петдесет до една се обличаха като кралица Мери, носеха капели като кошер и дълги поли, денем ходеха с бастун, следобед пиеха чай при „Румпелмайер“, но сетне, за през нощта, с помощта на Антоан и парижките шивачи, оскубани, изрязани, съшити, те заприличваха на светски танцьорки… Колко бяха ненаситни, лицемерно лакоми, обречено сластолюбиви „тук отвъд“, от другата страна на Ламанша, в светския парижки квартал тези смирени, сдържани, благовъзпитани и дисциплинирани у дома англичани! В Париж, на улица „Камбон“, за няколко седмици узнах за тях повече и по-истински неща, отколкото след това в Англия успях да науча и издебна в течение на месеци.
Живееха недалеч, на улица „Дьо Риволи“, в невидими странноприемници от миналия век, които откъм улицата почти не личат, че са странноприемници, и с целия си лукс, с огромните си представителни салони са обърнати навътре, към „Фобур Сент Оноре“; в „Мьорис“, в „Д’Албани“, в „Континентал“, със своите „Ролс- Ройс“-ове, всички бурми по които са ръчна изработка, и със съпругите си, върху които Антоан и парижките хирурзи чрез скрупульозен ръчен труд реставрираха остатъците от чара на викторианската епоха… „Отвори си очите, приятелко!“ — казвах гордо на Лола… –, „това, което виждаш, повече няма да видиш; после ще четеш за него в илюстрованите журнали, това е «висшето общество»…“ Колко тясно беше това висше общество. Разтъпкваха се между съседния хотел „Крийон“ и „Мьорис“; тук бяха наредени най-скъпите шивачи и модисти, клоновете на големите банки, а по витрините често подменяха всички онези малки излишества, дреболии, пера, накити, галантерия, идейки, от чийто колорит светът им биваше винаги тъй „различен“. Живеехме на тези тесни улички с широко ококорени очи, замаяни. Имаше гостилници, в които никога не посмяхме да пристъпим, като „Кафе дьо Пари“, където цените не бяха посочени в менюто, или „Воазен“, където минаващи през града крале и по-могъщи и от тях американски банкери се потапяха в онази култура, която се проявява в печените меса и сосовете, поне тъй самобитно, както и в картините в музея „Люксембург“…
Входът към хола на хотел „Риц“ гледаше към улица „Камбон“; следобед между четири и пет сядах да чета вестници в пушалнята на хотела, пиех чаша вермут, разстилах по масата вестниците и потъвах в онова „инкогнито“, което витае около всеки посетител на хотел. На стената висяха цветни гравюри, изображения на коне и кучета, карикатурите на „Сем“, нашумелия рисувач; край масите на чаша абсент седяха минаващи през града чужденци, в полумрак, върху олющените кожени дивани; любезно отегченият барман стоеше надвиснал над пулта, от време на време вратата се отваряше и някой влизаше: испанският крал, уелският херцог, някой Ротшилд, Морган също идваше често… Познаваха привичките им, веднага им сервираха коктейла, испанският крал се облягаше до Кинонес де Леон, парижкия си посланик, и се съвещаваха часове наред — тук всички идваха „инкогнито“, аз също. Никой не наблюдаваше съседа си, келнерът благодареше и прибираше бакшиша на Морган със същото „merci, monsieur!“175, както и моя; пушалнята на „Риц“ се рееше сякаш извън вселената, времето, договореностите, посетителите — крале, унгарски журналисти и рисувачи, сутеньори, световноизвестни актриси, пътуващи балкански кралици — се радваха на особена екстериториалност, само барманът познаваше всички с изключителна осведоменост и такт, с едно неадресирано примигване, с усмивка безпогрешно отдаваше всекиму полагаемата му се чест — и толкова, ни милиметър повече! Във въздуха на този малък салон имаше нещо, което неудържимо ме влечеше в него всеки следобед между четири и пет. Тук проумявах света, дълбини и висоти, потайни зависимости… Запомних лица, които по-късно срещах навсякъде, в коридорите на спални вагони, на морския бряг и в кабините на самолети, и на първите страници на големите английски и френски илюстровани списания… Нито за миг не се чувствах сноб през тези часове; не исках друго, само да „видя“ за малко отблизо примадоните на света — колцина се провалиха, потънаха в забвението на историята през изминалото десетилетие и половина! В „часовете за коктейл“, към шест вечерта, между две цигари, бъбрейки на някоя ъглова маса, с ръкостискане и усмивка английски, френски и американски господа сключваха хей тъй, между другото, огромни сделки с испански агенти или с директорите на лъскавите американски банки от близкия площад „Вандом“, които след работно време сядаха за половин час в пушалнята на „Риц“ да се захванат с някоя истинска сделка… По онова време тук идваше Мелон176, както и един от Бурбонските херцози, и общо-взето всички, които се числяха към „обществото“, чиито имена и жилища се водеха на отчет от „Ботен монден“177 или от другия, неписан и невидим регистър, в който държат под око аристократите по кръв, пари и власт. Имаше нещо вълнуващо, душно във въздуха на това старомодно помещение; гостите седяха тихо, пушеха, и в същото време невидимо, но осезателно в салона се случваше нещо. „Merci, Sire“178! — казваше тихо младият келнер на съседа ми по маса, португалски или гръцки екс-крал; и при това обръщение никой не вдигаше очи над вестника от борсовите вести в континенталното издание на „Ню Йорк Таймс“…
Пазех пушалнята на „Риц“ за себе си, като някаква тайна. Унгарците ходеха най-вече в артистичните кафенета на „Монпарнас“. Мен ме интересуваше повече дискретното убежище на висшето парижко общество; наблюдавах лица, маниери, поведение, жестове… „Работех“ като предрешен фоторепортер. Бях се озовал в нов свят, където засега не смеех да отворя уста. Предпазливо опитвахме пикантното меню на този особен свят. Всяка вечер сядахме пред някое от кафенетата на големия булевард. Великото зрелище, парижката улица, удовлетворяваше всичките ми претенции за забавления. Не помня вечер да съм скучал в Париж. Можех да седя до зори на терасата на кафенето, в „Птит Наполитен“ или „Мадрид“, или в разгулния вертеп, срещу сградата на „Матен“, където след полунощ ходеха безделници картоиграчи, жокеи, уличници и техните любимци, и да гледам улицата… Имаше нещо приказно, нещо омайващо и прочувствено в този начален период в Париж. Градът ме грабна, полека започнах да разбирам неговото арго, научих дребните му тайни, движех се свойски из пасажите — привличаше ме към себе си, струваше ми се познат, не ме пускаше. Познавах и обичах миризмата му, сладникавата миризма на махорка и автомобилна грес, сетивата ми вече възприемаха ритъма му, онова нервно и пестеливо туптене, което ден и нощ пронизва града. В кафенето вече не свалях от главата си шапката, към полунощ „се отбивах“ при Прюние, в пивницата, и не дотам убедено, но с много компетентна физиономия и с опитни движения изгълтвах дузина стриди. „Опарижвах“ се по всички признаци. Вече бях дори невъзпитан, много по-невъзпитан, отколкото преди това у дома и в Берлин. Бях започнал да усвоявам европейските привички.
6
Настъпи период, в който получавах всичко отвън, търсех „изживявания“, живеех със сетивата си и не признавах друг опит, освен впечатленията от „действителността“. Още не знаех, че за писателя всяко нещо носи стойността, която сам съумее да извлече от него в лабораторията на индивидуалността си. Исках да видя… какво? Господи, всичко. Един предобед се вмъкнах в моргата на университета да гледам трупове, следобед в пет — чая в „Риц“, през нощта — тела в някой непристоен дом или лица върху терасата на някой „кафе-концерт“179. Изкачвах се на върха на „Нотр Дам“, и слизах долу под земята, в катакомбите. Обикалях из Париж като изтърван на свобода млад пес. Гробът на Наполеон ме интересуваше точно толкова, колкото и месарниците по „Вийет“. Анатол Франс ми беше чужд, колкото и хазяина; прокрадвах се в домовете им, оглеждах жилищата им, душех, отбелязвах, фотографирах с поглед и с душа. Бях обладан от примитивна жажда за живот, като негър, който може безнаказано и безпрепятствено да мине през белия град. Говорех завалено езика, но нахакано бъбрех; в такова състояние кой ти бере грижа за особеностите на неправилните глаголи? Сутрин потеглях от улица „Камбон“, спирах пред желязната ограда, която отделяше парка „Тюйлери“ от аркадите на „Риволи“ и съзерцавах цветята, бронзовите статуи, маранята над покривите на „Лувъра“, след това се втурвах към града „на щурм“, ликувайки като човек, на който все му се струва, че не крачи достатъчно бързо — всичко бе „спомен“, имена на улици, сгради, литературен спомен, спомен за нещо познато, отцедено през далечни времена, епохи, народи и обичаи, и сега този спомен бавно оживяваше в реалност, добиваше облик, можеше да се докосне. Разнообразието на „програмата“ ме опияняваше: за мен бе все едно дали ще слушам съвещание за чистотата на езика във Френската академия следобед, или ще застана при въртящата се врата на някой магазин, дали ще се шляя пред витрините на улица „Дьо ла Пе“ или ще чета някой от томовете на „Монитьор“180 в залата на Националната библиотека, или пък ще замина за Пюто, където разпродаваха на търг вехти аероплани — всичко това едновременно бе „споменът“, всичко бе еднакво „интересно“, бе „изживяване“, където и да разтворех голямата книжка с картинки, илюстрациите ме очароваха… Сякаш спомените от много старо, полузабравено детство — някакво общо европейско
