Дребният адвокат ме изгледа гневно за миг, но войнствеността веднага угасна в очите му.

— Аз не бях поставен при равни условия — захленчи той пак. — Те изиграха Джаксън, пък и мене. Какъв шанс имах аз? Полковник Ингръм е голям адвокат. Ако не беше голям, щеше ли да води делата на Сиерските предачници, Ърстънския синдикат за недвижими имоти, Бъркли Консолидейтед, Оъкланд, Сан Лиандро и Плезантън Електрик? Той е адвокат на акционерните дружества, а на дружествените адвокати се плаща не зарад това, че са глупаци28. За какво, мислите, само Сиерските предачници му дават двадесет хиляди долара годишно? Защото им носи годишна печалба от двадесет хиляди долара, ето защо! Аз не мога да го направя. Ако можех, нямаше да бъда вън от играта и нямаше да се нагърбвам с дела като това на Джаксън. Колко мислите щях да получа, ако спечелех делото на Джаксън?

— Най-вероятно щяхте да го ограбите — отговорих аз.

— Разбира се, щях да го ограбя! — възкликна той ядно. — Трябва да живея, нали?29

— Джаксън има жена и деца — упрекнах аз адвоката.

— Аз също имам жена и деца — отвърна той. — И за нито един човек на този свят освен мене няма значение дали те ще умрат от глад или не.

Лицето му внезапно се смекчи, той отвори джобния си часовник и ми показа малка снимка на жена и две момиченца, залепена от вътрешната страна на капака.

— Ето ги. Погледнете ги. Животът ни е тежък, много тежък. Аз се надявах, че ще мога Да ги изпратя на курорт, ако спечеля делото на Джаксън. Не могат да закрепнат тука, но аз не мога да си позволя да ги изпратя някъде.

Когато тръгнах да си вървя, той пак се разхленчи:

— Аз нямах никакъв шанс да спечеля. Полковник Ингръм и съдията Колдуел са в доста приятелски отношения. Не искам да кажа, че ако бях изтръгнал при кръстосания разпит от техните свидетели правилни показания, приятелството щеше да повлияе върху решението на делото. И все пак трябва да изтъкна, че съдията Колдуел направи всичко възможно да не ми позволи да изтръгна точно такива показания. Ами че съдията Колдуел и полковник Ингръм членуват в една и съща масонска ложа и в един и същи клуб. Живеят в един и същи квартал, в който аз не мога да си позволя да живея. И жените им непрекъснато си ходят на гости. Те вечно се събират да играят вист и така нататък, ту при единия, ту при другия.

— И въпреки всичко вие смятате, че Джаксън е бил правият? — попитах го, като се спрях за миг на прага.

— Не смятам, а го знам — беше отговорът. — А отначало мислех, че има и известни изгледи. Но не го казах на жена си. Не исках да я разочаровам. Тя толкова мечтаеше да отиде на курорт, при все че това беше толкова трудно да се нареди.

— Защо не сте обърнали вниманието на съда върху факта, че Джаксън се е мъчил да спаси машината от повреждане? — запитах Питър Донъли, единия от надзирателите, които бяха дали показания пред съда.

Той мисли дълго, преди да отговори. След това се огледа страхливо и каза:

— Защото имам добра жена и три деца, по-сладки от които не сте виждали, ето защо.

— Не разбирам — казах аз.

— С други думи, защото щях да си изпатя — отвърна той.

— Искате да кажете… — започнах аз.

Но той ме прекъсна припряно:

— Искам да кажа това, което казах. От дълги години вече работя в предачницата. Започнах като малко момче на вретената и съм напредвал малко по малко оттогава досега. Много труд ми е струвало да стигна до сегашното си високо положение. Сега съм надзирател, ако нямате нищо против. И се съмнявам дали има в предачницата човек, който би ми протегнал ръка, ако взема да се давя. Едно време бях член на професионалния съюз. Но… останах на страната на дружеството през две стачки. Нарекоха ме стачкоизменник. Сега нито един между всичките работници не би седнал на чашка с мене, ако го поканя. Виждате ли белезите на главата ми, те са от удари с тухли. Няма нито едно дете на вретената, което да не проклина името ми. Единственият ми приятел е дружеството. Да пазя интересите на предачницата е не мой дълг, а мой насъщен хляб. Ето защо!

— Беше ли Джаксън виновен? — попитах аз.

— Той трябваше да получи обезщетение. Беше добър работник и никога не е създавал неприятности.

— И въпреки това вие не можахте да си позволите да кажете цялата истина, както се бяхте заклели?

Той поклати глава.

— Истината, цялата истина и нищо освен истината? — тържествено произнесох аз.

Лицето му пак пламна от възбуждение и той го обърна — не към мене, а към небето.

— Готов съм да оставя и душата, и тялото си да горят във вечния огън на ада заради моите деца — беше неговият отговор.

Хенри Далъс, директорът, беше човек с лисиче лице, който ме измери с нагъл поглед и отказа да говори. Нито една дума не можах да изкопча от него относно съдебното дирене и неговите показания. Но с другия надзирател имах по-голям късмет. Джеймс Смит беше човек със сурово лице и сърцето ми се сви, когато се срещнах с него. Той също създаде у мен впечатлението, че не постъпва по своя воля, а когато заприказвахме, започна да ми става ясно, че умствено стои над средното равнище на своята среда. Той се съгласи с Питър Донъли, че Джаксън е трябвало да получи обезщетение; отиде и по-далеч и нарече безсърдечна и жестока постъпката, с която работникът е бил изхвърлен на улицата, когато останал безпомощен след злополуката. Обясни ми също, че в предачницата ставали много злополуки и политиката на дружеството била да се бори до последна възможност против всички искове за обезщетение.

— Това значи стотици хиляди долари годишно за акционерите — каза той и когато го изрече, аз си спомних за последните дивиденти, изплатени на баща ми, и за хубавата рокля за мен и книгите за него, купени с тези дивиденти. Спомних си обвинението на Ърнест, че роклята ми била изцапана с кръв, и тръпки ме полазиха.

— Когато сте давали показания пред съда, не сте изтъкнали, че Джаксън е пострадал при опит да спаси машината от повреждане — рекох аз.

— Не, не го изтъкнах — отговори надзирателят и устата му се сви от огорчение. — Аз дадох показания в смисъл, че Джаксън е пострадал поради небрежност и невнимание и че дружеството не е нито виновно, нито отговорно.

— Било ли е това невнимание? — попитах аз.

— Наречете го така или както искате другояче. Истината е, че човек се изморява, след като е работил часове наред.

Този човек започваше да ми става интересен. Той положително беше по-издигнат.

— Вие имате по-добро образование от повечето работници — забелязах аз.

— Завършил съм гимназия — отвърна надзирателят. — Изкарвах си прехраната като портиер, докато учех. Исках да завърша университет. Но баща ми умря и постъпих в предачницата. Исках да стана естественик — обясни той стеснително, сякаш признаваше някаква слабост. — Обичам животните. Но постъпих в предачницата. Когато ме повишиха в надзирател, аз се ожених, дойдоха децата и… е, не бях вече господар на себе си.

— Какво искате да кажете с това? — попитах аз.

— Обяснявах ви защо дадох такива показания в съда… защо изпълних нарежданията.

Чии нареждания?

— На полковник Ингръм. Той нахвърля в общи черти показанията, които трябваше да дам.

— И с това Джаксън загуби делото?

Той кимна и ярка руменина заля лицето му.

— А Джаксън има жена и две деца, които чакат на него.

— Зная — каза той спокойно, при все че се изчервяваше все повече.

— Кажете ми — продължих аз, — беше ли ви лесно да се превърнете от онова, което сте били, да речем, в гимназията, в такъв човек, какъвто навярно сте станали, за да извършите подобно нещо в съда?

Вы читаете Желязната пета
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату