Ненадейността, с която той избухна, ме стресна и уплаши. Той изтърси30 яростна ругатня и сви юмруци, сякаш се канеше да ме удари.
— Извинете — каза надзирателят в следващия миг. — Не, не беше лесно. А сега предполагам, че можете да си вървите. Вие изтръгнахте от мен всичко, което искахте. Но нека ви кажа едно нещо, преди да си отидете. Няма да има никаква полза да споменавате нещо, казано от мене. Аз ще го отрека, а вие нямате свидетели. Ще отрека всяка дума и ако се наложи, ще го сторя под клетва изправен пред съда.
След срещата си със Смит отидох при татко в кабинета му в химическия факултет и там заварих Ърнест. То беше съвсем неочаквано, но той ме посрещна с дръзкия си поглед и силно ръкостискане, с това странно съчетание на стеснение и непринуденост. Последната ни бурна среща сякаш беше забравена, но аз не бях в настроение да я оставя така.
— Проучвах случая Джаксън — заявих рязко аз.
Той се превърна целият в слух и зачака да продължа, макар и да четях в очите му увереността, че убежденията ми са разклатени.
— Изглежда, с него са се отнесли зле — признах. — Аз… аз мисля, че част от неговата кръв капе от гредите на нашия покрив.
— Разбира се — отговори той. — Ако спрямо Джаксън и всичките му другари се отнасяха милостиво, дивидентите нямаше да са толкова големи.
— Хубавите рокли никога вече не ще ми доставят удоволствие — добавих аз.
Чувствувах смирение и разкаяние и изпитвах някакво сладко чувство, че Ърнест ми беше нещо като изповедник. Тогава, както и винаги сетне, силата му ме влечеше към него. От нея сякаш се излъчваше обещание за спокойствие и закрила.
— Зеблото също не ще ви доставя удоволствие — каза той сериозно. — Ако вземем ютените фабрики, и там се върши същото нещо. Това се върши навред. Нашата прехвалена цивилизация е изградена върху кръв, напоена е с кръв и нито вие, нито аз, нито кой да е от нас може да се отърве от кървавото петно. Тези хора, с които говорихте, кои бяха те?
Разказах му за всичко станало.
— И нито един от тях не е бил човек със свободна воля — рече Ърнест. — Те всички са вързани за безмилостната промишлена машина. И най-печалното и най-трагичното е, че са вързани със сърдечните си връзки. Техните деца, младият живот — тъкмо той буди инстинкта им за закрила. Този инстинкт е по-силен от цялата останала етика, която притежават. Баща ми! Той лъжеше, той крадеше, той вършеше какви ли не непочтени неща, за да сложи хляб в моята уста, в устата на моите братя и сестри. Той беше роб на индустриалната машина и тя затри живота му, изнури го до смърт.
— Л вие — прекъснах го аз. — Вие положително сте човек със свободна воля.
— Не напълно — отговори Ърнест. — Аз не съм вързан със сърдечните си връзки. Често пъти съм благодарен, че нямам деца, а пък извънредно много обичам малките. И въпреки това, ако се оженя, не бих посмял да имам деца.
— Вижте, това е съвсем погрешна доктрина! — възкликнах аз.
— Знам, че е погрешна — печално отговори той. — Но е целесъобразна. Аз съм революционер, а това е опасна професия.
Изсмях се с недоверие.
— Ако се опитам да вляза в къщата ви нощем, за да открадна дивидентите от Сиерската предачница, какво би направил баща ви?
— Той спи с револвер на нощното си шкафче — отговорих аз. — Вероятно би ви застрелял.
— Ами ако аз и още няколко други заведем милион и половина души31 в домовете на всички заможни хора, голяма стрелба ще падне, нали?
— Да, но вие не го правите — възразих аз.
— Точно това правя. И ние имаме намерение да изземем не само богатствата от техните домове, но и всичките източници на тези богатства, всички мини, железници, фабрики, банки, магазини. Това е то революцията. Тя е наистина опасна. Боя се, че ще има повече стрелба, отколкото дори и аз мога да си представя. Но, както казах, днес никой не действува по своя воля. Всички ние сме хванати от трансмисиите и зъбните колела на промишлената машина. Вие се убедихте в това за себе си и за хората, с които сте разговаряли. Поговорете с още някои. Срещнете се с полковник Ингръм. Потърсете журналистите, които не дадоха на делото Джаксън гласност във вестниците, и редакторите, които ръководят тези вестници. Ще се уверите, че те всички са роби на машината.
Малко по-нататък в разговора ни аз му зададох прост малък въпрос за опасността от злополуки, на която са изложени работниците, и в отговор ми се прочете статистическа лекция.
— Това всичко е писано в книгите — каза Ърнест. — Данните са били събрани и е било доказано убедително, че злополуките рядко се случват в първите часове на утринната работа, но че броят им бързо нараства през последващите часове, когато работниците постепенно се изморяват и мускулните им рефлекси и умствените процеси стават по-бавни. Знаете ли например, че баща ви има три пъти по-голяма вероятност да се запази от смърт и осакатяване, отколкото един работник? Има! Осигурителните32 дружества го знаят. Те ще му поискат четири долара и двадесет цента годишно за хилядадоларова осигуровка срещу злополука, а от един работник за същата осигуровка искат петнадесет долара.
— А от вас? — попитах аз и още докато питах, почувствувах, че проявявам нещо повече от обикновена загриженост.
— О, като революционер вероятността да бъде ранен или убит е осем пъти по-голяма, отколкото за един работник — отговори нехайно той. — Осигурителните дружества искат от висококвалифицирани химици, които боравят с избухливи вещества, осем пъти по-голяма премия, отколкото от работниците. Не вярвам, че изобщо биха ме осигурили. Защо питате?
Клепките ми затрептяха и усетих гореща вълна на руменина да залива лицето ми. Не защото Ърнест беше разбрал загрижеността ми, а защото самата аз я бях доловила, и то в негово присъствие.
Тъкмо тогава баща ми влезе и започна да се приготвя да си върви с мен. Ърнест му върна няколко книги, които беше взел от него, и си отиде пръв. Но когато вече тръгваше, се обърна и каза:
— А, да, между другото, докато съсипвате собственото си душевно спокойствие, пък аз съсипвам душевното спокойствие на епископа, няма да е зле да се отбиете при госпожа Уиксън и госпожа Пъртънуейт. Нали знаете, че техните съпрузи са двамата главни акционери на предачницата. Както и цялото останало човечество, тези две жени са вързани за машината, но те са така вързани, че седят отгоре й.
IV. РОБИ НА МАШИНАТА
Колкото повече мислех за ръката на Джаксън, толкова по-потресена се чувствувах. Бях се сблъскала лице срещу лице с действителността. За първи път виждах живота. Университетският ми живот, учението и културата не са били реални. Не бях научила нищо освен теории за живота и обществото, които, изглеждаха много добри на книга, но сега бях видяла самия живот. Ръката на Джаксън беше факт от живота. Думите на Ърнест „Факта, човече, неоспоримия факт!“ ехтяха в съзнанието ми.
Изглеждаше чудовищно, невъзможно цялото ни общество да е изградено върху кръв. Но ето случая с Джаксън. Не можех да забравя този човек. Мислите ми непрекъснато се насочваха към него, както стрелката на компаса към полюса. С него се бяха отнесли чудовищно. Неговата кръв не му е била платена, за да може да се изплатят по-големи дивиденти. А аз познавах двадесетина щастливи благодушни семейства, които бяха получили тези дивиденти и така бяха спечелили от кръвта на Джаксън. Щом е било възможно да се отнесат така чудовищно към един човек и обществото да си върви напред, сякаш нищо не е било, не беше ли възможно да се отнасят така чудовищно спрямо мнозина? Спомних си за споменатите от Ърнест чикагски жени, които робували срещу деветдесет цента на седмица, и за невръстните роби в Южните памучни предачници, за които беше говорил. И видях изнурените им бели ръце, от които е била изстискана кръвта, да работят над плата на роклята ми. А след това си помислих за Сиерската предачница и за изплатените дивиденти и видях върху роклята си кръвта на Джаксън. От Джаксън не можех да избягам. Размишленията ми винаги ме довеждаха пак при него. В дълбините на душата си изпитвах чувството, че стоя на ръба на
