детство — бяха оживели: от историята, романите и приказките се открояваха пространства и фигури от Юго и Франс, Ламартин и Мишле, и се концентрираха в настояще, превръщаха се в сензация на деня. Кое е всъщност онова, което светът нарича „френско“? Камък, кръв и хартия, пейзаж и климат, плод, чиито вкус е по-друг, „френски“, различност на усмивки и маниери, различия в нервната система и географските дадености; и както навсякъде, от тези предпоставки разцъфтява определен вид, и още нещо… Защо французите са имали литература, а холандците например са нямали; защо нидерландците са имали изкуство, а скандинавците не са имали никога? Защо норвежците са имали литература и защо музиката на французите е била посредствена? В Париж проучвах тайната на „видовете“; всичко, което узнах, потвърждаваше тази различност, но никога не получих отговор.
От подобно любопитство следваше естествено да започна да пиша вестник — с две ръце, с молив и пишеща машина, диктувайки и въодушевявайки се, у дома и в кафенето, в метрото и във влака. Дотолкова имах общо със „събитията“, доколкото чувствах себе си „актуален“, а съществуването си — навременно. От тази гледна точка ми се струваше извънредно важно всичко, което „се случва“. Не подбирах особено. Сутрин поемах на път, минавах през лехи с лалета, през парка „Тюйлери“, отивах на лов за репортажи… Гореше ли някъде къща, отивах и там; тя донякъде „гореше за мен“, чувствах, че и това е актуално, защото имам възможност да го видя, само веднъж, в този миг, докато живея тук, на тази звезда и сред французи… Впрочем „френска“ бе и къщата, която гореше, значи „по-интересна“ от някоя португалска къща; внимателно, бързо и щателно трябваше да я огледам. Журналистиката може да е тежко препитание, може да е „призвание“, но най-често е просто нервно състояние. Бях постоянно нащрек, сякаш беше мой дълг да пълня с новости журналите в Париж и на континента. Обядвах набързо, небрежно избърсвах уста и вече тичах запъхтян към парламента, защото Кайо181 произнасяше реч; сякаш имах нещо общо с това… Но дали все пак нямах нещо общо? Не се ли отнасяше до мен — съвременник, пътуващ дух — всичко, което съществуваше на земята като явление и баналност? Кайо произнасяше реч и дори не разбирах точно какво говори; но възторжено клечах в галерията на парламента, наблюдавах надутите до пръсване, грейнали в червени и лилави оттенъци хамстерски муцуни на депутатите след обяда; мнозинството, разбира се, идваха от провинцията, типажи от цяла Франция удряха с юмрук по банките в залата, а по коридора навън гръмогласно се потапяха в опиянението на диалектите си; по пладне обядваха в кръчмите около „Пале Бурбон“, пълнеха търбусите си с бургундско вино, от дъха им струеше миризма на чесън, бяха словоохотливи и пийнали, интригантстваха и ораторстваха, и все пак те бяха стожерите на демокрацията, цитаделата на цивилизацията, над локалните интереси и клакьорски интриги те представляваха онази Европа, която на непосилна цена, с не малко трудности и несъвършено, но все пак бе еволюирала до висотата на хуманните принципи. В същото време, разбира се, не спираха да шмекеруват, алчни и решени на всичко; налагаше се да бързат, страната беше голяма, депутатите гладни, министрите бързо се проваляха. Никога не разбрах точно динамиката на френската партийна политика; не я разбрах, защото не ме интересуваше и не можех да се съсредоточа особено, когато ми обясняваха. Ала разбрах, че на сто и десетте или сто и двайсет правителства на третата република само за половин столетие се е наложило да изхранват прегладнелите до смърт генерации с длъжности и бакшиши — министри, прекарали само часове на кадифените кресла, с трескава обреченост са назначавали роднини и клакьори, раздавали са пенсии и благотворителни помощи. Всеки е бързал, и депутати, и министри, и необозримата гладна тълпа по петите им, която иска длъжности, гешефти, доходи… Седях в галерията и гледах насядалите по скамейките представители на демокрацията, които се боричкаха за кокала пийнали и сърдити — един по един бяха мошеници, но колективно все пак бяха сила, бяха власт, бяха съвест и дисциплина, в съдбовни въпроси бяха съвестта на нацията, волята на Франция. Говореше Кайо, говореше Бриан, Поанкаре плющеше от трибуната, а ведрият председател Буисон с гражданско високомерие и надпартийност властваше над страстите. Освен политиката, френският парламент бе свободната школа по красноречие и стил; ораторското изкуство на изказващия се, чистотата и яркостта на епитетите, силата на сказуемите, музиката на изреченията, се оценяваха също тъй прецизно, както и политическите доводи.
Отидох с бързия влак и до Лил, понеже един гладуващ артист вече трийсет дни отказваше да се храни. Отидох на летището да чакам Линдберг182; когато пристигна, всички започнаха да плачат и да крещят, нещо се беше случило, човекът се бе доказал още веднъж… Бях на погребението на Анатол Франс, чаках афганския крал Амануллах183 на гарата, чаках прокудената испанска кралица на гара „Д’Орсе“, видях я, като пристигна и заплака… Ходих във Версай, видях падането на Бриан184, гледах как куцука надолу по стъпалата и усетих, че французите пак имат право и този път, защото в онзи миг имаха нужда не от симпатичния и гениален Бриан, а от не дотам симпатичния и по- примитивен Думе185. Отидох при мадам Ано, за да чуя кой, по нейно мнение, краде най-много във Франция, отидох и при Сесил Сорел, която ми показа своята вана. Отидох при парижкия Ротшилд186, който с нетърпящ възражение тон ми прочете на глас ефектна сцена от новата си пиеса. Гледах екзекуциите и написах репортаж за Лурд. Седях в съдебната зала и слушах как се защитава дребничкият, червендалест украински часовникар, който беше застрелял Петлюра, хетмана, и каза гордо: „Той изби семейството ми, затова го прострелях шест пъти. Сетне, когато се просна на земята, стрелях в него още веднъж.“ И доволно се усмихваше. Гледах внимателно усмивката му и в душата си се стараех да простя на господин Щолпе.
След това въодушевено описвах в сто-сто и петдесет реда, каквото бях видял. Вечно започвах от средата, разказвах на един дъх като човек, който се страхува, че ще му затъкнат устата. Спях неспокойно, в полунощ се събуждах, качвах се на такси и се понасях към Монпарнас, където присядах на някоя маса и напрягах слух. Пишех вестник.
7
Към края на годината започнах да свиквам с кафенетата на Монпарнас. Най-сетне ми дотегна екстериториалността в пушалнята на „Риц“. През тази година, както и през следващите бурни години, двете големи „артистични кафенета“ на левия бряг, на ъгъла на булевард „Распай“, бяха истински свободен университет за духовните и артистични движения в Европа. Никога не се чувствах добре там; но ставах неспокоен, минеше ли ден, без да съм побъбрил поне час на някоя от претъпканите тераси — прегракнал, защото гърлото ми бе разядено от дима на френската махорка, пийнал, защото всички наоколо пиеха, по всеки час на деня пияни фигури се олюляваха сред автомобилите, пресичайки пътното платно; пиехме евтино бренди във водни чаши, а разредената бира лочеха като вода дори и по-трезвите. Тези две световноизвестни кафенета: „Дом“ и „Ротонд“ — в чието съседство след това се откриха десетки локали и ресторанти — през онази година бяха една от централните лаборатории в света; тук всичко вреше и кипеше, революции и характери, политика и страсти; отбягваше ли някой тези мръсни улични ъгли, той просто пропускаше събитията…
Всеки следобед тук седеше Унамуно, мъдрецът, с кротката си усмивка и понасяше ведро и с разбиране несгодите на емиграцията; около него — духовете и авантюристите на нова Испания, офицери, философи, писатели. Седях с удоволствие сред тях. Бяха тъжни хора; на Монпарнас поначало ходеха прокудени, ненамерили своето място, физическата и духовната си родина, често пъти травмирани хора. Унамуно утешаваше своите съратници, вярваше в бъдещето на Испания и се съмняваше в това на европейската култура. Тази испанска емиграция въздействаше едва ли не романтично, през четирийсет и осма такава трябва да е била Кошутовата187. Полковник Масия, вождът на каталанските емигранти, бе не по-малко ревностен националист от противниците си, останали в родината, Примо де Ривера и дрънкащите оръжие генерали; след полунощ, замаян от погълнатите с водна чаша шнапсове, външният наблюдател не би могъл да разбере каква е всъщност разликата между емигрантите и „поробителите“ на родината. Един ден хората на Масия и Унамуно си заминаха и същата сутрин със „Сюд- експрес“ в Париж пристигнаха инфанти и инфантки, грандове и маркизи с накитите си, с кучетата си, с чековите си книжки и майордомите си — „испанската емиграция“ се нанесе в Париж, бяха се сменили само ролите. Висент Бласко Ибанес, прочутият и симпатичен писател на тази емиграция, личен противник на крал Алфонс и страстен памфлетист, истински испански Йокаи, не доживя триумфа на борбата — той склопи очи в провансалския „Замък на розите“ малко преди испанската революция. Ибанес бе почитан и обичан от своите сънародници, прокудените философи и офицери — с изненада забелязах, че в емиграция
