XXIII. ХОРАТА ОТ БЕЗДНАТА
Внезапно всичко се промени. Тръпка на възбуждение премина във въздуха. Кран нас се понесоха автомобили — два, три, десет — и от тях ни викаха предупреждения. Една от колите на половин път до следващия ъгъл рязко изви въпреки бясната си скорост, а след миг, вече на доста голямо разстояние зад нея, избухнала бомба изрови голяма дупка в паважа. Видяхме полицаите да изчезват тичешком в напречните улици и разбрахме, че сега ще дойде нещо ужасно. Вече чувахме нарастващия му рев.
— Нашите смели другари идат — рече Хартман.
Ние вече виждахме челото на тяхната колона, запълваща улицата от бордюр до бордюр, когато профуча последният боен автомобил. Тон спря за миг точно пред нас. Един войник скочи от него, понесъл внимателно нещо в ръце. Все така внимателно той го остави в канавката до бордюра. След това скочи обратно на мястото си, колата се понесе напред, зави зад ъгъла и изчезна от погледа ни. Хартман изтича до канавката и се наведе над предмета.
— Не се доближавайте! — предупреди ме той.
Виждах как ръцете му работеха бързо. Когато се върна при мен, челото му беше мокро от пот.
— Обезвредих я — каза той, — насмалко щях да закъснея. Войникът беше несръчен. Той я сложи за нашите другари, но я нагласил за много кратък срок. Щеше да избухне преждевременно. Сега няма да избухне изобщо.
Събитията се развиваха бързо. На отсрещната страна, на половин път до ъгъла, високо в една сграда видях надничащи лица. Тъкмо ги бях показала на Хартман, когато стихиен пламък и дим пробягнаха през тази част от фасадата на зданието, където се бяха появили главите, и въздухът се разтърси от взрив. На места каменната облицовка се изкърти и разкри желязната конструкция отдолу. След миг също такава стихия от пламък и дим порази фасадата на отсрещното здание. Между взривовете до нас долиташе тракане на автоматични пистолети и пушки. Тази битка във въздуха трая няколко минути и след това замря. Ясно беше, че наши другари заемаха едната сграда, а наемници — другата, и че те водеха бой през улицата. Но ние не можехме да разберем кой къде е — в коя сграда са нашите другари и в коя наемниците.
До това време колоната ни беше почти настигнала. Когато първите й редици минаваха под враждуващите сгради, и двете влязоха отново в бой — едната, която хвърляше бомби на улицата, беше нападната от отсрещната и на свой ред отговори на нападението. По този начин ние научихме коя сграда се държи от наши другари, а те вършеха добра работа и спасяваха тези на улицата от бомбите на неприятеля.
Хартман ме сграбча за ръка и вмъкна в широк вход.
— Това не са наши другари! — извика ми той на ухото.
Вътрешната врата на входа беше заключена и зарезена. Ние не можехме да избягаме. В следващия миг челото на колоната мина край нас. Това не бе колона, а безредна тълпа, страшна река, която изпълваше улицата — хора от бездната, влудени от вино и злоба, вдигнали се най-после и ревящи за кръвта на господарите си. Бях виждала хора от бездната и преди, бях минавала през техните гето и мислех, че ги познавам; но тука открих, че сега ги виждам за първи път. Нямаше я тъпата апатия. Сега те бяха неудържими — картина, поразяваща със страховитостта си. Те прииждаха пред погледа ми в плътни вълни от гняв, зъбещи се и ръмжащи, разсвирепели, пияни от ракията в разграбените складове, пияни от омраза, пияни от жажда за кръв — мъже, жени и деца, с парцали и дрипи, със замъглен от ярост разум, с всичко божествено заличено от чертите им, всичко сатанинско изписано на тях, маймуни и тигри, анемични, охтичави и грамадни космати товарни добичета, изпити лица, от които обществото на кръволоци бе изсмукало жизнените сокове, подпухнали тела, отекли от недояждане и разврат, повехнали вещици и мъртвешки глави с бради като на патриарси, разкапващи се младежи и разкапващи се старци, сатанински лица, разкривени, сгърчени, уродливи чудовища, обезобразени от последици на болести и от всичките ужаси на хроническо недохранване — изметът и утайката на живота, вилнееща, крещяща, пискаща, разбесняла се сган.
И защо не? Хората от бездната нямаха какво да загубят освен оскъдицата и мъката в живота. А да спечелят? Нищо освен едно сетно, страшно пресищане с мъст. И както гледах, дойде ми на ум, че в този носещ се поток от човешка лава имаше мъже, другари и герои, чиято задача е била да събудят звяра от бездната и да държат неприятеля зает с усмиряването му.
И тогава ми се случи нещо странно. Аз се преобразих. Страхът от смъртта — моята и на другите — ме напусна. Изпитвах някакъв чудноват възторг, бях друго същество в друг живот. Нищо нямаше значение. Този път делото беше загубено, но то щеше да се възроди утре, същото дело, вечно свежо и вечно пламтящо. И след това можех спокойно да наблюдавам тази оргия на страхотиите, която се развилня през следващите часове. Смъртта нямаше никакво значение, животът — също. Аз бях заинтересувана наблюдателка на събития, а понякога, понесена от потока, самата се превръщах в любопитна участничка. Защото умът ми се беше издигнал до равнодушната звездна висота и стигнал до безстрастно преоценяване на ценностите. Ако не беше това, зная, че щях да умра.
Половин миля от сганта се беше източила край нас, когато ни откриха. Жена с фантастични дрипи, с хлътнали като дупки бузи и тесни черни очи като нажежени свредели, забеляза Хартман и мен. Тя нададе дрезгав писък и се нахвърли отгоре ни. Част от тълпата се откъсна от общия поток и се устреми след нея. Виждам и сега тази жена пред себе си, докато пиша тези редове: една крачка пред другите, побелялата й коса развяна на редки, объркани кичури, с кръв, стичаща се по челото от някаква рана на главата, в дясната й ръка малка брадвичка, лявата й ръка, мършава и сбръчкана, подобна на хищна жълта лапа, конвулсивно се свиваше във въздуха. Хартман с един скок се намери пред мен. Не беше време за обяснения. Ние бяхме добре облечени и това бе достатъчно. Юмрукът му се стрелна напред и улучи жената между горящите очи. Силата на удара я отхвърли назад, но тя се блъсна в стената от идващите по стъпките й хора и отскочи отново напред, замаяна и безпомощна, а размаханата брадвичка се отпусна слабо върху рамото на Хартман.
В следващия миг не разбрах какво става. Тълпата връхлетя отгоре ми. Тесният вход се изпълни с писъци, крясъци и ругатни. Върху ми се сипеха удари. Ръце се впиваха и раздираха тялото и дрехите ми. Чувствувах, че ме разкъсват на парчета. Бях повалена, задушавах се. Някаква силна ръка се вкопчи в рамото ми сред тази блъсканица и свирепо ме повлече. От болката и напрежението загубих съзнание. Хартман не излезе жив от този вход. Беше ме прикрил и главният удар на нападението бе паднал върху него. Това ме спаси, защото гмежта скоро бе станала твърде гъста за нещо повече от бясното вливане и дърпане с ръце.
Дойдох на себе си сред неудържимо движение. Всичко наоколо ми беше в същото това движение. Бях повлечена от чудовищен поток, който ме носеше и аз не знаех накъде. Свеж въздух лъхаше бузите ми и болезнено сладнеше в дробовете. Отпаднала и замаяна, смътно усещах, че някаква силна ръка ме е обвила, прихванала ме е под мишниците и полуповдигната ме влачи напред. Собствените ми крака едва-едва ми помагаха. Пред себе си виждах палтото на движещ се мъж. Гърбът на това палто бе цепнат от горе до долу по дължината на средния шев и ритмично пулсираше, а цепката равномерно се отваряше и затваряше при всяка крачка на мъжа. Това явление прикова вниманието ми за известно време, докато дойда пак напълно в съзнание. След това усетих, че ме смъдят бузите и носът и почувствувах по лицето ми да се стича кръв. Шапката ми я нямаше. Косата ми се беше разпиляла и се развяваше, а смъденето на кожата по черепа ме накара да си спомня как в блъсканицата на входа някаква ръка ме беше скубала. Гърдите и ръцете ми бяха натъртени и ме боляха на двадесетина места.
Главата ми се поизбистри и както тичах, се обърнах да погледна човека, който ме крепеше. Беше същият, който ме беше измъкнал и спасил. Той забеляза движението ми.
— Всичко е наред! — извика той дрезгаво. — Веднага ви познах.
Не можех да се сетя кой е, но преди да успея да проговоря, настъпих нещо живо, което се гърчеше под краката ми. Бях понесена от идващите след мен и не можах да погледна надолу и да видя, но все пак разбрах, че е била жена, паднала и тъпкана върху паважа от хиляди крака.
— Всичко е наред! — повтори мъжът. — Аз съм Гартуейт.
Беше брадясал, измършавял и мръсен, но аз успях да позная в него снажния младеж, който прекара няколко месеца при нас в убежището ни в Глен Елън преди три години. Той ми каза паролата на тайната служба на Желязната пета, за да разбера, че и той работи там.
— Ще ви измъкна от тази каша, щом ми се удаде случай — увери ме той. — Но внимавайте къде
