централната роля често се пада на човек, чиито духовни и водачески способности ни най-малко не го правят достоен за такава роля. Унамуно беше по-умен, майор Франко, тихият и печален, обзет от меланхолия бомбардировач минаваше за по-революционна личност от Ибанес, който пишеше на машина своите декоративни и посредствени романи в „Замъка на розите“ — и все пак той бе вождът, всеки, дори и по- съвършени умове и характери го признаваха и му се подчиняваха в тази странна йерархия.
По това време на Монпарнас всеки по свой начин бе емигрант. Тук живееха емигранти от Холандия, Америка и Суматра — хора, които не бяха съдени в родината си, не бяха влизали в сблъсък с държавната власт и емигрираха по-скоро от времето, бягаха от втората си родина на Монпарнас, където летоброенето бе друго и навярно дори и разпоредбите на „Наполеоновия кодекс“ не бяха валидни изцяло… Монпарнас беше карантина за бездомници от цял свят, заточениците стояха облакътени и потънали в печал чакаха земния или небесен знак, който ще реши съдбата им. Имаше руски и китайски емигранти, които не приемаха режимите в родината си, имаше и съвсем млади руски емигранти, които деряха гърло срещу реакционерите, изостаналите, облечени във власт допотопни контрареволюционери, Сталин и Дзерджински… Народът на Монпарнас живееше, изпреварил времето. За моди и принципи, за които публиката още нищо не знаеше, тук се говореше вече като за провалили се, отминали експерименти. „Дада“ още стряскаше гражданството, когато Кокто188 написа пиеса, чиято премиера беше в театъра на Молиер; търговците на картини още безпокояха ценителите с кубистичните построения на Пикасо, когато великият експериментатор и новатор вече се бе върнал към класическите форми. Някогашните „сюрреалисти“ съчиняваха завършени сонети със строго звучене и рисуваха къщи и пейзажи в маниера на Утрильо по илюстрованите книжки, когато публиката взе да осъзнава, че някъде между небето и земята този жанр е бил вече експериментиран… Монпарнас не беше школа; бе атмосфера, в която с изкуствена плодовитост, издевателствайки над закона на сезоните, връзваха ранозрейките на столетието.
Беше същинско южно левантинско пристанище. Не след дълго по същия начин изглеждаше и Латинският квартал; по улиците се мушкаха с ножове, безчинстваха с револвери негри, малайци, англичани, гърци, шведи и унгарци давеха горестта си, намеренията и неосведомеността си в сутрешни препирни, които нерядко се приключваха с блясък на ножове и гръм на оръжия. Поляците и италианците обикновено обсъждаха съмненията си гръмогласно. На ъгъла със скръстени ръце стоеше парижки полицай, изпълнен със смъртно презрение и безразличие. В неделния следобед френските еснафи отиваха на излет в Монпарнас да погледат екзотика, както на времето по-предприемчивите французи са пътували на Изток: баща, майка и достатъчно отраснало за подобно преживяване дете в празнична черна премяна, с подобаващ стрес сядаха на мраморната масичка на „Дом“, слушаха виковете на продавачите, които неуморно, с монотонни, жалостиви слова предлагаха фъстъци, слушаха писъците на пияни жени и спорещите на всички световни езици, скучаещи, досадно любопитни и отвлечени, погазващи с думи, жестове и маниери свещените закони на цивилизацията чужденци с хищни погледи. Имаше опасност някой ден отряд от френската гражданска отбрана да нападне и разпердушини нахълталото с взлом племе нехранимайковци… Французите ходеха на Монпарнас да гледат чужденци така, както ние, чужденците, ходехме в етнографския музей или в „Лувъра“. Отвращение и погнуса се изписваха на лицата им. Вярно, какво да й харесват на тази „орда“, както се наричахме сами, когато след баловете в ателиетата с изрисувани на голо шарени тела се въргаляхме по парижките булеварди, за да се изкъпем във фонтаните на „Конкорд“?… Гледаха на това място — артистичните кафенета в Монпарнас — като на настанено в зоологическа градина камерунско племе, село на изложба, един вид одухотворени негритяни с устни като чинии, част от равнодушната и мъдра универсалност на Париж. Както след месец на пости, в навечерието на Байрам, по ларгото в Кайро или Дамаск, в часовете, когато запалваха фенерите, цялата паплач от еретици, печалният елит и сганта на света, проститутки и гении, велики артисти и джебчии, философи и крадци с напоени с хлороформ кърпи, поети и вехтошари, китоловци и основатели на религии празнуваха живота. Народът на Париж седеше кротко сред тях, с бради и бомбета, и наблюдаваше празника. Пътното платно между двете кафенета бавно бе загубило транспортното си предназначение. Тълпата обсебваше всяка педя наоколо: тротоара, пътното платно, уличните ъгли и магазините. С кама, със слово, с танци и песни, тя все нещо празнуваше.
Монпарнас беше едновременно университетски семинар, турска баня и представление на открито. Седях половин час край някоя маса и ме обземаше пустата паника на самотата сред цялата тази тълпа, притеснението, че нямам работа тук, губя си деня или нощта, а съдбата ме дебне, монпарнаската орис, която е запленявала и по-възрастни, по-обиграни и опитни… Тази странна „монпарнаска орис“ бе сложила ръка над множество талантливи хора през годините; хора, пристигнали в това екзотично пристанище от Чили, Ню Йорк или Ротердам с планове за живота, те сядали любопитно и наивно на някоя маса в прочутото кафене „Дом“ и сетне оставали там, с очакващ поглед, стоели там и след десет години… спорели, пиели fine a l’eau189, забравяли бавно обещания, семейство и минало, родина и планове, в Монпарнас „ги познаваха“, а за другата си родина и за света те умираха тихо и със сигурност. Имаше и други, които бяха получили дом, родина, световна слава тук, в тютюнево-помийната карантина. Тук живя и се обеси Паскен190. Вечно се оглеждах объркан, с нечиста съвест… Но където и да ходех вечер, около полунощ неспокойно напусках компанията и хващах някой от друсащите се в посока към булевард „Распай“ автобуси.
8
Някъде зад Монпарнас светлееше Париж. Понякога виждах отрязък от него, перспективата на улиците му, жилище, лице на един човек, вече бях говорил и с французин, със зъболекаря, с пощальона, с някой министър… Чужденец като мен навярно би се добрал по-лесно до държавния глава, отколкото в някое френско буржоазно семейство. Непрестанно гледах „програмата“, програмата на големия празник на Париж, същински цветни водопади и други народни увеселения; но минаха години и още не бях видял нищо от „vie douce“191, от загадъчния френски живот. Френската буржоазия отбягваше чужденците, сякаш всички бяхме дошли от чумави райони, сякаш по чашите, от които пиехме, бяха полепнали бактерии на проказа; лекарят ни докосваше, надничаше в гърлата ни, перкутираше дробовете ни, сякаш всеки чужденец носеше заразата на отвратителни и загадъчни болести… Веднъж се разболях и с болно гърло потърсих един именит специалист; докато мажеше гърлото ми, той получи истински пристъп на ярост — през войната бяха простреляли едното му око, и досега виждам изкривеното, надвесило се с враждебна гримаса над мен, тъжно лице на циклоп с черна превръзка — всеки път недоверчиво искаше таксата за обслужване предварително и, с четка в устата ми, с пламтяща страст бълваше ксенофобията си. Тази омраза нямаше никакво обяснение. В онези години чужденците носеха във Франция злато с чували, харчеха милиарди само за един сезон и в замяна не искаха нищо друго, освен да се припичат на медитеранската синева, която се стелеше над страната от Вогезите до Прованс… Мразеха чужденците, когато пристигаха с корабен товар, мразеха ги и по-късно, когато вече не идваха. В годините на голямото благоденствие французите, тъй да се каже, бяха изгубили усета си към числата, инстинкта си за реалност: всички бяха забогатели, а нас, от които бяха забогатели, гледаха с озъбени и смръщени лица. Дори в добрите странноприемници се случваше метрдотелът да се отнася към нас, чужденците, както към толерирани цветнокожи от колониите. Французите, дали цивилизация на света, по онова време сякаш бяха изпълнили задачата си и удивително се бяха затворили вътре в себе си. Нацията на Волтер и Дантон се беше отдала до мозъка на костите си на парите. Очите на французите блестяха с такъв глад, неприкрита ярост и алчност, които често ме ужасяваха. Презираха всичко, което беше различно — чуждият човек бе презиран и от онези, които знаеха, че за „френска“ раса едва ли може да се говори. Само англичаните минаваха донякъде за хора; немците продължаваха да са „boche“, а останалите, от гърци през унгарци до янки, бяха подозрителни „meteque“, долнопробни чужденци.
„Елитът“, разбира се, и тук разсъждаваше другояче; но пък къде и кога е разговарял с нас този елит? Чрез книгите и изкуството съобщаваше на света, даваше знак за своята принципна солидарност; но не поглеждаше картата. По това време Леон Доде192 изпрати прочутото си писмо на шестстотин френски депутати; в патетичното прошение той искаше подкрепата на цвета на френската нация за преследваната, потисната, раздробена благородна славонска нация; отговорите трябваше да се изпращат на адреса на женевския център на „славонското национално движение“ и голяма част от депутатите даже отговориха, уверявайки благородната славонска нация за възторжената си солидарност, и на нито един не му хрумна да разтвори лексикона и да провери дали има
