подаръци и кучета, защото, като всеки чужденец, и аз се боях от домоуправителя, този парижки полицейски доносник. Мосю Анрике — така се казваше този паметен в моя живот домоуправител — носеше редингот даже и в делник и рано-рано предобед напускаше дома си в председателски одежди. Не ми издаде какво е тайното му занимание; на въпросите ми със сдържано достойнство отговаряше само, че служи в „извънредно сериозно предприятие“; унгарските ми познати в Париж по едно време твърдяха, че е палач… След години го срещнах на портала на монмартърското гробище, където с голямо достойнство ръководеше траурната процесия.
На стълбището не светеше ток и всяка нощ изкачвахме петте етажа в непрогледен мрак, опипом. „Cordon, s’il vous plait!“200 — крещях след полунощ на тъмното стълбище и разбуждах мосю Анрике, който ме ненавиждаше и презираше заради тия ми нощни похождения, като подозрителен чужденец. Но горе, в двете стаи, се намирахме под закрилата на Code civile201 и се ползвахме едва ли не с привилегиите на френски граждани. Бавно се пофренчвахме: следобед ходехме на кино, бистрехме политика, събирахме пари, и зиме, и лете ядяхме зелена салата, защото искахме да живеем дълго.
10
Беше настъпил периодът на „спокойния живот“, на vie douce. Години, когато човек едва ли не противно на намеренията си, сключва мир с живота.
Лола си потърси работа; след първите несмели опити я назначиха на левия бряг, в един антикварен магазин на улица „Де Сан Пер“. Тук се продаваха негърски статуетки, нормандски шишове от ковано желязо, средновековни акваманили202, разпятия, с които Бурбоните тръгвали към Свещената земя, оръжия от времето на франкските набези, кухненски маси, на които поданиците на Анри IV са подпирали лакти и са хапвали неделната кокоша супа; но продаваха и платна от Реноар и Дьолакроа, мексиканска керамика и златни накити от Огнена земя… „Brocanteur“203-ите и „courtier“204-ите от съседните магазини дискутираха по цял ден в този мъничък светски музей; Лола обикна атмосферата, постепенно научи езика на антикварните предмети, разбираше техните послания. Аз обикнах френския служител в антикварния магазин, слугата мосю Привон. Мосю Привон бе прехвърлил шестдесетте години, беше женен, франкмасон и комунист; той бе първият френски комунист, когото имах възможността да опозная по- отблизо. Дотогава не бях срещал революционер, който така добросъвестно да почита схващанията, вкусовете и привичките на френския дребнобуржоазен живот, както мосю Привон се подчиняваше на предписанията на education civile205. По цял ден пиеше, издържаше съпругата си, ревнивата госпожа Привон и своя син — пияница и картоиграч, който накрая бе заточен в една от френските колонии, Брега на слоновата кост; ходеше постоянно с бомбе и черно сако, разменяше франкмасонски знаци с посетителите в магазина, всяка вечер посещаваше събранията на комунистическата партия, в магазина седеше величаво в едно кресло, с пенсне на носа и четеше всякакви щуротии, съвестно поглъщаше всяка книга, която му попаднеше под ръка, и сетне отнасяше плячката у дома си, в „библиотеката“. Наред с това внасяше пари в спестовната каса, всеки месец заделяше неколкостотин франка от мизерната си заплата; той бе от типа на всезнаещия малък французин, непоклатим в своето спокойствие. Мамеше съпругата си, прецъфтялата госпожа Привон, с „вдовицата на един адвокат“ и всички, brocanteur-ите и courtier-ите, Лола и самият аз прикривахме тази опасна връзка. Един ден дойде с провесен нос в магазина и ни разказа любовната си трагедия: съпругата му го уловила „неопровержимо“ в изневяра. „Забеляза, че съм си сменил чорапите“ — каза тъжно.
В моторизирания свят, който фучеше наоколо ни, и в плен на някаква внезапно избуяла мания за величие, ние си купихме автомобил. Имах жилище и притежавах автомобил в Париж… разбира се, снимахме колата и като знак за трофей от победоносен поход, пратихме фотографията у дома. Гледан от разстояние, подобен успех звучеше красиво и въздействаше авторитетно; в действителност ни съсипа. Автомобилът бе произведен в заводите „Форд“, а един от парижките ми познати го беше издокарал с претенциозна, непривична конструкция на купето; на вид изглеждаше като състезателна кола, автомобилисти и спортсмени го зяпаха на улицата, клатейки глава, и не можеха да го категоризират… Беше лакиран в светлозелено и потеглеше ли веднъж, препускаше бодро и издръжливо; само дето не обичаше да потегля. Колко сме страдали с този автомобил; мисля, че през тази година се излекувах от монденските си напъни, от цялото си светско честолюбие… Автомобилът всеки ден искаше нещо; я бензин, я масло или някаква гайка, днес се разваляше електрическият клаксон, на другия ден се пукаше гума, трябваше да се плаща гараж, данък и застраховка; стискахме зъби и отчаяно плащахме, вкъщи парите не стигаха за чорапи, ама аз притежавах автомобил в Париж… От време на време закарвах автомобила в заложната къща, където оценителят го изследваше с връхчето на пръстите пренебрежително, като някакъв нечист предмет, и накрая снизходително ми даваше кредит от неколкостотин франка. Живеехме и работехме за автомобила и в същото време бързо се разорявахме, защото заради автомобила работехме все по-малко. Накрая го предложих на свои познати — французи и чужденци, но не го искаха даже и за подарък. Нощем го оставях на кръстовища със съмнителна слава с надеждата, че ще го откраднат; но на сутринта го намирах прогизнал и захабен да ме чака предано на ъгъла. Мина доста време, докато намерих един бакалин в провинцията и се избавих от състезателната кола; видях я още веднъж след година да вози връзки с моркови и лук.
Автомобилът ми отне всичко: пари, време, желание за работа; по цял ден се главоболях с него, но понякога все пак и четирите му колела си бяха на място и щастлив се впусках из Париж, в провинцията, из Франция. Благодарение на това раздрънкано возило опознах френската провинция, парижки улици и квартали, където иначе никога нямаше да попадна. Пусках го по пътя без юзда, месеци наред обикалях из Париж, завивах наслуки в улици, които дори не бяха отбелязани на картата и виждах от нови и нови ъгли чудовищната, страховита плетеница, пасажите и дневния подземен свят, мъченическите и опустошени предградия, площадите, където непознати племена живееха живот извън закона и обществото. Автомобилът ми показа Париж. Показа ми и неговите околности: след обяд ме отвеждаше към морето, по пътя виждах нормандски села, опознах селската къща, клатушках се по провинциалните пътища и гледах древния селски живот, който по същество и съдържание не беше еволюирал, нито се бе променил много от времето на Каролингите; показа ми пейзажа на Франция, спираше пред бретонски църкви, където жени с дантелени бонета вървяха в шествие и пееха на непознат и неразбираем език, преспивах в селски ханове, край „старата кула“, в кревати с балдахин, събуждах се в утрините на малките градчета на „Ил дьо Франс“, седях с часове в Шартр пред витражите на катедралата, през есента видях савойските лесове, в ранна пролет отидох до океана, страната бавно се разкриваше пред мен с дълбокия си и мъдър ред, с чистите си форми, със своите диви и облагородени краища, с мъдрото си равновесие… автомобилът ми показа и Франция. През тази година работих малко. Тръгвах по шосето без карта и навсякъде се разкриваше и просветляваше същата Франция, маниерите на хората, структурата на градовете, замък край реката, знатен провинциален дом на главния площад на непознато, нечувано дотогава малко градче, усмивката на жена в Монтоар, сред розите, зад оградата, вечерни почерпки с вино в кръчмите на Дижон или Тур, дълги спорове с непознати на диалект, наполовина или едва разбран, в някое марсилско кафене; някакъв преходен, отшумяващ авантюризъм, живот на конвейер, сякаш се търкаля и реди пред мен съставните си части, един предобед сред продавачите на рибния пазар в Кале, червените бретонски скали на смарагдовозеления морски бряг, скучаещото светско общество на пясъка в Довил: автомобилът ми даде всичко това. Дълго мислех, че Париж е всичко, страната е само придатък, резерва. Автомобилът ми показа страната и започнах да осъзнавам резервите, от които черпи Париж, където нееднородният и неспокоен народ бе примъкнал всичко накуп, от Пиренеите до Вогезите, от Алпите до нормандските овощни градини, земя и хора пращаха първия плод за витрините на Париж… Провинцията беше спокойна, мъдра и богата; тези краища, села и градове бяха изпратили преди столетие и половина своите представители във френския конвент и бяха дарили човечеството с катехизиса на „човешките права“, с цивилизацията. Вървях из страната очарован, на пръсти.
Автомобилът ми показа пазарищата на френската провинция, шосетата, показа ми дългия и не съвсем прав път на френското погражданяване; по време на тези пътувания взеха да ми просветват спомени от учебниците и почнах да разбирам „европейския“ път, по който този замесен от средиземноморски и нордически нации народ е преминал, воден от Каролинги, Капетинги, Орлеани, Бурбони и граждани в
