такава нация, и ако има — къде води мизерното си съществуване?… Поразителното в този анекдот е, че е истина. Всички живеехме в Париж в някаква дива самота и заточение, бяхме чужди; и тази самота, това неуютно заточение биваха смекчавани само от вълшебната сила на парите.
Лола смяташе, че трябва да усвоим френската „тайна“ — защото тази велика нация имаше своята ревностно пазена тайна, начин на живот, правила и договорености, които заедно представляваха благословия на благоденствието. Така си мислехме. Всички бяха богати: домоуправителят, пощальонът, даже и въглищарят. Бяха световно известни с пестеливостта си, вярно — ала погледнато отблизо, тази пестеливост също изглеждаше другояче; не харчеха много за жилище, дрехи, книги, театър, но за храна и жени — да… Изследвах като под микроскоп редките екземпляри французи, в близост до които се бях добрал. Всеки имаше малко „заделени пари“ — около двеста хиляди франка — и къщурка в провинцията, където после да се оттегли; и домоуправителят, и камериерката в странноприемницата. Разглобих живота им на съставните му части и не проумях загадката. Вярно, работеха като луди, мислите им се въртяха все около големите, червеникави крайцери и грошове, трепереха над всеки грош; но по нашия край и с тежък труд, и с пестене нямаше как да се заделят двеста хиляди франка. Нагло ги разпитвах за „тайната“; но само се усмихваха. Накрая всеки признаваше, че има наследство; страната беше голяма и богатството от столетия се трупаше грош по грош в чорапчета; кой би посмял да посегне на такъв капитал? Всички получаваха наследство, обичаха по сърце, но се женеха с разум. Губеха понякога ума си в любовта, убиваха и стенеха; но много рядко се женеха бедно, без зестра. Пекарят от моята улица беше дал дъщеря си за съпруга на един пекар със зестра от триста хиляди франка, месарят омъжи дъщеря си с един милион. Без „fond de commerce“193 не заставаха пред служителя по бракосъчетанията.
И скромността им, и непретенциозността им бяха тъй различни от това, което си представяхме; бяха съвсем реалистични, отчитаха всички последствия, бяха обиграни и методични… Надникнах и огледах отблизо „европейския“ живот; и изчервен, смутен и засрамен установих, че и понятие нямам за отговорностите в живота, просто си живея на света, а начинът ми на живот, претенциите ми надминават тези на френски милионер. Години наред сядах на вътрешната седалка в автобуса, французите понякога чакаха половин час, докато пристигне празна пътническа кола и сядаха на дървените седалки във втора класа… За две-три су търпеливо чакаха в дъжда, с окаляни обувки и чадър в ръце; о, не само бедните, а и известните милионери от околността… Вярно, ядяха с удоволствие и ядяха добре; не им се свидеше за „gigot“, неделното овнешко бутче; но в делник се задоволяваха с конско месо и бял хляб, с който издуваха търбусите си; тъпчеха стомаси с евтино сирене и се хранеха с жилави мръвки, с негодни, третокачествени меса, с най-евтините лилаво замразени пилета, с преоценени по „solde“, по разпродажби, застояли риби и консерви от най-долно качество, бракувани яхнии, сладкиши с набухватели, каквито ние никога не бихме преглътнали… Продаваха скъпо пресните продукти; тогава започна онази особена „conspiration des intermediaires“, заговорът на посредниците и препродавачите, онова могъщо движение, което бомбардираше живота на французите от невидимите си укрития, държеше свои шпиони и посланици в политиката и не успяваха да се справят с него… Искахме да научим тази житейска техника; но за назубрянето й ни липсваха вътрешни предпоставки. За какво харчехме парите, които французите заделяха, трупаха към имота? — не зная. Навярно за такси. Таксито беше толкова евтино, а ритъмът на живот тъй бърз… ръката ми бе автоматизирала движението, с което веднага махах на минаващите автомобили, ако на хоризонта не се задаваше пътническата кола. Оглеждаха строго бакшиша, особено ако идваше от чужденец; французите с подобаваща скромност поставяха на ръба на чинията своето су и келнерът кимваше с разбиране на скромното дарение; но моята ръка не успя да усвои тази грошовска мъдрост; винаги давах повече, срамувах се, но не можех другояче… Разбира се, държахме и прислужница, един вид домашна помощница на надница, на която — за тази работа със съмнително качество и на бърза ръка — плащах повече, отколкото у нас държавата плащаше на дипломираните чиновници; минаха години, докато забележа, че наоколо прислужници държат само най-богатите французи: адвокати, лекари, дори заможната средна класа се задоволяваше с femme de menage194, която идваше за по час-два на ден, смиташе боклука под леглото, свършваше „мъничко menage“, и отминаваше по-нататък… Прислужници, готвачки, камериерки, слуги държаха в господарските си домове извънредно богатите хора; средната класа живееше по-скромно от занаятчиите у нас. В квартала нямаше занаятчийска съпруга, която да държи домашна прислужница.
„Тайната“ не можеше да бъде „научена“, това беше тайната на кръвта, тайната на традициите; понякога ми се струваше, че е тайната на цивилизацията… В какви само бърлоги живееха богатите французи; в какви износени, омазнени, протрити дрехи ходеха богатите месари, пекари, бакали, зарзаватчии, бакали- милионери; и с какъв чар и миловидност носеха жените парижките си парцалки, закупени в магазините! На обяд пиеха вино, някакъв рядък киселяк! И колко скромни бяха по душа, в забавленията си, как благоговейно слушаха вечер гратис музика в народния парк — съмнителна парижка улична музика, при звука на която изнеженият с филхармонични удоволствия немски бакалин би побягнал… Каква евтина махорка пушеха тези милионери и колко търпеливо умееха да седят в кафенетата чак до полунощ на чаша кафе! Колко близо бяха до живота, с какво упование наблюдаваха дребните, тихи радости в живота, всичко, което им даваше денят, с какъв усет за хармония се радваха на живота, с какви сериозни форми обграждаха всяка своя постъпка и с каква естествена лекота отхвърляха формалностите, ако кръвта или мигът ги подтикнеха за това! Имаха ли „тайна“? Да, те бяха французи. Якобинци и франкмасони, католици и хугеноти, еснафи и комунисти; не бяха „народност“ в родовия смисъл на думата, но неподправено бяха французи по своя начин на живот, поведение и мислене. Както се спречкваха на пазара, мислеха за Господ, възприемаха действителността, бяха „разхвърляни“ в личния си живот и както подреждаха в критични моменти мислите си, във всичко това те бяха ненадминато французи. Чужденецът усвояваше езика им, маниерите; тайната на поведението им никога не усвояваше.
9
Градът се тълпеше в посока към Ньойи; „Шанз-Елизе“ пламтеше в нови, цветни светлини и както по американско авеню, на всеки ъгъл се издигаха някакви по-скромни небостъргачи. Будоарните жилища в стил ампир, построените „entre cour et jardin“195 палати от края на века бяха разрушени. През тези години градът кресливо, дразнещо се американизираше. Излъчваше някакъв натруфен просперитет с автомобилните си сирени и светлинни реклами; за французите този стил беше чужд, приемаха го от немай-къде и го презираха… Всеки, който бе французин, истински французин по душа и вкус, по разбирания и наклонности, надменно се разграничаваше от варварската шумотевица и войнствения танц със скалпове. Парите, които нахлулите чужденци пилееха по улиците на Париж, се пилееха в буквалния смисъл на думата; една нощ в кафене „Дом“ намерих две хиляди франка на пода, сред смет и дървени стърготини, двайсет броя чисто нови стотачки, които някой пиян американец небрежно бе изпуснал — смитаха ги, ядно ги мушваха в джоба и, проклинайки, се отместваха от пътя на чужденците.
В тази враждебна атмосфера установилите се в Париж чужденци се преобразяваха в същински французи по пътя на мимикрията. Мислеха, че Paris vaut une messe196; и по стил на живот, по поведение се покръстваха във французи. Един унгарски рисувач доведе тази вътрешна метаморфоза до такова съвършенство, че французите видяха в него твореца, който — за първи път от Тулуз-Лотрек — най-сетне бе обяснил и възпроизвел „истинския Париж“… Сред французите говорехме на жаргон, обличахме се по френски; тоест нещо средно между сводници и търговци на вино. Естествено, бързахме да наемем жилище и да се спотаим зад паравана на френския живот. Открихме си скривалище близо до Булонския лес, на няколко крачки от Триумфалната арка, на петия етаж на разнебитена къща. Нахлухме в къщата, в двете стаи и алковите, които френският хазяин ни предаде любезно и с нескрито презрение срещу висок наем, както хуни на непозната територия, на която искат да разпънат шатри, но знаят, че зад всеки храст ги дебне враг. Имахме жилище в Париж, това бе голямо нещо! — плесенясващите из хотелски стаи наши сънародници имаше за какво да ни завиждат. Изглеждаше като миниатюрно преселение в родината, удивляваха се, изкачваха се на петия етаж, поклащаха глави. Самият аз, когато за първи път заспах в „собствения си парижки дом“, също усетих в щастлив унес, че европейската ми кариера започва да се оформя…
Бяхме наели две стаи на петия етаж, спалня и трапезария; и към тях — истинска баня, в която
