Япония и да започнем там „нов живот“, вероятно щеше да дойде с мен. Но парижкото ни пребиваване и раненото, прекършено кретане към дома бяха предостатъчно екзотични… Надушвах опасности отвсякъде, бях неспокоен и мнително тревожен. Приемах болестта на Лола като лична обида, предателство. Искаше да умре, от което схванах само, че сме попаднали в забранена зона, нещо около нас не е наред. Естествено, съжалявах я ужасно, но в същото време не разбирах защо е всичко това, кому е нужно подобно „преживяване“, какво общо имам аз? В Генуа получих първия „пристъп“. Просто отказах да се подчинявам, заявих, че не съм солидарен със съвместния ни живот, с други думи „да става, каквото ще“. Още не знаех, че точно това „да става, каквото ще“ няма да настъпи никога. Бяхме запланували да преспим във Флоренция, след което да отпътуваме за Виена и там да решим по-нататъшната си съдба. И двамата бяхме смъртно уморени; беше ни дошло в повече: „бракът“, пребиваването в Париж и малкият, романтичен, сериозен до смърт излет в монмартърския санаториум; въодушевлението ни се бе изпарило, уплашено се гледахме. Никога не съм бил чак толкова подходящ някой да гради живота си върху мен, още по-малко бях в онзи момент; всяка моя дума и действие криеха стаен бунт, постоянно кроях планове за бягство, опитвах се да се отскубна от своя попътен и все пак тъй екзотичен „доживотен“ Кайен167… Така пристигнахме във Флоренция.
В града ни чакаше мор и лапавица. Стариците в пансиона мъкнеха по цял ден кани с живи въглени през залите с мраморен под, по улиците свистеше леден вятър, а в къщите грипната епидемия поваляше своите жертви. Искахме наистина само да си починем, да преспим, да се преоблечем с чисти дрехи. Нямахме пари за пътуване, италианският агент бе забравил да ни уведоми за банковия превод, един предобед Лола наслуки се беше отбила в клона на голяма италианска банка на „виа Торнабуони“, побъбрила с чиновника, открила в книгата за чуждестранни сметки превод на наше име и без паспорт и удостоверение, съпроводена от ликуващите благопожелания на персонала в банковия клон, изтеглила парите и си тръгнала… Тази любезност, безотговорност и grandezza ме разведриха. Вече можехме да пътуваме; по онова време крайно презирах музеите, имах голяма уста и по болшевишки твърдях, че само „животът ме интересува“; зъзнехме в тосканската зима, сред чиито жестоки виелици не можехме дори да предусетим светлините и аромата на вълшебния град; вече си стягахме багажа, когато Лола хвана грип с мъчителни „усложнения“, както биха казали днес, с възпаление на синусите, висока температура и пак остана на легло три седмици, този път в отоплявания от кани с живи въглени пансион на брега на Арно… В града по цял ден сновяха линейки, по ъглите на тесните улички безспир ревеше сирената на катафалката и събираше жертвите на грипа. Оттогава ревът на сирена, навсякъде по света, неумолимо извиква в паметта ми флорентинската зима; преживяхме тези седмици в превъзбудено настроение, като в новела от Бокачо сред „чумата във Флоренция“, под знака на смъртта. На третата седмица от пристигането ни Лола оздравя и сякаш спасявайки се с бягство, с изнурен вид, изцяло ограбена и изцяло възнаградена, тя си замина. Стоях дълго на флорентинската гара, гледах подир влака, който я отнасяше у дома, смутено вторачен и не знаех какво желая повече: да се върне или да се разделим, да живеем или да умрем, и каква е тази прокоба, в която живеем, откакто сме заедно? Бяхме още много млади, можехме да се разделим. Във всеки случай аз останах във Флоренция.
Винаги се е случвало така, напук на всякакви програми и споразумения, винаги и във всичко, което животът ми е дал: пристигах някъде на посещение и оставах шест години, или слизах в някой чужд град да преспя и да се преоблека с чисти дрехи и четири месеца не можех да помръдна оттам, омагьосан като нощен бръмбар от светлината, запленен от чудното сияние, което грееше навсякъде във Флоренция. Вече знаех, че няма да отида във Виена, няма да се върна у дома и няма да „постъпя на служба“. Инстинктът за опасност ме алармираше с всичките си сигнални звънци, че сега бе моментът, когато трябва да бъда нащрек, когато за пореден път трябва да остана „неверен“ — неверен на програмите, мъдруванията, с които други се домогват до мен, искат да ме подкупят, да ме съблазнят. Тук ми беше мястото и работата в момента, във Флоренция, или някъде другаде, навярно в Рим или все пак в Париж: трябваше да изчакам знака, който безпогрешно да ме упъти, не бива да проявявам слабост, да хлътна в някое домашно „разрешение“ с три стаи и кухня, с фиксирана заплата, каквото замисляха срещу нас… И във Флоренция грейна слънце, в началото на март се запролети.
В пансиона живееха малко чужденци, в обруления palazzo бяха настанени пенсионирани семейни двойки от Тоскана, и собственичката, благородничка от околността, председателстваше с неподражаема изисканост от почетното място на дългата обедна маса. Над града, над хълмовете неочаквано, без преход, подобно на щурм се втурна пролетта. Една заран отворих кепенците на прозореца и се смаях. Наоколо струеше такава красота, естествена, изящна, беззвучна красота, каквато никога не бях сънувал, тя ме трогна до сълзи в истинския смисъл на думата, потресе ме физически. Разтърсиха ме студени тръпки. Сякаш бях научил нов, непознат дотогава език. Изведнъж проумях Флоренция. Изведнъж хълмовете, реката, мостовете над водата, палатите и църквите, картините и статуите се изпълниха със смисъл: сякаш бях узнал магическата дума, бях прекрачил прага на нова родина, където всичко бе познато, знаех го ужасно отдавна и сега всичко се бе разгърнало в този нов свят и ми говореше… В такова патетично опиянение заживях във Флоренция. Никога, ни веднъж оттогава не получих от живота толкова спонтанен дар, както тази флорентинска пролет. Скъпернически и самотно обсебих съкровищницата, разкрила се внезапно пред мен; Лола отпочиваше някъде в Каша сътресението от нашата среща и аз изцяло й бях поверил да реши бъдещето си. Моята „мисия“ ми се беше прояснила като слънце: трябваше да остана тук, във Флоренция, близо до другия свят, чак до мига, докато насочващите живота ми тайни сили позволяват.
4
Защото животът получава ориентир в мигове, когато независимо от доводи, проявено разбиране, „трезво мислене“ се подчиняваме на някаква вътрешна съпротива: човек се препъва, греши и объркан търси пътя, никога не знае какво би трябвало, но затова пък понякога непогрешимо знае какво не бива да прави… Не можем да предвидим постъпките си; но има пасивни действия, когато със сигурност чувстваме, че нещо да отречем, да не отидем някъде, да отхвърлим нещо, да останем на място, без да помръдваме, е равносилно на действие. Пътят, който водеше към дома беше прав; с две ръце се вкопчвах във всичко, до което стигах, за да не ме отнесе внезапно надигналата се вътрешна паника, този личен вихър, притаяването на слабостта и на страха, потвърдени от „трезвия разум“; трябваше да остана навън, във Флоренция или другаде, не беше дошло още времето да се върна у дома… Светът беше отворен пред мен; вярно, много пъти нямах в наличност пари дори за трамваен билет, но парите не можеха да ме уплашат, все още не, просто не бях в състояние да ги възприема като препятствие, не бяха сред условията, с които съгласувах действията си в живота. Знаех, че свободата е вътрешно условие, даденост на душата; човек може да бъде безгранично свободен и независим и в бедност, а по-късно, при по-щастливи житейски обстоятелства, с пари и паспорт в джоба, не бях в състояние да помръдна; вътрешният плам беше угаснал, дърпаха ме невидими тежести, стягаха ме тайнствени примки… Във Флоренция още веднъж чух гласа, който звучи с такава прекрасна отчетливост в акустиката на младостта: остани тук, не прави компромиси, не отстъпвай. Затова останах.
Градът бе гнездо на младия фашизъм. Провинциалното тосканско благородничество и градската младеж крачеха с мрачни униформи под емблемите на fascio168; улиците бяха почернели от тази пищна, перчеща се с буйните си прически, със строгите си и заинатени очи, опиянена от магията на униформата младеж. Заедно с униформата младият италиански елит бе получил надница и работа; да се чудим ли на възторга им? Животът влизаше в някакъв застинал, установен от властта ред; по стените на къщите приповдигнати и нагледни изображения показваха резултатите от фашисткия ред: „влакове по разписание“, курсът на лирата, обществената безопасност… През онези месеци фашизмът съкруши, унищожи и разби на пух и прах социалдемокрацията. Социалистите изпаднаха до положението на забранена секта и провеждаха събранията си в катакомби, като първите християни. Идвах от отвъдния бряг, съчувствах изцяло на съкрушеното работническо движение и наблюдавах враждебно чуждите ми по душа показни шествия на триумфиращата диктатура. Във всеки случай не можех да не забележа, че за италианската душевност не е съвсем валидно онова, което бях назубрил в Централна Европа за „законите на обществената еволюция“. Беше невъзможно да не забележа, че това, което се случваше през тези месеци в Италия, е единно проявление на волята на един народ. Но шансовете на това свързано с конкретна личност начинание будеха съмнения у всеки чуждестранен наблюдател. „Личността“, от която се излъчваше енергията на този огромен експеримент, често посещаваше Флоренция през тези
