Джек Лондон
Рогозката на Макалоа
За разлика от жените в повечето топли страни хавайките не се състаряват бързо и остават красиви дори на старини. Всеки, който има опит в която и да е част на света освен в Хаваите, би дал най-много петдесет години на жената, седнала под дървото хау, а тя нито беше гримирана, нито се опитваше да прикрие някак разрушителната работа на времето. Но децата й, внуците й и Роско Скандуел, за когото беше омъжена от петдесет години, знаеха много добре, че е на шестдесет и четири години, а на двадесет и втори юни ще навърши шестдесет и пет. Но тя изглеждаше много по-млада, при все че четеше списанието си с очила, които току сваляше, щом решеше да хвърли поглед към моравата, където играеха дечурлигата.
Имаше нещо благородно в нея — благородно като старото, голямо колкото къща дърво, под което тя седеше, сякаш наистина беше в къща — такъв простор и уют имаше под сянката на неговата корона; благородно като моравата — този скъп зелен килим, който се простираше пред не по-малко благородното, красиво и скъпо жилище. През завесата от високи палми откъм брега проблясваше океанът — синият му цвят отвъд рифа преминаваше в индигов към хоризонта, а при самия риф блестеше цяла гама от ясписови, изумрудени и турмалинови краски.
Това беше само една от многото къщи на Мартз Скандуел. Градското й жилище между първия и втория фонтан на Нуану Драйв, на няколко мили от Хонолулу, беше същински дворец. Стотици гости се бяха наслаждавали на удобствата, които предлагаха къщата й в планината Танталус, тази на вулканичния склон, планинската й вила (маука), морската й вила (макаи) на най-големия от островите, по (И тази къща — тук в курорта Уайкики — не отстъпваше на останалите по красота, благородство и Разходи за поддържането, й. Ето че и сега две япончета подкастряха китайските рози, трето сръчно подрязваше дългия жив плет от нощни кактуси, които скоро щяха да пуснат своите тайнствени нощни цветове. Японец лакей в безупречно бял памучен костюм излезе от къщата с приборите за чай, следван от японка в кимоно, красива и лека като пеперуда. Грабнала в ръка няколко хавлии, друга прислужница японка прекосяваше поляната право към къпалнЯта, откъдето вече излизаха децата с бански костюми. По-нататък, под палмите край морето, две китайски гувернантки с дълги, черни плитки и в красива национална носия — бели йешони1 и тесни дълги панталони — наглеждаха по едно бебе в количка.
И всички тези слуги, гувернантки и внуци бяха на Марта Скандуел. Неин беше и цветът на кожата у внуците й — тоя цвят, добит от хавайското слънце, който не можеш да сбъркаш с никой друг. Децата бяха само една осма или една шестнайста хавайци, което значи, че в жилите им течеше седем осми или петнайсет шестнайсти бяла кръв, но тя не можеше да заличи златистокафявия загар на Полинезия. Но и в този случай само опитен наблюдател би се досетил, че тия палави дечурлига не са чистокръвни бели. Дядо им, Роско Скандуел, беше бял; Марта — три четвърти бяла; синовете и дъщерите им — седем осми бели; внуците — петнайсет шестнайсти или седем осми в случаите, когато бащите или майките им бяха встъпвали в брак с такива. Като самите тях. Родът беше отличен и по мъжка, и по женска линия: Роско беше пряк потомък на пуритани от Нова Англия, а Марта произхождаше — също по права линия — от рода на хавайски вожд, чиито деди са били възпявани в песни хиляди години преди усвояването на писменото слово.
Пред къщата спря автомобил и от него слезе жена, на вид не повече от шестдесетгодишна, която прекоси моравата с чевръста походка на запазена четиридесетгодишна жена, макар че всъщност беше навършила шестдесет и осем. Марта стана да я посрещне и двете се прегърнаха и целунаха в уста с чисто хавайска сърдечност — лицата и всичките им движения красноречиво говореха за преливащите у
——
1 Женска връхна дреха с три четвърти дължина без ревери. Б. пр.
тях искрени чувства. Чуваха се само възклицания като „сестрице Бела“, „сестрице Марта“, примесени с несвързани въпроси за здравето, за този чичо, онзи брат или едикоя си леля, докато най-сетне първото вълнение от срещата премина и с насълзени от умилемие очи двете седнаха една срещу друга на масата с чая. Човек би рекъл, че не са се виждали години наред. А всъщност раздялата им бе траяла само два месеца. При това едната беше на шестдесет и четири години, а другата на шестдесет и осем. Но не забравяйте, че в гърдите на всяка от тях биеше четвъртинка хавайско сърце, сгрято от много слънце и много обич.; Децата се устремиха към леля Бела като вълни към бряг и след като тя щедро ги награди с целувки и прегръдки, се върнаха с гувернантките си на моравата.
— Реших да прекарам няколко дни тук край морето — пасатите вече стихнаха — обясни Марта.
— Та ти си вече от две седмици тука — усмихна
се мило Бела на по-малката си сестра. — Научих от Едуард. Посрещна ме на пристанището и като занастоява да отида най-напред да видя Луиза, Дороти и първото му внуче. Той просто душа дава за него.
— Боже мой! — възкликна Марта. — Две седмици! Как хвърчи това време!
— Къде е Ани? Ами Маргарет? — попита Бела.
Марта сви широките си рамене, изразявайки по този начин своята голяма, снизходителна обич към вече не младите, но лекомислени дъщери, които по цял следобед оставяха децата си под нейните грижи.
— Маргарет е на събрание на Дружеството по залесяване — намислили са да засадят дръвчета и китайски рози по двете страни на Кулакуа авеню — каза Марта. — Пък ние ще изхабиме автомобилни гуми за осемдесет долара, за да събере седемдесет и пет долара за английския Червен кръст, нали днес плащат членския си внос.
— Роско сигурно тържествува — рече Бела и забеляза как очите на сестра й светнаха гордо. — Още в Сан Франциско научих за първите дивиденти на компанията „Хула“. Помниш ли, че когато акциите струваха по седемдесет и пет цента, вложих хиляда долара за децата на бедната Аби и казах, че ще продам акциите, ако се покачат на десет долара.
— И всички се Смееха на тебе и на всеки, който купуваше от тия акции. Но Роско знаеше какво върши. Сега вървят по двадесет и четири долара.
— Аз продадох моите по радиото, от парахода — по двадесет долара — продължи Бела. — И сега Аби шие тоалет след тоалет. Ще заминава с Мей и Тутси за Париж.
— Ами Карл? — попита Марта.
— О, той ще следва в Нелекия университет…
— Който отдавна би завършил, ако ти… Впрочем много добре знаеш — подхвърли Марта.
Бела призна вината си — тя все се канеше да издържа в университета сина на училищната си другарка — и добави добродушно:
— Все пак не е ли по-добре да се издържа с акциите на „Хула“? Може дори да се каже, че ще го издържа Рооко, нали, когато купувах акциите, се доверих на неговия здрав разум. — Тя се огледа бавно и очите й сякаш поемаха не само красотата, уюта и покоя на всичко, върху което се спираха, но и красотата, уюта и покоя на другите оазиси като този, разпръснати по островите. После въздъхна доволно и добави: — Нашите мъже ни създадоха богат живот със зестрите, които им донесохме.
— И щастлив… — допълни Марта и, кой знае защо, млъкна изведнъж.
— И щастлив за всички освен за сестра ви Бела — завърши добродушно мисълта й Бела.
— Не сполучи ти с този брак — каза тихо Марта, изпълнена с нежност и съчувствие. — Беше още толкова млада. Що му трябваше на чичо Робърт да бърза да те жени.
— Бях едва деветнадесетгодишна — съгласи се Бела. — Но Джордж Кастнър в нищо не е виновен. Я виж какво направи за мен той от гроба. Чичо Робърт постъпи умно. Знаеше, че Джордж е далновиден, енергичен и упорит. Още тогава, преди петдесет години, Джордж разбра колко пари могат да донесат водите на Наала — тогава, когато никой не ценеше тези води. Хората мислеха, че се хвърля да купува земи за пасбища. А той купуваше бъдещата вода за този край — и сама знаеш как преуспя. Понякога ме хваща срам, като си помисля какви доходи имам сега. Не, каквото и да говорим, Джордж: няма вина, че бракът ни не провървя. Ако не
беше умрял, и до ден днешен бих могла да съм щастлива с него, убедена съм в това. — Тя бавно поклати глава. — Не, вината не е негова. Той не е виновен. Дори аз. И ако все пак някой е виновен… — усмихна се тъжно и ласкаво и така смекчи впечатлението от това, което се готвеше да каже — ако все пак някой е виновен, това е чичо Джон.
— Чичо Джон! — ахна Марта, изумена.
