Видях се с господин Уиксън и господин Пъртънуейт — двамата, които притежаваха най-много акции на Сиерската предачница. Но тях не можах да разтърся, както бях разтърсила техните служещи. Открих, че те имаха етика, която стоеше над етиката на останалото общество. Това беше нещо, което бих могла да нарека аристократична или господарска етика33. Те говореха надуто за политика, а политика и справедливост бяха за тях едно и също нещо. С мен говореха бащински, със снизхождение към младостта и неопитността ми. Те бяха най-безнадеждните от всички, с които се сблъсках при моето допитване. Те вярваха непоклатимо, че поведението им е правилно. За това не можеше да става нито дума, то за тях беше безспорно. Бяха убедени, че са спасители на обществото, тези, които градят щастието на мнозинството. И рисуваха прочувствени картини какви биха били страданията на работническата класа, ако те, единствено те, благодарение на мъдростта си, не й осигуряваха работа.
Със свежи впечатления от тези двама господари видях Ърнест и му разказах за срещите си. Той ме изгледа с доволен вид и рече:
— Знаете ли, това е чудесно. Вие започвате да издирвате истината, да стигате до истината със собствени усилия. Това е ваше лично емпирично обобщение и то е правилно. Никой в промишлената машина няма свободна воля, освен едрия капиталист, пък и той я няма, ако ми простите този ирландски похват в разсъжденията34. Виждате ли, господарите са напълно сигурни, че са прави в това, което вършат. Ето върховната нелепост на цялото положение. Те са така обвързани от човешката си природа, че не могат да извършат нищо, ако не го смятат за право. Трябва да имат оправдание за своите дела. Когато искат да извършат нещо във връзка с предприятията си, разбира се, те трябва да чакат, докато в ума им се породи някак религиозно, етично, научно или философско схващане, че то е право. И тогава се захващат и го извършват, без да си дават сметка за една от слабостите на човешкия разум — че желанието поражда мисълта. Каквото и да искат да извършат, оправдание винаги се намира. Те са повърхностни казуисти. Те са йезуити. Те намират начин да вършат дори и неправди на основанието, че от тях може да последва добро. Една от най-приятните, нетърпящи възражение фикции, които са създали, е, че превъзхождат останалото човечество по мъдрост и похватност. Оттам произтича правото им да се разпореждат с насъщния хляб на останалото човечество. Те са дори възкресили теорията за божествения произход на царската власт — на търговските царе в техния случай35. Слабостта на положението им се състои в това, че са само делови хора. Не са философи. Не са нито биолози, нито социолози. Ако бяха, разбира се, всичко щеше да е добре. Един делови човек, който е същевременно и биолог и социолог, би знаел приблизително кое е правилно да се извърши за човечеството. Но като се изключи кръгът на финансовата им дейност, тези хора са глупаци. Те разбират само от финансовите си дела. Не разбират човечеството или обществото и въпреки това се поставят за господари над съдбините на милионите гладни и всички други милиони заедно с тях. Един ден историята ще им се смее до припадане.
Разговорът ми с госпожа Уиксън и госпожа Пъртънуейт не ме изненада. Те бяха жени от обществото36. Домовете им бяха дворци. Те имаха много домове, пръснати из цялата страна — в планините, край езерата и морето. За тях се грижеха пълчища слуги, а обществената им дейност можеше да те зашемети. Покровителствуваха университета и черквите и особено пасторите им се кланяха раболепно със смирено угодничество37. Те представляваха сила, тези две жени, ако се вземеха пред вид парите, които притежаваха. Притежаваха до голяма степен силата да субсидират мислите на други хора, както скоро щях да науча под ръководството на Ърнест.
Те подражаваха като маймуни на своите съпрузи и говореха по същия надут начин за политика, за задълженията и отговорностите на богатите. Те се подчиняваха на същата етика, от която се ръководеха съпрузите им — етиката на тяхната класа, — и се изказваха с гръмки фрази, непонятни за собствените им уши.
Ядосаха се, когато им разказах за окаяното положение на семейство Джаксън и изказах учудването си, че не са се загрижили за този човечец по свой почин. Заявиха ми, че не приемали от никого съвети относно обществените им задължения. Когато ги помолих без заобикалки да помогнат на Джаксън, те също така без заобикалки отказаха. Изумителното в цялата работа беше, че ми отказаха почти с едни и същи думи, и това при положението, че говорих с тях поотделно и едната не знаеше, че съм се видяла или ще се видя с другата. Общият им отговор беше, че се радват на случая най-недвусмислено да обяснят, че никога нямали намерение да възнаграждават нехайството, нито пък щели със заплащане на злополуки да съблазняват бедните да се нараняват с машините38.
И те бяха искрени, тези две жени. Бяха опиянени от убеждението за превъзходството на своята класа и на самите тях. Те имаха оправдание според собствената си класова етика за всяка извършена постъпка. И когато се отдалечавах с колата от голямата къща на госпожа Пъртънуейт, аз се обърнах да я погледна и си спомних израза на Ърнест, че те били вързани за машината, но така, че седели отгоре й.
V. ФИЛОМАТИТЕ
Ърнест идваше у нас често. Но не беше само баща ми, нито дискусионните вечери, които го привличаха у дома. Още тогава ме ласкаеше мисълта, че играя известна роля като подбудителка за посещенията му, а не след дълго се уверих в правилността на предположението си. Защото никога не е имало любовник като Ърнест Евърхард. Неговият поглед и ръкостискане ставаха все по-силни и настойчиви, макар още отначало да бяха достатъчно силни, а въпросът, появил се от първия миг в очите му, ставаше все по- повелителен.
Впечатлението ми от него при първата ни среща бе неблагоприятно. После почувствувах, че ме привлича. Сетне дойде отвращението, когато той така жестоко нападна моята класа и мен. След това, когато видях, че не е клеветил класата ми и че суровите, горчиви неща, които бе казал за нея, са били прави, той ме привлече към себе си още повече. Ърнест стана мой безпогрешен наставник. За мен той смъкваше лъжливата маска от лицето на обществото и ми даваше възможност да зърна действителността, която беше толкова неприятна, колкото и неопровержимо вярна.
Както казах, никога не е имало любовник като него. Никое момиче не можеше да живее в университетски град до двадесет и четири годишна възраст, без да има любовни приключения. Аз съм била ухажвана и от голобради второкурсници, и от побелели професори, от лекоатлети и от снажни футболисти. Но никой от тях не ме е ухажвал така, както Ърнест. Аз се озовах в прегръдките му, преди да разбера какво става. Устните му се впиха в моите, преди да мога да протестирам или да се съпротивя. Пред неговата искреност нямаше място за общоприетото моминско честолюбие. Той направо ме покори с чудната си непреодолима стремителност. Не ми направи предложение. Прегърна ме и ме целуна и сметна за естествено, че ние ще се оженим. За това не се повдигаше въпрос. И единственият въпрос — а той се повдигна по-късно — беше кога да се оженим.
Това бе небивало. Това бе фантастично. И все пак, в съгласие с даденото от Ърнест определение за реалността на нещата, то беше действително. Аз му доверих живота си. И не сбърках с доверието си. И все пак през тези първи дни на любовта ни често ме спохождаше страх пред бъдещето, когато си помислех колко буйни и пламенни са неговите ласки. Въпреки всичко тези страхове се оказаха неоснователни. Никоя жена не е била благословена с по-мил, по-нежен съпруг. Тази нежност и буйност у него бяха странно съчетание, подобно на съчетаните в държането му стеснение и непринуденост. Това леко стеснение! Той никога не го преодоля, и то беше пленително. Поведението му в нашата гостна ми напомняше за внимателен слон в стъкларски магазин39.
Това беше времето, когато изчезна и сетното ми съмнение в пълнотата на любовта ми към него (подсъзнателно съмнение в по-голямата си част). Това стана в клуба на филоматите — вечер на чудесно сражение, в което Ърнест хвана господарите за гушата в собствената им бърлога. Клубът на филоматите бе най-изисканият на тихоокеанското крайбрежие. Той бе творение на госпожица Брентууд, една страхотно богата стара мома, и беше за нея и съпруг, и семейство, и играчка. В него членуваха най-големите богаташи в града, и то най-умните между богатите, както, разбира се, и някой и друг учен, за да му придаде интелектуален облик.
Филоматите нямаха клубно помещение. Той не беше от този род клубове. Веднъж на месец членовете му се събираха в някой частен дом, за да изслушат сказка. Сказчиците обикновено, макар и не винаги, бяха платени. Ако някой химик в Ню Йорк направеше ново откритие, да речем в областта на радия, на него му се
