беше вече изказвал съмнение доколко разумно е татко да приема социалисти и работнически водачи у дома си и открито да посещава социалистически събрания, а татко беше му се смял за пресилените страхове. Колкото до самата мен, аз научавах много от това общуване с водачите и мислителите на работническата класа. Започвах да виждам другата страна на медала. Бях възхитена от себеотрицанието и възвишения идеализъм, който срещнах у тях, макар че ме ужасяваше открилата се пред мене огромна философска и научна литература на социализма. Аз я усвоявах бързо, но не дотолкова, че да мога да си дам тогава сметка колко опасно е нашето положение.
Имаше известни признаци, но аз не им обръщах внимание. Например госпожа Пъртънуейт и госпожа Уиксън упражняваха огромно влияние сред обществото на университетското градче, а те изказали мнението, че съм била твърде дръзка и самоуверена млада жена с пакостна наклонност да се натрапвам и да се бъркам в чужди работи. Сметнах това за напълно естествено, като си мислех за ролята, която бях изиграла в разследването на случая с ръката на Джаксън. Обаче резултата от такова изказване, направено от двама толкова могъщи обществени съдници, аз подцених.
Наистина забелязвах известно отчуждение сред познатите си, но не го приписвах на неодобрението, преобладаващо в нашите кръгове по отношение на предстоящата ми женитба с Ърнест. Едва известно време по-късно Ърнест ми показа ясно, че това общо отношение на моята класа съвсем не е било спонтанно, че зад него са се криели пружините на организирано поведение.
— Ти си дала подслон на един свой класов враг — каза той. — И не само подслон, защото ти ми подари любовта си, себе си. Това е предателство спрямо твоята класа. Не мисли, че ще се отървеш без наказание.
Но преди това татко се върна веднъж следобед. Ърнест беше при мен и ние разбрахме, че татко е обзет от яд — философски яд. Рядко му се случваше да бъде истински ядосан, но си позволяваше известна мярка сдържан яд. Наричаше го „средство за освежаване“. И ние видяхме, че бе освежително ядосан, когато влезе в стаята.
— Какво ще кажете? — рязко заговори той. — Бях на обед с Уилкокс!
Уилкокс беше престарелият ректор на университета, чийто изхабен ум бе претъпкан с обобщения, свежи в 1870 година, но неподновени оттогава насам.
— Бях поканен — съобщи татко. — Дойдоха да ме повикат.
Той замълча, ние чакахме.
— О, това беше направено много мило, признавам, но аз бях смъмрен. Аз! И то от това древно изкопаемо!
— Обзалагам се, че зная за какво са те мъмрили рече Ърнест.
— И до три пъти няма да се сетиш — изсмя се татко.
— Един път ще стигне — отвърна Ърнест. — И то няма да е досещане. Ще бъде извод. Мъмрили са те зарад личния ти живот.
— Точно така! — възкликна татко. — Как се сети?
— Знаех, че това ще дойде. Предупреждавах те за това и преди.
— Да, предупреждаваше ме — замислено каза баща ми. — Но аз не можех да го повярвам. Във всеки случай то ми дава само нови заключителни данни за моята книга.
— Но не е нищо в сравнение с това, което ще дойде — продължи Ърнест, — ако се държиш по същия начин и продължаваш да приемаш в къщата си всички тези социалисти и всякакви радикали, включително и мен.
— Точно каквото ми каза старият Уилкокс. Какво с нищо неоправдано изявление! Каза, че това било проява на лош вкус, съвършено безполезна във всеки случай и неотговаряща на университетските традиции и принципи. Каза и сума други такива неясни неща, а аз не можах да го накарам да ми спомене нещо определено. Аз го поставих в доста неловко положение и не му остана нищо друго, освен да повтаря все едно и също и да ми разправя колко ме уважавали той и целият свят като учен. Тази задача не му беше приятна. Личеше, че не му се харесва.
— Той не е действувал по своя воля — каза Ърнест. — Човек не винаги е склонен да носи окови на краката49.
— Да. Толкова измъкнах от него. Каза ми, че тази година университетът имал нужда от много повече пари, отколкото бил готов да му отпусне щатът, и че тези пари трябвало да дойдат от богати лица, които щели непременно да се обидят, ако университетът се отклони от високия си идеал за безпристрастни занимания с безпристрастна наука. Когато се помъчих да го накарам да каже направо какво общо има частният ми живот с отклоняването на университета от високия му идеал, той ми предложи две години отпуск с пълна заплата в Европа за отдих и научни изследвания. Разбира се, не можех да приема при тези обстоятелства.
— Щеше да е много по-добре, ако беше приел — каза сериозно Ърнест.
— Това бе подкуп — възпротиви се татко и Ърнест кимна. — Освен другото този хубостник каза, че се говорело, имало великосветски клюки и така нататък, че дъщеря ми се появявала на обществени места с такъв всеизвестен субект като тебе и това не отговаряло на добрия тон и достойнството на университета. Не че лично той имал нещо против — о, не! Но се говорело и съм щял да разбера.
Ърнест поразмисли върху това изявление за миг и каза с много сериозно изражение, зад което се криеше мрачен гняв:
— В тази работа има повече от обикновен университетски идеал. Някой е упражнил натиск върху ректора Уилкокс.
— Мислиш ли? — попита татко и по лицето му личеше, че е повече заинтересован, отколкото уплашен.
— Иска ми се да споделя с теб една догадка, която смътно се очертава в главата ми — каза Ърнест. — Никога в историята на света обществото не е било в такова ужасно състояние на непрекъснати промени, както сега. Бързите преобразования в промишлената ни система предизвикват също толкова бързи промени в нашия религиозен, политически и обществен строй. Невидим и страхотен преврат се извършва в характера и устройството на обществото. Човек може само смътно да долови тези неща. Но те се усещат във въздуха, сега, днес. Човек усеща как се надигат тези неща — огромни, неясни и ужасяващи. Умът ми, уплашен, изтръпва пред мисълта в какво биха могли да кристализират. Вие чухте думите на Уиксън онази вечер. Зад тях се криеха същите безименни, безформени неща, които усещам. Той говори за тези неща с едно свръхсъзнателно предусещане.
— Искаш да кажеш… — започна татко и млъкна.
— Искам да кажа, че има сянка на нещо колосално и застрашително, която вече започва да пада върху страната. Наречете я сянка на някаква олигархия, ако искате — това е най-подходящото име, с което бих посмял да я нарека. Какво може да е нейното естество, отказвам да си представя50. Но това, което исках да кажа, е: ти си в опасно положение — пред една опасност, която собственият ми страх изостря, понеже не съм в състояние дори да я измеря. Послушай съвета ми и се съгласи да вземеш отпуск.
— Но това би било малодушие — възпротиви се татко.
— Нищо подобно. Ти си възрастен човек. Извършил си своето дело в света, и то голямо дело. Остави сегашното сражение на младите и силните. Ние, младите, тепърва трябва да извършим нашето дело. Ейвис ще стои рамо до рамо с мен в това, което ще дойде. Тя ще бъде твой представител на бойната линия.
— Но те не могат да ми направят нищо — възрази татко. — Слава богу, аз съм независим. О, уверявам те, че знам на какви страшни преследвания могат да подложат един професор, който е икономически зависим от университета. Но аз не съм зависим. Не съм бил професор зарад заплатата. Мога да преживявам съвсем спокойно от собствените си доходи и заплатата е единственото, което могат да ми отнемат.
— Но ти не си даваш сметка — отговори Ърнест. — Ако стане всичко това, от което ме е страх, личният ти доход, дори основният капитал могат да ти бъдат отнети със същата леснина, както и заплатата.
Баща ми помълча няколко минути. Той напрегнато мислеше и виждах как бръчките придават решителен вид на лицето му. Най-после той проговори:
— Няма да приема този отпуск. — Татко замълча отново. — Ще продължа да пиша книгата си51. Може би грешиш, но независимо от това дали си прав или не, няма да се предам.
