дотогава Джак я откриеше, щеше да е вече късно. Откъдето и да го погледнеш, къщата на Шой Бийч Роуд беше идеалното, място за такава злополука и Джак го бе нацелил.
Той се обърна и се загледа във водата. Аби се притискаше към дървото, неподвижна и обляна в пот. В ръката си Джак държеше това, което вдигна от земята — обгоряло картонче, ту него оглеждаше, ту плажа. Изведнъж Аби осъзна, че той държи плика със самолетните й билети. Тя ги стискаше в ръка, когато откри трупа на Чарли. Беше ги изпуснала при шока от експлозията, който я събори на земята.
Очите на Джак изследваха пространството до плажа като радар, обръщайки се ту в едната, ту в другата посока. После той извърна глава към пламъците, сякаш нещо го озадачаваше.
Това бе последният шанс на Аби. Всеки миг Джак можеше да се усъмни в смъртта й и да потърси следите от стъпките й в пясъка.
Тя пропълзя по нанадолнището към водата. Хавлията й бе не само обгоряла, но и цялата мокра. Изхлузи я, сви я на топка и я мушна под мишница, за да не привлече погледа на Джак, белеейки се на фона на тъмната вода и нощното небе. Прецапа през дълбока до колене вода, затича по плажа и благодари на бога за облаците, които бяха скрили луната.
Прибоят отмиваше следите й, а шумът на вълните заглушаваше стъпките й. Измина над сто метра по пясъка, после се втурна нагоре по мочурливата трева. Свря се зад един храст колкото да надене хавлията си и да си поеме дъх. Все още бе замаяна. Всичко това й приличаше на един кошмар, от който щеше да се отърси със събуждането си. Но болката, раните по краката й и кръвта на бузата бяха истински. Знаеше, че не сънува.
Изкачи се на насипа над плажа и погледна надолу към горящата къща. Колата на Джак все още бе край пътя със запалени фарове. Наблизо имаше пустееща заключена виличка. Аби се промъкна на задната веранда до една декоративна решетка, зад която имаше килер. Тя отвори вратата на килера и се мушна вътре. Постоя в мрака няколко минути. Ослушваше се и се мъчеше да успокои блъсъците на сърцето си.
Вътре бяха складирани градински столове и детски играчки, покрити с паяжина. Аби мразеше паяците. Имаше и гумени салове, гребла и едно малко кану. В него намери чифт гумени обувки за плуване и ги изтръска. Отвътре изпаднаха само няколко гадинки. Аби успя да ги нахлузи, макар и с мъка. По-добре с тях, отколкото боса.
Внезапно чу далечен, задавен вой на сирени — не една, а няколко. Обадили се бяха в пожарната.
Аби изпълзя от килера и хукна нагоре с все сили. Шосето бе на известно разстояние и й трябваха повече от две минути да стигне до него, препъвайки се в камъните и туфите по стръмния склон.
Първата пожарна кола изкачи туловище на възвишението и едва не я отнесе, докато махаше. Така и не я видяха. Последва втора цистерна, но и тя остави Аби да се задавя в прахоляка след нея.
Тя хукна след колите, после забеляза, че пътят се осветява от фарове зад гърба й. Застана насред шосето и замаха с една ръка, а с другата придържаше хавлията си.
Беше патрулна кола с буркан, пръскащ червена и синя светлина, и виеща сирена. Полицаят натисна рязко спирачки и я отпъди с ръка от пътя. Аби обаче направо се хвърли към предния капак, а после заобиколи откъм прозореца на шофьора. Не й приличаше много на полицай. Беше едър и носеше избеляла черна тениска, подгизнала от пот. На гърдите му бе препасан черен найлонов кобур с револвер колкото базука.
— Кво правиш бе, жено! Ще се претрепеш. Айде, чупка! — размаха гневно ръка той.
Аби се запъна да намери думи и най-сетне изрече:
— Опитват се да ме убият. Помогнете ми, моля ви се!
— Какво си пила?
— Послушайте ме! Току-що взривиха къщата ми.
Шофьорът за пръв път я погледна тъй, сякаш бе склонен да й повярва. Аби не можеше да види в лице мъжа на съседната седалка, но изглеждаше добре облечен, със спортно сако. Вратата от неговата страна се отвори и той слезе. Беше висок и строен чернокож мъж, който се взря в Аби над покрива на колата.
— Как се казвате? — попита я.
Цялото й лице бе в сажди, със засъхнала кръв под едното око. Косата й бе разрешена и падаше на мокри кичури.
Аби не му отговори. Погледът му я притесни — стори й се, че я познава.
Сержант Логано се пресегна към жабката и насочи фенерче право в очите й. Тя сепнато отметна глава и закри лице с длан. Той отново бръкна в колата и отвори голяма папка, която лежеше на седалката му. При това движение по пода на колата се изсипаха уголемени снимки на Аби. В този момент очите им се срещнаха над покрива на колата и Логано примига.
Още една пожарна кола се зададе и спря зад патрулната. Логано каза на шофьора си да се отмести встрани, за да й направи път. За няколко секунди той се превърна в регулировчик, който направляваше разминаването по тесния път. Когато пожарната забоботи напред, Логано потърси с поглед Аби, но тя бе изчезнала.
Нямаше представа защо полицията има нейни снимки, но не изчака да разбере. Щом разполагаха с тях, то не беше случайно. Полицията никога не би повярвала на разказа й. Тя нямаше доказателства, че Джак е взривил къщата. Той щеше да твърди едно, тя друго, а в дрешника й имаше труп.
В суетнята и прахоляка при разминаването на колите Аби се скри в храстите край пътя. После си плю на петите. От време на време се обръщаше и виждаше как двете ченгета шарят с фенерчета из храстите, чуваше гласовете им. После високият със спортното сако се провикна:
— Няма страшно. Не може да стигне далече по хавлия. Обади се в участъка по радиостанцията. Ако не я заловим тази вечер, колегите непременно ще я спипат утре. — Качиха се в колата и подкараха към гаснещото зарево, заменило къщата й.
Изчака, докато задните светлини изчезнаха зад хълма, после заподтичва успоредно на пътя, доколкото й стигаха силите. След няколко минути бе пред портала на „Пирата“. В каменната кула имаше двама мъже, които си приказваха.
Аби ги наблюдава известно време, докато не дойде и трети от обслужващия персонал. Заобсъждаха произшествието на висок глас, като жестикулираха оживено.
Аби се промъкна напред зад някакви мотокарчета и се отправи към главната сграда. Не влезе вътре, а заобиколи покрай паркинга отзад и верандата на втория етаж, където се помещаваха барът и ресторантът.
Въпреки взрива, суматохата и сирените, оркестърът не бе пропуснал и един такт. Аби чуваше как тълпата пляска и подвиква в хипнотичния ритъм на барабани и китари.
Тя забърза надолу към бунгалата на плажа. Не изпускаше от очи пътя, да не би Джак да се върнеше, но беше тъмно и единствената й компания си оставаше музиката, долитаща отгоре.
В подножието на хълмчето имаше паркинг с разчертани места за колите пред всяка стая. Повечето прозорци бяха тъмни. Аби знаеше, че доста бунгала са свободни. А някои от летовниците може би се веселяха или спяха.
Стаята на Джак бе втората откъм по-близкия до плажа край. Тя нямаше представа как да влезе. Всички врати бяха секретни и се отключваха с перфорирани карти. Джак й бе дал едната от своите две, но сега тя представляваше разтопена пластмаса сред пепелта от чантата й.
От другата страна на паркинга, точно срещу бунгалата, имаше ниска сграда, чиито прозорци светеха. Беше някаква постройка за персонала. В деня, когато се настаниха тук с Джак, Аби бе видяла камериерки, които влизаха и излизаха от тази постройка. Имаше една отворена врата към помещение със запалени лампи. Тя се прокрадна към нея и надникна вътре.
Някаква жена гладеше униформени дрехи. В голяма сушилня се въртеше спално бельо. Жената беше със слушалки на ушите и слушаше музика от уокмена, препасан на кръста й. Беше с гръб към Аби и нямаше да чуе дори топовен гръм.
На стената до входа имаше ред гардеробчета, може би десетина. На всички с изключение на едно висяха катинарчета. Аби погледна хавлията си, която бе прогорена и изцапана с две петна от кръв. През деня тя щеше да е като неонов надпис, призоваващ: „Арестувайте ме.“ Трябваше да намери някакви дрехи. Погледна открехнатото гардеробче, после жената, която гладеше и поклащаше хълбоци в такт със звучащата от слушалките музика.
Аби се шмугна през вратата и застана пред гардеробчето. Вътре имаше две униформи, чифт дънки и
