живот не познавахме. Един чуждестранен турист трябва да вижда толкова, колкото видяхме и ние повърхностно през тези месеци в Париж. Във въодушевлението, с което ден след ден оправдавахме града един пред друг, имаше нещо централноевропейско, някакъв дълг, литературен и снобски. В действителност се чувствахме зле. По-късно където и да било в Европа още начаса, в първия миг, съм се чувствал и по- свойски, и по-уютно, отколкото през тези първи месеци в Париж. Някак не можех да се впусна в града. Липсваше ми мерило за това, което се разкриваше пред мен. Бях обгърнат от равнодушие, каквото никога преди не бях си представял, дори не подозирах, че сред хората може да струи подобна гъста, непреодолима маса от равнодушие. Дотогава си мислех, че съществува някаква фамилна солидарност между хората: обичат се, мразят се, понякога се убиват, но все пак имат нещо общо помежду си. В Париж още през първите седмици разбрах, че дори да пукна пред очите им, французите и пет пари няма да дадат, няма да ми протегнат дори чаша вода. Тази поука ме ободри. Отвъд злобничкото им равнодушие усетих сила, латинска безпощадност и правда. Едва ли не ги почитах заради тази равнодушна позиция. Естествено, не биваше да оставаме тук нито ден повече, ако не е „безусловно необходимо“. Всеки ден договаряхме този неопределен срок. Вече чувствах, че не съм тук „безпричинно“, имам си задача, която ме очаква. И Лола чувстваше същото. Но не говорехме за това. Понятие нямахме каква ли задача може да имаме ние в Париж. Човек предусеща съдбата си, стене и се притаява. Винаги бяхме готови за път, но не си стягахме багажа, живеехме в очакване и оставахме.
За Коледа Лола се разболя; в нощта срещу Нова година за малко да умре. Имаше вътрешен кръвоизлив, береше душа. Не познавахме никого в Париж, нямахме пари. Следобеда преди новогодишната нощ ханджията прати да повикат един лекар французин; появи се млад френски лекар с брадичка, поиска двайсет франка, присви рамене, сложи на болната морфинова инжекция, замислено се загледа в безкръвното, разкривено лице с избилата по него на капки предсмъртна пот, пушеше цигара, хъмкаше. После ме извика настрани в ъгъла на стаята и каза, че болестта е тежка и сериозна, вътрешният кръвоизлив вече се е разпрострял в коремната кухина, трябва веднага да се оперира, по възможност още начаса. В отчаянието си го погледнах тъпо; какво можех да сторя аз? Бях чужденец, не познавах никого, към кого да се обърна навръх Нова година в Париж? Лекарят сви рамене; цинично поиска да му предплатя три хиляди франка, за да намери болница и хирург, в противен случай съжалява, но не може да направи нищо. Заеквайки заобяснявах, че сме чужденци, показах му паспорта си, от къщи сигурно ще ни помогнат, след празника ще отида в посолството, там познават семейството ми, те ще гарантират, ще телеграфират… но как, от кого да намеря навръх празника, начаса, три хиляди франка? Взе си шапката, огледа се, на стената висяха дрехи, в ъгъла се търкаляха един-два разнебитени куфара, какво ли можеше да „търси“ тук?… С опитен поглед веднага прецени, че не е много; някакъв „meteque“, чужденец, бере душа в хотелска стая на студентския квартал: какво общо би могъл да има? Промърмори нещо за извинение и си тръгна.
В този час Лола бе по-близо до смъртта, отколкото до живота. След половин час стаята се напълни с унгарци. Никога не разбрах как се случва това — в чужбина, при опасност, хората се осведомяват за неприятностите на сънародниците си чрез някакъв мистериозен телеграф. За китайците в големите европейски градове разправят, че по загадъчен начин, моментално се събират, ако някому се случи беда. Един изтича за пари, друг — за лекар. Не след дълго дойде стар лекар руснак, засуети се объркано и тъжно, беше пълен със съчувствие и преданост, само дето не можеше да помогне. Голяма част от руските лекари емигранти практикуваха тайно в Париж, тъй като французите принуждаваха дори и възрастните, прочути петербургски и московски интернисти, дори „професорите“ да легализират дипломите си в Сорбоната. Привечер руският лекар изскочи стремглаво и се върна с френски хирург, един от нашумелите парижки хирурзи, когото бе измъкнал от новогодишна забава в студентския квартал. Хирургът бе с фрак, на бутониерата му святкаше орден на честта, пристигна със собствен автомобил, беше французин, любезен и светски човек. Незабавно се разпореди, ангажира стая в един санаториум в Монмартър, поръча линейка пред хотела и около полунощ откараха Лола. Не спомена за пари; руският лекар бе трогателно сантиментален и „човечен“, французинът — хладно любезен, деятелен, по светски услужлив.
Колко е евтино да съдим за характерните черти на нациите по характера на отделни индивиди! Двамата лекари, които срещнах през този паметен парижки ден, бяха французи — и колко лесно бих могъл да изрека сега на висок глас, че „френският лекар“ е такъв или онакъв. В действителност всеки човек е различен — общото навярно е школата, позицията, известно „великодушие“ в практиката, непосредственост, които етиката на нашите лекари би окачествила като нехайство, непредпазливост… В санаториума например, където през мразовитата нощ приеха Лола, не намерихме лед. Препусках в полунощ из веселящите се в чест на Новата година кафенета на Монмартър, обикалях с такси локали и кабарета и умолявах да ми продадат скъпо и прескъпо лед за цял хладилник… Но тази вечер локалите на Монмартър имаха нужда от леда и оберкелнерите само вдигаха рамене… О, това френско вдигане на рамене! Дълго време мина, докато го забравих и им простих, когато опознах и други, по-мили жестове на французите. Накрая, на солена цена и милостиво, оберкелнерът на „Ра Мор“ ми продаде кофа лед, в санаториума събудиха една сестра, криво-ляво подредиха операционната, и на сутринта френският лекар оперира Лола. Не попита кои сме, откъде идваме, постави се на наше разположение с благородното съчувствие на интелектуалец, набави всичко, от което болната можеше да има нужда, гарантира за нас в санаториума и всичко това без въпроси и молби, с такт, почти свенливо, в духа на онова сложно джентълменство, което знае, че да дадеш, „да бъдеш добър“ винаги крие един вид перчене и е сред най-опасните човешки жестове… В санаториума общо-взето се държаха добре с нас; нощната болногледачка, която бяхме ангажирали за първата нощ, се възползва от изтощението на Лола и през нощта открадна всичко преносимо от стаята; разбира се, не посмяхме да й кажем и през следващата нощ поставих нови примамки в чекмеджетата, нека краде на спокойствие, само да не закача uytfrdsyu ??? Лола. „Санаториумът“ бе двуетажна вила на върха на Монмартър, която някога трябва да е била бордей или евтин хотел за срещи; разпределението на стаите, забравените по вратите емайлови табелки — „Жинет“, „Нина“ и „Жюлиет“ — и всепоглъщащата миризма на евтин парфюм, която се беше пропила в коридорите, недвусмислено доказваха, че сградата отдавна обслужва общественото здраве. Лекарите и медицинските сестри, стига да бяха в санаториума, ни обслужваха на драго сърце; но вечер, след седем, всеки тръгваше по свои дела и се случваше оперираните през деня тежкоболни да останат през нощта без лекари и сестри; и ако много охкаха, жената на домоуправителя им вареше чай. В първите дни този вътрешен ред донякъде ме изненада. У дома и в Германия в санаториумите обикновено имаше лед и не оставяха току-що оперирани пациенти без надзор през нощта. Един от лекарите, с когото разговарях за тази своеобразна дисциплина, учудено ме изслуша и с припряно великодушие каза, че не разбира опасенията ми, това са „немски работи“. Иначе се държаха любезно и помагаха, стига да имаха време и ако се сетеха.
След две седмици Лола се прибра в хотела. През тези две седмици срещнахме нови хора, приятели, които ни съпровождаха и по-късно през цял период от нашия живот. Лола беше много слаба и се страхуваше. Най-сетне се бе „случило нещо“ в Париж. Сякаш бяхме дошли тук точно заради това: Лола да се разболее, да я оперират, и сега, след като бяхме загърбили всичко, след едно резултатно парижко пребиваване, можехме да продължим нататък. И наистина, тъжни и зъзнещи, взехме да си стягаме багажа. Бяхме видели Париж, нещо се беше случило… Една зимна утрин поехме на път към Италия, към дома.
3
Пътувахме безмълвно, във враждебно, нервно настроение. Пекохме се няколко дена на френската Ривиера, в Ница скучаеха англичани, бяхме позорно безпарични сред тях, а от няколкото крайцера, които ни се намираха, в Монте Карло, естествено, пропиляхме оня малък излишък, който изобщо можеше да ни се намира; пресякохме италианската граница кажи-речи без пукнат грош. По онова време Лола бе равнодушна към природните хубости, тя всъщност се завръщаше от някаква голяма екскурзия и се приближаваше към дома; аз се страхувах и бях неспокоен. Планувахме да спрем за няколко дни във Флоренция, след това да се приберем в родната страна — „в родната страна“, колко широко, разтеглено и неопределено понятие бе то тогава за нас! — значи във Виена, Пеща или Каша… Плахо предполагахме, че семействата ни ще ми намерят някаква „служба“ във Виена или Пеща; вярно, че и те не знаеха какво да правят с мен и тайничко се чудеха, че бракът ни „все още трае“. И ние се чудехме. С този „брак“ от няколко седмици се бе случило нещо. Лола гледаше света като през лорньон, като човек, завърнал се от смъртта и още неуверен, неустроен за по- дълго пребиваване в живота, проучваше ме изчаквателно и мен, и чуждите страни, през които минавахме, приемаше пейзажи и преживявания без съпротива — и ако по онова време й предложех да заминем за
