рединготи. С раздрънкания автомобил прекосих историята на френското погражданяване, взех участие в нагледно обучение за напреднали европейци. Вкъщи не можех да си платя сметката за газ, защото трябваше спешно да отпътувам в Морле и да видя бретанската къща на Анна… Един ден почувствах, че вече съм натрупал суровия материал; продадох автомобила, прибрах се у дома на петия етаж и през останалия период от живота си от европейските местности се обърнах предимно към хоризонта на европейските книги.
11
Френската младеж, която в книгите си осъждаше старата, официална и историческа Франция, ме изненада с безпощадното си, неумолимо чувство за реалност. Тази младеж вече ходеше да събира „преживявания“ не в салоните, кафенетата и кръчмите на предците, а в Китай и Канада. В произведенията им не открих нито един-единствен гръмък епитет от империалистическия речник или опиянението от „gloire“. С изключителна готовност и чувствителност се отзоваваха на всичко, което се случваше по света, следяха какво става и на Запад, и на Изток с лишено от романтика любопитство; и преди всичко умееха да пишат. Това богатство на изказа ме потресе. Чувствах се сред тях като просяк и сакат. Писателската самоувереност, с която дори и по-скромните таланти парадираха, отричаше парнасисткото206 наследство; обиграността, преднамереността не се натрапваше при младата френска литература; сякаш за това поколение литературата беше престанала да бъде формален проблем… Езикът им, този архаичен, очистен, чувствителен и съпротивляващ се материал, езикът на яснотата и чувствеността, остана недостъпен за мен; и до днес не вярвам, че един изграден писател може да се пресели в чуждия език, още по-малко във френския; мъчителната, непреодолима с никакви знания неувереност, сподавеният смут, който винаги ме хвърля в отчаяние, ако трябва да избирам между две сродни по смисъл френски определения или подлози, ехти с особена акустика в ухото на имигранта… Откъде можех да зная доколко през изминалите сто или дори само десет години думата е била преживявана, изживявана, дали е изстивала или е била сгрявана; един такъв стар, много преживял и изпълнен с цялото безпокойствие на една жива нация език не отстъпва на чужденеца последната си тайна; в решителни мигове — а за писателя всеки миг на писане е „решителен“ — чувстваме тръпчивата самота на непосветеността; думата издава само своя смисъл, стойността й остава семейна тайна.
Прочетох Пруст и с изумление забелязах, че и понятие нямам от попрището. Прустовият свят се разкриваше в тези години пред новото поколение; дотогава го смятаха за „сноб“, за невротичен дърдорко, който от логорейна принуда държи сметка за ексцентричните частни дела на светското общество. Дълго време само по-дръзки предприемачи изказваха мнение за мащабите на света; любознателната генерация след тях вече подозираше, че „светското общество“, което дефилира в творбите на Пруст, е в пряко кръвно родство с цялото човечество, с всичките му митове и спомени; че зад „ексцентричните частни дела“, зад обрисуваните със скрупульозност човешки отношения, настроения, зад „незначителните“ постъпки и срещи се кълби цялостният древен опит на човечеството. Пруст израсна през тези години и засенчи всички намерения. Човек не можеше да се изплъзне от въздействието му, дори онези, които не го бяха чели никога. Подобни изключителни явления проникват с неустоимите си лъчи през литературната материя; опосредствано и през филтри достигат и до езичниците, и до невежите. Поколението след него умееше да пише; но писателите се съмняваха не точно в способностите си, а в призванието и в престижа на писателския бранш. Не е случайно, че през тези години тъкмо френските „clerc“-ове подхванаха лозунга за „предателството на пишещите“; жреците на буквата, красноречивото, благословено или прокълнато с цялата тайна на попрището поколение на френските писатели първо в европейската литература забеляза, че писателят се е провалил, загубил е авторитета си, думите му не могат да поместят даже и зрънце пясък. Историческото наследство на енциклопедистите, трансформиращият обществото авторитет на писателското слово бяха прахосани от литераторите. Литературата загуби моралния си кредит. И най-съвършеният стих, пламенната истина на драмата, епично раздадената справедливост не можеха повече да променят човешката съдба. Писателят не се намесваше в замисъла на епохата, изслушваха го, аплодираха го и го забравяха, както атракция. С целия си авторитет, с всичките си прокламации, формулирани с пророческа сила и внушение, „великите умове“ на Европа не можеха да неутрализират съмнителните намерения на някой амбициозен банкер, корумпиран политик или войнствен генерал. Писателите изразяваха своя провал и безсилие все по-съвършено, с ненадминатите изразни средства на професията.
Най-много да вземеха участие в революцията, като духовни франтирьори, отряд за специални поръчения; но не го правеха, само се подчиняваха на движението. „Големите“ писатели обидено протестираха срещу успехите на журналистиката и предателството на „артистите на стила“; при произнасяне на словото си за встъпване в Академията, в своята объркано надменна, дълбоко обидена реч Валери не спомена името на предшественика си — „артистът на стила“ Анатол Франс. Младият талант, който, гризейки перо, висеше над хартията на ръкописа в някоя хотелска стая на шестия етаж, можеше да разчита на „успех“ най-вече в смисъла, в който един невероятно сръчен гълтач на саби или забележително находчив търговец на вино разчита на признание; да знае, че навярно ще го гледат и ще го аплодират, но повече никой няма да му вярва, а европейската цивилизация с повече и по-основателни надежди очаква спасение от някой гениален инженер или находчив политик, отколкото от „посветения“ пишещ. Времето бе благоприятно за сектите. Повеят на нов мистицизъм облъхна френския духовен живот и проникна дори в пълните с якобинска яснота мозъци. Възникваха какви ли не „движения“: духовни движения, които се проваляха поради политически експерименти, литературни движения, които се превръщаха в политика.
Живеех близо до една от най-големите зали в Париж, „Сал Ваграм“; в нея се провеждаха мачовете на първокласните боксьори, тук радикал-социалистите се събираха всяка година на разгорещени дебати, а „Клуб дьо Фобур“ устройваше рецитаторските си вечери. В началото посещавах от скука тези многолюдни полемични вечери; след това започнах редовно да идвам, тук някак си усещах най-неподправено съмненията на французите; на популярната трибуна оратори дилетанти спореха за брака, за любовта, за добрата и лошата литература, за немците, войната и мира; говореше народът, улицата, както по старогръцките и латински агори; народът се съмняваше… Съмнението имаше дълбоки корени в следвоенния френски живот. С извънредна чувствителност се съмняваха в своята истина, във френската „мисия“; и всеки, живял сред тях по-продължително и слушал ги отблизо, се заразяваше с тези съмнения. В политиката още властваше старата генерация, великото поколение на „хищниците“, тигрите и лисиците; Поанкаре и Бриан; Кайо и Жофр. Въздухът бе изпълнен с мита за „сигурността“. Но народът усещаше, че никъде в живота няма „сигурност“, нито за индивида, нито за държавата. Могъщата, работлива, богата и здрава Франция се боеше. Политиците развяваха от трибуните договори за „сигурност“; но народът с безпощадна трезвост, с безпогрешен инстинкт чувстваше, че могъщата, безмерно богата, въоръжена до зъби страна с целия си апарат за сигурност, със своите огромни и изглеждащи неизчерпаеми запаси е изправена пред криза, която ще я разтърси из основи и ще определи за нея ново място в света и нови задължения. Чистите мисловни форми на „raison“-а не разсейваха тръпнещите съмнения. В разцвета на своята слава и богатство този народ, един от най-старите и най-могъщи европейски народи, с трепетна боязън се притесняваше за живота, за ролята си, за цивилизацията, за всичко. Бяха самотни… и не само в политиката. Дюшеците бяха пълни със злато, границите се охраняваха от подземни стоманени градове, земята пилееше даровете си с неизчерпаемо изобилие; на дъното на тази дребнобуржоазна държавна идилия аз чувствах онова уличаващо в лъжа всеки „raison“ странно напрежение, което преминаваше през френския живот в тези години. Всички бяха богати и преситени от изобилието. Седяха на застланата маса и се страхуваха.
12
Живеехме сред тях съвсем безшумно, както през първата седмица, готови да отпътуваме, сякаш бяхме пристигнали само на кратка визита; може би не си струва да разопаковаме багажа… Вече познавахме и истински, живи французи от плът и кръв, вече бях влизал във френско жилище; вярно, най-често в спалнята; в трапезарията рядко, почти никога. Познавахме френски семейства, канеха ни на чай и на вечеринки, където членовете на фамилията, кузините и лелите седяха в салона с вдървена тържественост, с шапки на глава и чаши чай в ръце, като на дипломатически прием, и „общуваха“, използваха усмивки и готови, допотопни и неподправени светски фрази, сякаш бяха напълно непознати в купето на влак. Вече
