струва ми се, антисоциалистическа.
— Не съм виновен — отговори той. — Никога не съм влагал никаква класова омраза нито в думите, нито в духа на нещо, писано от мен.
— О! — възкликнах аз с укор, посегнах към книгата му и я отворих.
Той отпиваше по малко чай и ми се усмихваше, докато аз прелиствах страниците.
— Страница сто тридесет и втора — прочетох на глас: — „Следователно класовата борба в сегашния стадий на общественото развитие се поражда между класата даваща и класата получаваща надници“.
Аз го изгледах победоносно. — Тука няма нито дума за класова омраза — отвърна с усмивка Ърнест.
— Но вие казвате „класова борба“ — отговорих аз.
— Съвсем различно нещо от класова омраза — възрази той. — И, повярвайте ми, ние не разпалваме никаква омраза. Ние твърдим, че класовата борба е закон на общественото развитие. Ние не сме отговорни за нея. Ние не създаваме класовата борба. Ние само я обясняваме, както Нютън е обяснил земното притегляне. Ние обясняваме естеството на противоречието в интересите, което поражда класовата борба.
— Но не би трябвало да има никакво противоречие на интереси! — възкликнах аз.
— Съгласен съм с вас от все сърце — отговори той. — Това е тъкмо каквото ние, социалистите, се мъчим да постегнем: да премахнем противоречието на интересите. Извинете. Нека ви прочета един откъс. — Той взе книгата си и обърна няколко страници назад. — Страница сто двадесет и шеста: „Периодът на класови борби, който започна с разпадането на първобитния, пламенен комунизъм, и нарастването на частната собственост, ще завърши с преминаването на частната собственост в средства за обществено съществуване“.
— Но аз не съм съгласен с вас — намеси се епископът и леката руменина на лицето му издаваше колко много е развълнуван. — Предпоставката ви не е правилна. Няма такова нещо като противоречие на интереси между труда и капитала… или, по-правилно, не би трябвало да има.
— Благодаря ви — рече сериозно Ърнест. — С това последно изказване вие ми върнахте моята предпоставка.
— Но защо трябва да има противоречие? — запита разгорещена епископът.
Ърнест сви рамене:
— Според мен, защото сме така създадени.
— Но ние не сме така създадени! — възкликна епископът.
— Да нямата пред вид идеалния човек? — попита Ърнест. — Себеотрицателен и богоподобен, от тези, които са толкова малко на брой, че практически не съществуват; или имате пред вид обикновения, среден човек?
— Обикновения, среден човек — отговори епископът.
— Който е слаб, предразположен да греши и да се заблуждава?
Епископ Морхаус кимна.
— И дребнав себичен?
Той пак кимна.
— Внимавайте! — предупреди Ърнест. — Аз казах „себичен“.
— Средният човек е себичен — потвърди доблестно епископът.
— Колкото да има, все не му стига?
— Колкото да има, все не му стига — вярно, макар и да е жалко.
— Тогава аз ви хванах. — Челюстите на Ърнест щракнаха като капан. — Чакайте да ви разясня. Да вземем човек, който работи по трамваите.
— Той не би могъл да работи, ако не беше капиталът — прекъсна го епископът.
— Вярно, но трябва да признаете, че капиталът би загинал, ако нямаше работна ръка, която да печели дивидентите.
Епископът премълча.
— Ще го признаете ли? — настоя Ърнест.
Епископът кимна.
— Тогава нашите твърдения взаимно се унищожават — каза Ърнест сухо — и ние сме там, където бяхме. Да започнем отначало. Работниците по трамваите осигуряват труда. Акционерите осигуряват капитала. С обединените усилия на работниците и на капитала се печелят пари18. Те разделят помежду си тези спечелени пари. Делът на капитала се нарича „дивиденти“. Делът на труда се нарича „надници“.
— Прекрасно — подхвърли епископът. — И няма причина тази делба да не става по приятелски начин.
— Вие вече забравихте това, за което се споразумяхме — отговори Ърнест. — Ние се споразумяхме, че средният човек е себичен. Той е такъв, какъвто е изобщо човекът. Вие се възнесохте във въздуха и уреждате делба между такива хора, каквито те би трябвало да бъдат, но не са. Но да се върнем на земята: работникът, понеже е себичен, иска да получи от делбата колкото може повече. Капиталистът, понеже е себичен, също иска да получи от делбата колкото може повече. Когато има само еди-колко си от дадено нещо и когато двама души искат да получат колкото може повече от даденото нещо, стига се до противоречие на интереси. Това е противоречието на интересите между труда и капитала. И то е непримиримо противоречие. Докато съществуват работници и капиталисти, те ще продължават да се карат за делбата. Ако бяхте в Сан Франциско днес след обед, щяхте да се видите принуден да ходите пеша. Няма нито един трамвай.
— Пак ли има стачка19? — с тревога попита епископът.
— Да, карат се за делбата на печалбите от трамваите.
Епископ Морхаус се развълнува.
— Това не е право! — възкликна той. — То е толкова късогледо от страна на работниците. Как искат да запазят нашето съчувствие…
— Когато сме принудени да ходим пеша — лукаво допълни Ърнест.
Но епископ Морхаус не му обърна внимание и продължи:
— Тяхното становище е твърде тесногръдо! Хората трябва да бъдат хора, не зверове. Сега ще има насилие и убийства, и скърбящи вдовици и сираци. Капиталът и трудът трябва да бъдат приятели. Те трябва да работят ръка за ръка за общата си изгода.
— Е, вие пак сте се възнесли във въздуха! — забеляза сухо Ърнест. — Върнете се на земята. Помнете: ние се споразумяхме, че средният човек е себичен.
— Но не би следвало да бъде! — възкликна епископът.
— В това пак съм съгласен с вас — отвърна Ърнест. — Не би следвало да бъде себичен, но ще продължи да бъде, докато живее в социална система, почиваща върху свинска етика.
Епископът се втрещи, татко се подсмиваше.
— Да, свинска етика — безмилостно продължи Ърнест. — Това е същината на капиталистическата система. И тъкмо за това радее вашата църква, тъкмо за това проповядвате и вие, колчем се изправите на амвона. Свинска етика! Не може да й се даде друго име.
Епископ Морхаус се обърна умолително към баща ми, но татко се смееше и кимаше.
— Страхувам се, че господин Евърхард е прав — каза той — Laisses-faire, политиката на невмешателството: всеки за себе си и по дяволите всички останали. Както господин Евърхард каза онази вечер, вашата, на духовниците, роля е да поддържате установения обществен ред, а обществото е изградено върху тази основа.
— Но това не отговаря на Христовото учение! — възкликна епископът.
— Църквата не проповядва учението на Христа в наши дни — не се забави да се намеси Ърнест. — Ето защо работниците не искат да имат нищо общо с църквата. Църквата намира извинения за страхотната жестокост и зверството, с които капиталистическата класа се отнася към работническата.
— Църквата не намира извинения за това — възрази епископът.
— Църквата не протестира против тях — отговори Ърнест. — А понеже не протестира, намира им извинения, защото — помнете — тя се издържа от капиталистическата класа.
