нито опасна. Каза им, че е важен съдебен свидетел и не бива да стрелят по нея, ако побегне.
Служителите бяха с различни униформи — от яркожълтите светлоотражателни комбинезони на наземния екипаж до белезникави панталони и ризи.
Ченгетата завардиха изходите на сервизните халета. Бяха само два, но през тях можеше да се влезе направо в главното фоайе, без да се минава през митницата и паспортния контрол. Отвътре вратите не се заключваха, а отвън бяха защитени с цифрови програматори. Джак обходи надлъж и шир товарителната служба, а Джес претърси сервизните халета. От Аби нямаше и следа.
Джак провери дори конвейера, изтеглящ багажа на по-горното ниво, където го чакаха пасажерите. Аби като нищо можеше да е скочила на лентата между куфарите. Но щеше да предизвика суматоха при появата си горе. Охраната щеше да я залови. Освен това оттам нямаше как да избегне митническия и паспортния контрол.
Той започна да оглежда по-големите кашони и сандъци, зад които тя можеше да се скрие.
