— Съвършено вярно — отвърна той. — Но такова различие в мнението не ще представлява заплаха за обществото. Точно там е разликата. Различието на мнението от страна на Мери Маккена и на епископа са заплаха за обществото. Какво би станало, ако всички бедняци откажат да плащат наем и потърсят закрила под американското знаме? Това ще опропасти наемодателите. Възгледите на епископа са също толкова пагубни за обществото. Следователно нека върви в лудницата.
Но аз все още отказвах да повярвам.
— Почакай и ще видиш — каза Ърнест и аз зачаках.
На другата сутрин изпратих да ми купят всичките вестници. Дотука Ърнест беше прав. Нито една дума, изречена от епископ Морхаус, не беше напечатана. В един или два вестника бе споменато, че не могъл да овладее чувствата си. А пък блудкавите речи на останалите оратори се предаваха надълго и нашироко.
Подир няколко дена се появи кратко съобщение, че епископът заминал на почивка, за да се съвземе от последиците на преумора. Дотука всичко се беше сбъднало, но не беше изразен нито намек за побъркване, нито дори за нервно разстройство. Дори на ум не можеше да ми дойде какъв страшен път е било писано да измине епископът — Гетсиманската градина и разпятието, за които бе споменал Ърнест.
VIII. РУШИТЕЛИТЕ НА МАШИНИ
Тъкмо преди Ърнест да се кандидатира за Конгреса в социалистическата листа, татко даде вечеря, която между нас нарече своя „Вечеря на загубите и печалбите“. Ърнест я нарече „Вечеря на рушителите на машини“. Всъщност това беше само една вечеря за бизнесмени — дребни бизнесмени, разбира се. Съмнявам се да е имало между тях поне един, който да притежава вложения в предприятие, общият капитал на което надминава сто — двеста хиляди долара. Те бяха наистина представители на бизнесмени от средната класа.
Между гостите беше Оуън от „Силвърбърг, Оуън & с-ие“, голяма фирма за колониални стоки с няколко магазина. Ние купувахме хранителни продукти от тях. Бяха двамата съдружници на голямата фирма за лекарства „Кауълт & Уошбърн“ и господин Асмънсен, собственик на голяма кариера за гранит в околията Контра Коста. Имаше и много други такива, собственици или съсобственици на малки фабрики, дребни търговски предприятия и дребни индустрии — с една дума, дребни капиталисти.
Това бяха интересни хора с умни лица и те се изказваха просто и ясно. Всички единодушно се оплакваха от акционерните дружества и тръстовете. Девизът им беше „Смърт на тръстовете!“. Целият гнет произлизал от тръстовете и те всички в един глас се оплакваха от същите неволи. Пледираха за одържавяването на такива тръстове като железопътните и телеграфните дружества, за безмилостен прогресивен данък върху дохода, който да унищожи големите натрупвания на капитал. Също така пледираха, кат( средство за оправяне на местните злини, общините да станат собственици на предприятията за обществени услуги: водоснабдяване, газоснабдяване, телефони и трамваи.
Особено интересен беше разказът на господин Асмънсен за митарствата му като собственик на каменоломня. Той призна, че не реализирал никакви печалби от каменоломнята въпреки огромния обем на работата по възстановяването на Сан Франциско след голямото земетресение. Шест години вече продължавало възстановяването на града и предприятието му се разраснало четири пъти, осем пъти, но въпреки това той не бил по-добре в парично отношение.
— Железниците познават работите ми малко по-добре, отколкото ги познавам аз — каза той. — Те знаят текущите ми разходи до сетната пара и знаят условията на договорите ми. Отде ги знаят тези неща, мога само да се досещам. Трябва да имат шпиони между моите служещи и достъп до всички договорящи с мен лица и предприятия. Защото, виждате ли, щом сключа голям договор, условията на който ми осигуряват значителна печалба, превозните тарифи от моята каменоломня до пазара незабавно се повишават. Без всякакви обяснения. Железниците прибират печалбата ми. При такива обстоятелства никога не съм сполучил да накарам железниците да преразгледат повишението. От друга страна, когато е имало злополуки, повишение в текущите разноски или договори с по-малко доходни условия, винаги съм успявал да накарам железниците да понижат тарифите. Какво излиза на края? Дали са големи или малки печалбите ми, железниците винаги ги прибират.
— Горницата, която ви остава — прекъсна го Ърнест, — би се равнявала на заплатата ви като управител, ако железниците притежаваха каменоломнята.
— Точно така — отговори господин Асмънсен. — Съвсем наскоро накарах да прегледат книгите ми за последните десет години. Открих, че печалбата ми през тези десет години е била равна точно на заплатата на един управител. Щеше да бъде съвсем същото, ако железниците притежаваха каменоломнята и бяха ме взели за неин управител.
— С тази разлика — изсмя се Ърнест, — че железниците щяха да се видят принудени да поемат целия риск, който вие толкова любезно поемате вместо тях.
— Вие сте напълно прав — печално отговори господин Асмънсен.
След като ги остави да си кажат думата, Ърнест започна да ги засипва с въпроси. Пръв обект на това стана господин Оуън.
— Вие открихте нов магазин тук в Бъркли преди около шест месеца?
— Да — отговори господин Оуън.
— А след това, както забелязах, се затвориха три квартални бакалнички. Дали вината е била в клона на вашето предприятие?
Господин Оуън потвърди със самодоволна усмивка:
— Те не можеха да се борят срещу нас.
— Защо?
— Ние разполагаме с по-голям капитал. По-голямото предприятие винаги има по-малко загуби и е по- добре организирано.
— И вашият клон погълна печалбите на трите по-малки дюкянчета. Разбирам. Но кажете ми, какво стана със собствениците на трите бакалнички?
— Един от тях работи при нас: разнася с кола поръчките. Не знам какво е станало с другите двама.
Ърнест рязко се обърна към господин Кауълт:
— Вие продавате много стоки под определените цени56. Какво е станало със собствениците на малките дрогерии, които сте поставили натясно?
— Един от тях, господин Хаасфърдър, завежда нашия рецептурен отдел — отговори запитаният.
— И вие сте погълнали печалбите на тези хора?
— Разбира се. Нали затова се занимаваме с търговия.
— А вие? — каза Ърнест неочаквано на господин Асмънсен. — Вие се възмущавате, че железниците са погълнали вашите печалби?
Господин Асмънсен кимна.
— И искате да реализирате печалбите за себе си? Господин Асмънсен пак кимна.
— За сметка на други?
Отговор не последва.
— За сметка на други ли? — настоя Ърнест.
— Печалбите се реализират така — отвърна отсечено господин Асмънсен.
— В такъв случай играта се състои в това да реализираш печалби за сметка на други и да не позволиш на други да реализират печалби за твоя сметка. Така е, нали?
Ърнест трябваше да повтори въпроса, за да накара господин Асмънсен да му отговори, и тогава търговецът каза:
— Да, така е, с тази разлика, че ние нямаме нищо против други да реализират печалби, стига да не са грабителски.
— Под „грабителски“ вие разбирате големи; но нали нямате нищо против да реализирате големи печалби сам вие?… Положително нямате нищо против?
И господин Асмънсен добродушно си призна тази слабост. Между гостите имаше още един човек, към когото Ърнест се обърна с въпрос в този миг — някой си господин Калвин, който бил по-рано собственик на голямо млечно стопанство.
— Преди известно време вие се борехте против Млечния тръст, а сега сте в Земеделския съюз
