изхвърлихте на пътя да мре. Когато казвам „вие“, имам пред вид директора и чиновниците, на които вие и другите акционери плащате, за да управляват предачниците вместо вас. Това е било злополука. Станала е поради това, че той се е помъчил да спести на дружеството няколко долара. Зъбчатият барабан на чепкалото хванал ръката му. Той е могъл да остави забелязаното от него кремъче да мине през зъбците. То щеше да изпочупи двойна редица шипове. Но той посегнал към кремъчето и ръката била хваната и разкъсана на парчета от пръстите до рамото. Това станало нощем. Предачниците работили извънредно. Те изплатили тлъсти дивиденти за това тримесечие. Джаксън работил много часове и мускулите му изгубили своята подвижност и пъргавина. Това правело движенията му малко бавни. Затова машината го хванала. Той имаше жена и три деца.
— И какво е направило за него дружеството? — попитах аз.
— Нищо. Ах, да, направи нещо. Успя да отхвърли иска за обезщетение, предявен от Джаксън след излизането му от болницата. Дружеството държи на служба много способни адвокати, нали знаете?
— Вие не казвате всичко — възразих аз с дълбоко убеждение. — Или пък не знаете всичко. Може той да се е държал дръзко.
— Дръзко ли! Ха-ха-ха! — Смехът на Ърнест бе мефистофелски. — Велики боже! Дръзко! С откъсната ръка! Въпреки всичко той се държа хрисимо, като скромен слуга, и никъде не е отбелязано да се е държал дръзко.
— Ами съдът? — настоявах аз. — Той не би загубил делото, ако в тази работа нямаше нещо повече от това, което ни разказахте.
— Делата на дружеството води полковник Ингръм. Той е ловък адвокат. — Ърнест ме изгледа съсредоточено за миг, сетне продължи: — Ще ви кажа какво да направите, госпожице Кънингъм. Разследвайте случая Джаксън.
— Решила съм вече да го направя — хладно отвърнах аз.
— Добре — лицето му добродушно засия, — а аз ще ви кажа къде да намерите полковника. Но треперя зарад вас, като си помисля за всичко, което ще ви разкрие ръката на Джаксън.
Така стана, че и епископът, и аз приехме предизвикателството на Ърнест. Те си отидоха заедно и ме оставиха обзета от парещо чувство за несправедливост, извършена спрямо мен и моята класа. Този човек беше звяр. Аз го мразех тогава и се утешавах с мисълта, че държането му е точно такова, каквото може да се очаква от човек от работническата класа.
III. РЪКАТА НА ДЖАКСЪН
Как и през ум не ми беше минала съдбовната роля, която ръката на Джаксън щеше да изиграе в моя живот! Самият Джаксън не ми направи впечатление, когато го открих. Намерих го в разкривен, схлупен25 коптор близо до залива, на края на блатото. Около къщурката имаше локви застояла вода, покрити със зелен, сякаш гниещ жабуняк, а вонята, която те изпускаха, беше непоносима.
Убедих се, че Джаксън е хрисим и свит човек, както ми бе описан. Той правеше едно от плетените си изделия и продължи да работи безучастно през цялото време, докато приказвах с него. Но въпреки хрисимостта и свитостта му, стори ми се, че долових първата нотка на зараждаща се хапливост, когато ми каза:
— Все пак за пазач можеха да ме назначат26.
От него можах да науча малко. Той ми се видя глупав, обаче сръчността, с която работеше с единствената си ръка, като че ли опровергаваше това впечатление. То породи у мен нова мисъл.
— Как се случи така, че ръката ви попадна в машината? — попитах аз.
Той ме погледна бавно и замислено и поклати глава.
— Не знам. Просто се случи.
— Невнимание? — подсказах му аз.
— Не — отговори Джаксън. — Не бих го нарекъл така. Аз работех извънредни часове и трябва да съм бил малко уморен. Седемнадесет години бях работил в тази предачница и бях забелязал, че повечето от злополуките стават точно преди да изсвири свирката27. Готов съм да се обзаложа, че през часа преди свирката стават повече злополуки, отколкото през целия останал ден. След като си работил непрекъснато часове наред, не си вече толкова бърз. Как да го не знам, като съм видял толкова хора накълцани, разпокъсани и нарязани на парчета.
— Много ли? — попитах аз.
— Стотици, деца също.
С изключение на ужасните подробности разказът на Джаксън за злополуката беше същият, както този, който бях вече чула. Когато го попитах дали бе нарушил някакво правило за боравене с машината, той поклати глава.
— Посегнах да сваля каиша с дясната си ръка — каза той — и към кремъка с лявата. Не се спрях да видя дали каишът наистина бе свален. Мислех, че дясната ми ръка беше свършила тая работа, пък тя не била я свършила. Посегнах бързо, пък каишът не бил свален съвсем. И тогава машината ми откъсна ръката.
— Трябва много да ви е боляло — казах съчувствено аз.
— Хрущенето на костите не беше приятно — бе неговият отговор.
Мислите му относно делото за обезщетението бяха доста смътни. Само едно нещо му беше ясно — че не беше получил никакво обезщетение. На него му се струваше, че показанията на надзирателите и директора бяха довели до неблагоприятното решение на съда. Показанията им, както го каза той, „не бяха, каквито трябваше да бъдат“. И аз реших да отида при тях.
Едно нещо беше ясно. Положението на Джаксън беше отчаяно. Жена му беше болнава, а той не можеше да спечели достатъчно за прехраната на семейството с кошничарство и амбулантна търговия. Беше задлъжнял за наема и най-големият му син — единадесетгодишно момче — беше тръгнал на работа в предачницата.
— За пазач можеха да ме назначат — бяха последните му думи, когато си тръгнах.
След като посетих адвоката защитник на Джаксън и двамата надзиратели и директора на предачницата, които бяха дали показанията, започнах да се убеждавам, че в края на краищата в твърденията на Ърнест има нещо вярно.
Той беше слаб и некадърен наглед човек, този адвокат, и когато го видях, престанах да се чудя, че Джаксън е загубил делото. Първата ми мисъл беше, че така му се пада на Джаксън, щом си е взел такъв адвокат. Но в следващия миг в ума ми проблеснаха две изказвания на Ърнест: „Дружеството държи на служба много способни адвокати“ и „Полковник Ингръм е ловък адвокат“. Аз бързо разсъдих. Стана ми ясно, че, разбира се, дружеството може да плати на по-способни юристи, отколкото един работник като Джаксън. Но това беше само незначителна подробност. Бях сигурна, че трябва да е имало някаква много основателна причина искът на Джаксън да бъде отхвърлен от съда.
— Защо загубихте делото? — попитах аз.
Адвокатът се смути и обърка за миг и в сърцето ми трепна съжаление към това клето нищожество. После той захленчи. Аз наистина вярвам, че хленченето бе вродена черта у него. Той беше несретник по рождение. Хленчеше за показанията. Свидетелите казали само неща, които ползували противната страна. Човек не можел да изкопчи от тях нито дума, която да помогне на Джаксън. Те си знаели интереса. Джаксън бил глупак. Бил сплашен и объркан от полковник Ингръм. Полковник Ингръм бил блестящ в кръстосания разпит. Той накарал Джаксън да отговори на въпроси в негова вреда.
— Как са могли отговорите му да бъдат в негова вреда, щом правото е било на негова страна? — поисках да зная аз.
— Какво общо има с това правото? — поиска да знае той на свой ред. — Виждате ли всички тия книги? — Той посочи с ръка томовете, подредени по стените на нищожната му кантора. — Безбройното им препрочитане и проучване ме е научило, че законът е едно нещо, а правото — друго. Попитайте който искате адвокат. Идете в неделно училище, там ще ви научат какво е право. Но обърнете се към тези книги, за да научите… закона.
— Нима искате да кажете, че правото е било на страната на Джаксън и въпреки това е загубил? — попитах го нерешително. — Нима искате да кажете, че в съда на съдията Колдуел няма правосъдие?
