месеци; бях го виждал и преди това в Берлин, още преди „Марча су Рома“169, в залата на централен градски хотел, където екс-социалистът отговаряше на въпроси на журналистите; виждах го и сега по масовите митинги, където фанатизирани тълпи дебнеха всяко негово движение, във Флоренция, после в Болоня и Венеция. По онова време животът на този човек се котираше доста евтино на международния пазар; видях го на площад „Виктор Емануил“ във Флоренция сред десетки и десетки хиляди хора, където бе тъй малко охраняван, че едва ли друго, освен щастливата звезда и съдбата му биха могли да го спасят от отмъщението на неговите врагове.
В цялото му същество, в изявите му имаше нещо неуязвимо. В Италия на „dolce far niente“170 този човек бе включил някаква енергия от сто конски сили; и новото темпо завладяваше всеки, суровата сила бе оживяла и заливаше всичко от Алпите до Сицилия, отвъд политиката, отвъд лозунгите. Тази сила се излъчваше от същия този човек — Мусолини. Който не е преживял първия период на фашизма в Италия, никога няма да може да проумее тайната за успеха на това движение. Какво е един човек? Изглежда, всичко.
Във Флоренция грееше слънце, на „Пиаца Синьория“ селянките продаваха сламени капели с широка периферия, на стария мост, около сребърната статуя на Бенвенуто Челини златарите устройваха всеки предобед битпазар, сутрин, в часовете за аперитив и следобед, в часовете за чай, красивите зали „Джакоза“ и „Дони е Ньовьо“ се пълнеха с англичани, които чинно пиеха вермут и чай, по брега на Арно се возеше в балдахинени карети черната, тосканската аристокрация, на „виа Торнабуони“ зяпачите от ларгото гощаваха чуждестранните дами с такъв жаден копнеж, какъвто не бях виждал дотогава. Живеех откъм „будимските“171 подстъпи на моста „Тринита“, на площад „Сан Мартин“, срещу църквата и бордея. Сутрин, отворех ли прозореца, на огрения от слънцето празен площад, в отсрещния прозорец на епархията зървах стария енорийски свещеник да се припича ведър и щастлив на слънце и да пуши лула в чудната пролет; три къщи по-нататък забързани, елегантно облечени младежи с чиновнически чанти звъняха на вратата на бордея — сутрин в девет, само за малко, преди работа, както другите ходят на кафене. Разбирах някак всичко това; ходех из града с усещането за посветен. Предобед отивах в манастира на лудите братя, или в градината „Боболи“; следобед във Фиезоле или вън от града, в Кашине, на конни състезания; вечерта прекарвах в кръчмата сред селяните, учех езика им и отпивах от тръпчивото черно кианти. Будех се всеки ден с непрекъснато, равномерно, неизменно усещане за щастие. Обитавах квартира в близост до къщата, където бяха живели Браунинг и Елизабет Барет172; и не си пожелавах по-добра съдба от този съвсем скромен живот във Флоренция. Всичко, което предоставяше градът, бе избуяло сред тези хълмове; нищо не беше „импортирано“, нито архитекти, нито художници… градът дишаше с шедьоврите си, живееше в органично единство с всяка сграда, статуя и картина. Преживях нещо, което досега бе за мен неясно, училищно понятие: ренесанса. Атмосферата беше позната, някак особено преживяна, deja vu… Помня светлината на мартенските следобеди, горе по обточената с вили и кипариси „Виале Макиавели“, покрай църквата „Сан Миниато“, на площада, където бронзовото копие на Давидовата статуя визира неподвижно града; помня часовете в малкото кафене горе, на площад „Микеланджело“, когато съзерцавах прикован града, със стаена носталгия, не четях, не разговарях, не търсех „приключения“ и не копнеех за приятели, а ненаситно поглъщах за спомен образа на града, очертанията на хълмовете, синкавата пара на долината, както заточеник съзерцава изпратена от дома илюстрована картичка… Отивах с трамвая в Чертоза, отивах в Пистоя, където нямаше никакви по-особени „забележителности“ — просто всичко, селските къщи и манастирът, църквата и пивницата, всичко беше правено от един и същ материал, този материал, който тук извираше от земята, от миналото, от душите на някогашните хора. За мен това беше патетично време. Във всеки случай не е най- лошият период на младостта ми. И досега понякога сънувам този край.
Заминах за Болоня и Венеция, откъм пари и работа за вършене можех да остана в кой да е от тези градове, тъй като свободата ми на движение ми се струваше неограничена, цели седмици нямах пари, още по-малко имах какво да правя… Лола понякога ми изпращаше дребни суми в плътни пликове, иначе живеех от мършавите доходи на съчинения с неопределен жанр, които високопарно наричах „статии“, и някои журнали във Фелвидек, Трансилвания и Прага благосклонно ги поместваха. След всяка от екскурзиите се прибирах във Флоренция като в някакъв център, в сигурната и защитена крепост, където не ме застрашава беда. В пансиона ме обслужваха с всичко и не вземаха плащането насериозно. Това вътрешно безгрижие и лекотата, които през тези месеци струяха край мен, сякаш ми даваха някаква екстериториалност. Помня, че живеех „безгрижно“… Времето вече бе по лятному горещо, когато Лола се завърна. За подарък ми донесе салам и хиляда лири. Това беше всичкото ни богатство. Заминахме за Торино, защото „непременно“ исках да видя къщата на Кошут; днес вече не зная защо… В Торино обядвахме и съвсем безгрижно, в отлично настроение, със съзнанието на хора, които са си свършили добре работата и не проумяват как е могло да им хрумне друго, с вечерния влак се върнахме в Париж.
5
Колко лесно се придвижвахме с вехтия си багаж, без пари, без изгледи… тъй щях да отпътувам и за Америка! А години по-късно внушението на уличен плакат ме отведе в Палестина или още по-надалеч, в Дамаск, начаса, сякаш имах неотложна работа там!… Докато притежавах тази вътрешна свобода и необвързаност, не познавах препятствия.
В Париж вече се устроихме предпазливо и вещо, като у дома. Потърсихме жилище в новия градски квартал на ъгъла на улица „Дьо Риволи“, на „десния бряг“; и опознахме един съвсем нов Париж… В деснобрежния Париж липсваше каквото и да било безделие и романтика. В къщата, където наехме квартира — кооперация с дебели стени на улица „Камбон“, строена по наполеоново време –, на първия етаж се помещаваше Антоан, най-нашумелият женски коафьор в Париж, и една от най-големите американски фотографски агенции. На всяка цена трябваше да печеля пари: изкопчвах ги със зъби и нокти, снабдих се с пишеща машина, пишех в три-четири екземпляра „парижките си репортажи“, и ги разпращах на три езика, по всички посоки на света… Живеехме в хубава голяма стая на улица „Камбон“, в така наречена „maison meublee“173, където освен мебелите хазяите не ни предоставяха всъщност нищо друго, нито обслужване дори, но всичко бе все пак някак по-човешко, „по- централноевропейско“, с бледи алюзии за домашните ни представи за жилище, отколкото отвъд, в класическия квартал. Мебелировката излъчваше скромната ампирна изисканост на епохата, а стълбището, антрето, коридорите на жилището поглъщаха шума, целите в драперии, дискретно… След няколко седмици разбрахме тайната причина на тази безшумна изисканост; мадам Анриет, богатата собственица с гарвановочерна боядисана коса, даваше стаи и за месец, но това беше всъщност от приличие; с къде-къде по-голямо предпочитание тя заемаше всеки следобед стаите на двойки за половин час, за „passage“174 и прокрадващи се любовни срещи… Към съседната стая с червени тапети всеки следобед предявяваха особени предпочитания възрастни господа и страстни млади дами; известно време буржоазното ми честолюбие се бунтуваше, че „живеем със съпругата ми на такова място“; но на Лола й бяха чужди буржоазни предразсъдъци от подобно естество, изсмя се над подобен морализъм, и останахме… Впрочем къде ли не, в кой ли парижки хотел или „maison garnie“ не приемаха мимолетни двойки?
Иначе къщата, улицата, кварталът напомняха по-скоро английска колония. Стълбището, водещо към загадъчните коафьорни на Антоан, където световноизвестният фелдшер на красотата продаваше безумно скъпо своята наука, бе препълнено във всеки час на деня от светски английски дами и полусветски парижанки; раздаваха номерца, пред портала стояха наредени най-скъпи автомобили, лимузини „Ролс-Ройс“ и „Хиспано“ очакваха господарките, които Антоан и неговите помощници изтезаваха и къдреха зад мрачните прозорци на първия етаж. Срещу портала, в отсрещната къща, в чуждата до скука безвкусна „чайна“ парижката английска колония пиеше чай всеки следобед. По тези места все тях обслужваха всички: банките, магазините, гостилниците, чайните, баровете и дори бордеите, два от които, както на повечето добри пресечки в централната градска част, се помещаваха и на улица „Камбон“; единият от тях беше особено скъп и изискан, мебелировката, а навярно дори и посетителите му, бяха от времето на Луи Филип. По улицата, в чайните и гостилниците ечеше денонощно английска реч. В колониалния квартал твърдо се придържаха към привичките си, пристигаха с автомобили с английска регистрация, възрастни английски господа със снежнобели коси, зачервени от голфа, с меланхолични погледи, и техните дами, които и над
