пристъпът на вятъра непрестанно гасеше пламъка на газената печка; все едно, все пак беше баня, и упорито прахосвахме газ и вода. Лола бе установила, че французите живеят дълго, защото „ядат много салата и не се къпят“; но аз държах на унгарския си начин на живот. В парижкото жилище ме обзе гастрономически сантиментализъм; по цели месеци исках да ми готвят яхния и гощавах другарите си с юфка с извара. Защото имахме и кухня, истинска кухня, и то само наша! — а младите бракове се сплотяват на кухненския пламък, поне колкото и в леглото… В тази странна кухня, където не се побираха двама души наведнъж, безутешно подреждаше и готвеше изпратената ни от къщи готвачка, словачката Жофи. Защото не смеехме да наемем френска прислужница: страхувахме се от тях, страхувахме се от парижкото слугинско арго, страхувахме се и от гозбите им; и дълго, навярно докрай се страхувахме от французите… Жофи пристигна от къщи, от родния ни град, от родния дом на Лола; живееше в Париж подплашена и надменна, говореше на развален унгарски, някак презираше френския като някакъв абсолютно неприличен, недостоен за хората говор. Беше странно същество, младо, грозно и печално. В същото време се мислеше за неотразима красавица и по цял ден се труфеше с „парижки кордели“. Седеше пред голямото огледало в банята като прокълната херцогиня, скучаеше и се наслаждаваше на своя сплин. За нея трябва да бе някаква съвсем изтънчена авантюра, че е прислужница в Париж, чисти, готви и мие тук, в две стаи и кухня, в „жилище“, което със стаята, с ваната, с всичко би се събрало у нас в преддверието… Изпитваше голямо задоволство, че Господ й е помогнал да живее в Париж; само дето и дума не можеше да става да я заведем в града, страхуваше се, не напускаше улицата, пазаруваше с жестове при близкия бакалин — „като глухоняма“ — казваше свенливо, без сказуемо, защото отбягваше употребата на сказуеми; ползваше глаголи само в краен случай, както Петкан, слугата на Робинзон, но дори и тогава заинатено се придържаше към инфинитивната форма… Безмълвно, като омагьосана, нямо и благоговейно слугуваше в Париж, в кухнята, където едва можеше да се завърти, готвеше унгарски ястия и през скучните следобеди пращаше на своите познати у дома илюстровани картички — един вид хвалебствия в картинки. Париж не я интересуваше. Пристигна през февруари, чакахме я на гарата, настанихме я в такси и умилени пресякохме с нея Париж; през цялото време седя с наведени очи в колата, не хвърли поглед на палатите по булевардите, само стигайки до халите, очите й проблеснаха, и — надмогвайки срама си — с тиха въздишка каза: „Тук вече има салата.“ Сетне месеци не проговори. Живееше в парижкото жилище изплашено и безмълвно, печката, кухнята, сушилнята за салата, скарата, всички принадлежности трябва да са били за нея тъй екзотични, както вещите за всекидневна употреба в някое село по бреговете на Конго биха били за нас — месеци по- късно, в един неделен следобед, когато след продължителни подканяния най-сетне излезе на разходка с Лола, спря на моста на Сена и тъжно промълви: „Кораб…“ Тук, в Париж, за първи път бе видяла кораб.
Под прозорците на квартирата ни минаваше тясно балконче с нисък железен парапет; както и пред жилищата на петия етаж в отсрещните къщи; от външния свят жилището ни се отделяше с двукрили решетести жалузи на прозорците, които стигаха до земята; навсякъде наоколо живееха все същите еснафи, с кучета, котки и канарчета, вечер зад прозорците мъже по чехли и по риза се навеждаха над супената чиния на семейната трапеза, разчорлени, мърляви жени показваха прелестите си в тези чужди домове; вечер точно в осем сядаха на масата и точно в единайсет загасяха осветлението. Това, което зная за френския начин на живот, съм научил от перспективата на това балконче. Години наред слушах в дългите нощи мъчителната кашлица на пенсионера, който береше душа в отсрещното жилище; и до днес, мисля ли за Париж, чувам този задавен, дрезгав глас… От балкончето ги виждах да погребват и да вдигат сватби, да мамят съпрузите си с пощальона, с овнешко бутче в ръце да правят помен край семейната трапеза, да решават кръстословици, да правят ажурна резба, да живеят интимен брачен живот, да опаковат във вестникарска хартия спестените през деня су, да живеят и да умират… Осведомителната служба на еснафската улица донасяше клюките, квартални бракоразводни дела и семейни драми, дори до глухите и надменни уши на Жофи; бакалинът и пекарят, докато обслужваха клиентите си, заедно с мелодичното „et- avec-ca-Madame?“197 прошушваха в ухото на всеки познат нощните събития от улицата; билкарката отсреща — пъпчива старица с жълтеникава коса, и дъщеря й — стара мома на име Ема, разпространяваха опасни за живота клюки за девиците и омъжените жени от улицата. Дълги и трагични еснафски любови се завързваха, заплитаха се и гаснеха навред наоколо. Докато пакетираше липовия чай Ема, неомъжената дъщеря на билкарката, с огорчение и мъст разтръбяваше семейни страхотии — достатъчни бяха няколко години и вече живеехме сред този селски клюкарник в центъра на Париж, на петия етаж.
Съседният дворец с парк пред него беше обитаван от херцогиня с историческо име, безшумно; само в светската рубрика на „Фигаро“ от време на време четяхме, че е отпътувала да прекара великденските празници в замъка в Прованс или че се е завърнала в Париж и е поканила на следобеден чай своите приятели, маркизи и херцози. В такива дни пред портала на двореца се струпваха раздрънкани автомобили от началото на века, допотопни модели, каквито могат да се видят вече само в транспортните музеи; бяха все безшумни превозни средства с електромотор, тъй като компанията на херцогинята, старата аристокрация от „Фобур Сен Жермен“, смяташе тези демодирани коли за елегантни… „Traiteur“198-ът на улицата, надменният и брадат сладкар мосю Буисон, чиято съпруга, според билкопродавачката, го мамеше със зъболекаря от ъгъла, в такива дни сервираше лично своите petit fours199 в херцогския дворец; от балкончето можехме удобно да наблюдаваме херцогския салон с жълтите копринени завеси, където се събираше компания, досущ както във френски неокатолически роман; с Лола се облягахме с лакти на балкона и по своему, ненатрапчиво и косвено, участвахме в светския живот на френската аристокрация. Херцогинята бе придворна дама на херцогиня Гиз, съпругата на претендента за френския престол. Но след няколко години и тя се разори, даде двореца под наем на латиноамериканци, а самата тя обидено се оттегли в провинциалното си имение, изчезна от квартала и от светската рубрика на „Фигаро“.
Една пресечка по-нататък, в помпозни кооперации живееха новобогаташи; буржоазия, натрупала богатства при Луи Филип, която, използвайки конюнктурата на войната и алчния мир, бе заграбила несметни състояния. Тези френски капиталисти от време на време губеха милиарди в руски и турски държавни ценни книжа, но все им оставаха по неколкостотин милиарда, за да финансират политиката на балканските държави или на отвъдморските колонии. Това бяха хората от авеню „Ниел“ и от палатите около парка „Монсо“. Всяка вечер те се срещаха в близките, натруфени в бретонски и нормандски стил „механи“ с пищните си любими и с платените ухажори на любовниците си. Следобед този паразитен елит лентяйстваше в кръчмата на мосю Петрисан, пиеха коктейли и имаха тъй невероятно много пари, че не им оставаше време дори да бистрят политика… Обичах парка „Монсо“, статуята на Мопасан в градината, гласовитата армия от разглезени деца, тъжните чинари. Обичах пазарното настроение на авеню „Де Терн“, обичах сплина и чинарите по стръмното авеню „Карно“. Тези широки, спокойни улици са озарени от дъгата на щастливите години на младостта. Никой не ме наскърби по тези места, нито по тихите улици, нито на петия етаж. От първите мартенски дни слънчева светлина заливаше от зори до залез слънце двете стаи, иззад завесите на многокрилите прозорци покривите на парижките къщи се открояваха интимно и познато на светлосиньото небе, от някой отворен прозорец на двора безспирно звучеше грамофон, над нас, в таванското жилище, наемаха квартира млади и понякога много красиви момичета и всеки следобед посрещаха своите задъхани по стъпалата възрастни и достопочтени кавалери… Живяхме четири години в тази къща. Никога не знаех кой ми е съсед по етаж, не се запознах с нито един обитател на къщата; на входните врати не висяха медни табелки с имената на живущите, цивилизован такт, вековна дискретност бранеше, криеше интимната страна на частния живот.
Голяма част от жилищната мебелировка взех от магазин „Друо“, по разпродажби; купих разкошни копринени завеси, драперии, подобни на пердетата в херцогското жилище, които сетне объркан окачих на стената, тъй като размерите им надминаваха големината на прозорците; купих масичка за сервиране и въобще какви ли не излишни неща, които не се побираха в жилището и хвърляха Лола в отчаяние. Имаше период, когато купувах редовно и кучета; обичах да се връщам от нощните си скитания с набавени на добра цена нечистокръвни овчарки, които среднощните амбуланти на авеню „Ваграм“ пъхаха в джоба ми. След някое време подарявахме тези кучета, защото на петия етаж, непрекъснато затворени в стаята, те се депресираха. Куче или котка държаха само домоуправителите, всички домоуправители в Париж, нашият също; изключително негодни, най-вече трикраки, накуцващи кучета, защото тази порода, домоуправителските кучета, вечно ги газеха автомобилите. И нашият домоуправител все глезеше някой нечистокръвен, сакат, дебел пес. Мъчех се да заслужа милостта на този тежък и строг човек с бакшиши,
