Джак чу щракването на езичето на бравата. Изскочи от банята. Мигом разбра какво е станало. Спусна се към вратата за двора и я блъсна встрани. Навън нямаше никой. Погледна към ниския зид, отделящ съседното дворче, и към морето от храсти отвъд него.
35
Единственото свое нещо, което тя имаше в момента, бе часовникът на ръката й. Аби не го бе свалила, когато се къпа, преди да открие трупа на Чарли. На няколко пъти погледна нервно циферблата, докато се возеше отзад в таксито и се чудеше как да напусне острова и колко време ще й коства това.
Билетът й за сутрешния полет бе у Джак. Той щеше да наблюдава летището, а и полицията също, след като я издирваха.
До Кристианстед се стигаше за десет минути. Накара шофьора да я остави до търговския комплекс в Галоус Бей и му плати с парите от сейфа на Джак. След като я бяха засекли на пътя, ченгетата щяха да разпитат всички таксиметрови шофьори, минали край „Пирата“. И тогава нейният шофьор щеше да знае къде е отишла.
Извървя пеша разстоянието до града за близо половин с. Там си нае стая в малък хотел близо до пристанището. Администраторът я погледна особено — гумени обувки и измачкана униформа на камериерка. Но й взе парите и не я попита нищо.
Аби се качи в стаята и моментално се обади в дома на Морган. Знаеше, че още няма да е пристигнал в Сиатъл, но остави съобщение на телефонния секретар. Помъчи се да скрие паниката в гласа си. Морган не може да направи нищо от Сиатъл, но искаше да го предупреди. Джак, а сега и Джес бяха по петите му. Морган имаше подозрения, но нямаше представа за опасността, която го дебнеше.
Наближаваше три след полунощ, когато тя свали гумените обувки от краката си, нагласи будилника и рухна на леглото. Нямаше сили дори да се съблече. Помисли си, че веднага ще заспи, но не успя. Съзнанието й натежа от мисли за Тереза и Джак. Човекът, когото обичаше, бе убил най-добрата й приятелка. Човекът, за когото си въобразяваше, че я обича, се бе опитал да сложи край на живота й. Тя прегърна една възглавница и захлипа. Плака до изтощение и най-накрая заспа. Не будилникът, а светлината, струяща през прозореца, я събуди три часа по-късно. Аби се извъртя по гръб и разтърка очи, после стана и надникна през прозореца. Усещаше кисел вкус в устата си и беше гладна.
Неколцина търговци вече сновяха по пристанището. На паркинга до хотела бяха спрели камиони и шофьорите им обикаляха да разнасят стоки и храни в магазините и ресторантите, нароили се край доковете.
След няколко часа тук щеше да гъмжи от чужденци, изсипващи се от туристическите корабчета, и Аби щеше да се изгуби в тълпата.
Взе си душ, опита се да си направи що-годе прическа и се спусна по служебното стълбище, за да не я видят във фоайето. За едно се радваше. Когато полицаите я разпитваха на пътя, тя още бе по хавлия. Вероятно щяха да включат тази подробност в описанието й. Нямаше да търсят униформа на камериерка поне още няколко часа, а дотогава Аби щеше да е захвърлила и нея в кофа за боклук.
Забърза по малките улички към центъра, движейки се близо до сградите, озъртаща се за полицаи. След пет минути се озова до една банка на Кинг Стрийт и с дебитната си карта изтегли от автомат хиляда долара — петдесет двайсетдоларови банкноти. Сгъна ги и ги мушна в джоба си, после пресече улицата. Купи си кафе и кифличка от някакво павилионче и се свря като мишчица под едно дърво на пазара три пресечки по-надолу. Отваряха сергиите само в събота и сега те бяха празни. С това облекло тя не се отличаваше много от местните жители, които прекосяваха пазара на път за работа.
След час по улиците в южния край на града запъплиха купувачи. Покритите със сенници тротоари скоро се задръстиха от народ.
Аби се вля в човешкия поток. Първо влезе в голям универсален магазин и си купи бельо, два чифта памучни панталони, мокасини и няколко блузки, леко сако и платнена чанта, в която мушна покупките. На една стойка видя сламена шапка с широка периферия и червена панделка на точици. Плати всичко в брой. Ако бе използвала дебитната си карта, трябваше да се разписва. Така поне продавачките нямаше да знаят името й, ако полицията дойдеше да ги разпитва.
После влезе в магазин за козметика и си купи грим, четка за коса и други тоалетни принадлежности. През две пресечки по-надолу бе лъскавият магазин „Малката Швейцария“, където си хареса дизайнерски очила.
После Аби влезе във фоайето на един пристанищен хотел и хлътна в тоалетната. Когато се появи половин час по-късно, беше като излязла от кориците на моден журнал.
Косата й бе прибрана в кок под сламената шапка, украсена с широката червена панделка. Белите панталони и синята блузка без ръкави бяха небрежно елегантни. Бе преметнала през рамо стилната платнена чанта с покупките, дебитната карта, парите, които й бяха останали, и паспортите. Само да се махнеше от острова, щеше да изхвърли паспорта на Джак и да го остави да се чуди какво да обяснява на имиграционните власти. Сега Аби имаше вид на богата туристка. Единствено очите й излъчваха паника, но те бяха скрити зад големите тъмни очила.
Смеси се с туристите по Кингс Али и влезе в едно заведение на открито, където си поръча чай с лед и седна на една маса. Трябваше да си събере мислите и да претегли възможностите си.
От хотела, където се преоблече, Аби бе взела туристически брошури и дипляни за чартърни корабчета и самолети. Прегледа ги да види има ли маршрут до Сан Хуан. Повечето екскурзии бяха до по-малките близки острови.
Една от дипляните прикова погледа й. Беше разписанието на лъскав двумоторен хидроплан — „Сийборн Виста“. Онзи, с който Морган пристигна от Сейнт Томас. Чудеше се дали бяха уведомили за нея тамошната полиция. Зависеше до къде бяха разпрострели мрежата си, доколко усилено я издирваха. Аби нямаше представа, но след като намереха овъгления труп на Чарли сред развалините на къщата й, интересът им към нея несъмнено щеше да се засили.
Не можеше да отиде на летището. Там със сигурност я причакваха. Но пък с корабче щеше да се кандилка дни наред до Сан Хуан, а дотогава щяха вече да са завардили тамошното пристанище. Трябваше да изчезва бързо. Реши, че има много малък луфт, само няколко часа, преди полицаите да се задействат мащабно или още по-зле — Джак да я открие. След три-четири часа корабите щяха да отплават и тя щеше да остане сама по улиците на Кристианстед като Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“.
Допи чая си и отново се вля в морето от тела по улиците. В една малка постройка край пристанището на гише към улицата се продаваха билети за „Сийборн Виста“. Следващият полет за Шарлот Амали на Сейнт Томас бе в един часа. Имаше няколко свободни места. Аби погледна часовника си — оставаше малко повече от час. Това не й хареса, но нямаше друг избор. Купи си еднопосочен билет, после се отправи към телефонния автомат, който бе мярнала зад витрината на някакъв хотел. Беше като онези английски улични кабини, които можеш да видиш на картичка от Лондон — червена, със стъклена врата и странични прегради, съвсем изолирана.
Тя влезе вътре и се обади на операторката за международни разговори. Даде й кода на Сиатъл и домашния номер на Морган. След четири позвънявания се включи телефонният секретар. Не му остави второ съобщение. Зачуди се дали още не е пристигнал, или се е отбил за малко и вече е тръгнал за Ню Йорк. Обади се в адвокатската фирма. На Западното крайбрежие бе осем и нещо сутринта и Аби се надяваше, че някоя от секретарките на рецепцията ще чуе телефона. Вдигнаха на второто позвъняване.
— „Старл, Хобс и Карлтън“.
— Ало? Дали мистър Спенсър е там?
— За съжаление е извън града.
Аби се поколеба, но реши, че няма какво да губи.
— Обажда се Аби. Аби Чандлис. — Стори й се, че позна гласа от рецепцията — беше на Джанис, едно момиче, с кое то бяха обядвали заедно няколко пъти.
Последва кратко мълчание от другия край на линията.
— Аби? Откъде се обаждаш?
При този въпрос по гърба й полазиха тръпки. Беше прекалено рязък. Никакво „Как си?, Какво правиш?“
