стъпвате. Ако ви е мил животът, гледайте да не се спънете и паднете.
Всичко ставаше внезапно този ден и със същата внезапност, от която можеше да ти прилошее, сганта спря. Аз се блъснах силно в едра жена пред мен (мъжът с цепнатото палто беше изчезнал), а тези отзад се блъснаха в мен. Вдигна се адска олелия — писъци, ругатни и предсмъртни викове, а над всичко се извиши къркорещото тракане на картечници и чаткането на пушки. Отначало не можах да разбера нищо. Хората се строполяваха наоколо ми от всички страни. Жената пред мен се преви одве и рухна, безумно стиснала с ръце корема си. В краката ми, в предсмъртни мъки, се гърчеше някакъв мъж.
Проумях, че сме в началото на колоната. Едно протежение от четвърт миля беше изчезнало — кога и къде, никога не можах да разбера. До ден днешен не зная какво е станало с тази половин миля човешки същества — дали са били пометени с някакво страхотно бойно оръжие, дали са били разпръснати и унищожени един по един, дали са избягали. Но ето че ние бяхме в челото на колоната, вместо по средата, косени от поток свистящи куршуми.
Щом смъртта поразреди множеството, Гартуейт, който все още ме държеше за ръка, се втурна начело на шепа останали живи към широкия вход на някаква административна сграда. Тука, най-отзад, до самата врата, ние бяхме затиснати от маса задъхващи се, пъшкащи същества. Известно време останахме така, без промяна в положението.
— Чудесно го наредих! — вайкаше се Гартуейт. — Вкарах ви право в капана. На улицата имахме много малка надежда да се отървем, но тука нямаме и нея. Не ни остава нищо друго, освен да завикаме: „Vive la Revolution!“
После започна това, което той очакваше. Наемниците избиваха без милост. Първо натискът срещу нас беше смазващ, но с течение на избиването напънът намаля. Мъртвите и умиращите падаха и отваряха място. Гартуейт долепи уста до ухото ми и завика, но в страхотната врява не можах да доловя какво ми каза. Той не чака повече. Сграбчи ме и ме повали. След това дръпна една умираща жена отгоре ми, а после с много провиране и натискане рухна до мен и отчасти върху ми. Над нас започна да се трупа купчина мъртви и умиращи, а по тази купчина с бутане и стонове пъплеха онези, които още оставаха живи. Но и те скоро се смълчаха и се възцари полутишина, нарушавана от стонове, хлипане и хриптене.
Щяха да ме смачкат, ако не беше Гартуейт. Дори и така, струваше ми се невероятно, че можах да издържа натрупаната отгоре ми тежест и да остана жива. И въпреки всичко, като изключа болката, единственото чувство, от което бях обладана, бе любопитството. Как щеше да свърши това? Каква ли щеше да бъде смъртта? Така аз получих червеното си кръщение в това чикагско клане. Дотогава смъртта беше за мене теория; но винаги след това я възприемах като прост факт без особено значение, защото да се умре е толкова лесно.
Ала наемниците не бяха доволни от това, което сториха. Те нахлуха във входа и се заловиха да убиват ранените и да търсят оцелелите, които, като нас, се преструваха на умрели. Спомням си един мъж, когото измъкнаха от купчината и който се моли унизително, докато револверен изстрел не го накара да млъкне. После една жена, която се хвърли насреща им от купчината — тя ръмжеше и стреляше. Изпразни в тях шест патрона, преди да я улучат, но какви загуби нанесе, не можахме да разберем. Ние можахме да проследим тези трагедии само със слуха си. Все току настъпваше някакво подобно раздвижване и всяко от тях стигаше до револверен изстрел, който слагаше край на всичко. В промеждутъците чувахме войниците да си приказват и да псуват, както ровеха между труповете, подканвани от офицерите да побързат.
Най-после се заловиха с нашия куп и ние усещахме тежестта да намалява, както отдръпваха настрана мъртвите и ранените. Гартуейт започна да вика високо паролата. Първо не го чуваха. Тогава той завика по- силно.
— Я слушайте! — чухме да казва един войник.
А след това резкия глас на офицера:
— Внимавайте там! По-полека!
Ах, тази първа глътка въздух, когато ни измъкнаха! Гартуейт говори пръв, но аз бях подложена на кратък разпит, за да докажа, че съм на служба при Желязната пета.
— Агент-провокатори, ясно — заключи офицерът.
Беше голобрад младеж, кадет, син на някое голямо семейство олигарси.
— И нашето ако е занаят! — замърмори Гартуейт. — Ще се помъча да се уволня и да вляза в армията. Вашата работа е лека, момчета.
— Заслужаваш такова нещо — отговори младият офицер. — Аз имам връзки и ще се опитам да ти помогна. Мога да им кажа как ви намерих.
Той си записа името и номера на Гартуейт, след това се обърна към мел:
— А вие?
— О, аз ще се омъжа — отвърнах безгрижно; — тогава ще се отърва от всичко това.
И така ние си приказвахме, докато продължаваше убиването на ранените. Всичко е като сън сега, като си помисля за него, но тогава беше най-естественото нещо на света. Гартуейт и младият офицер завързаха оживен разговор за разликата между така наречената съвременна война и водените сега в целия град улични боеве и боеве между небостъргачи. Аз ги слушах съсредоточено, като същевременно си оправях косата и забождах с карфици разпокъсаните си дрехи. А през цялото време убиването на ранените продължаваше. Понякога револверните гърмежи заглушаваха гласовете на Гартуейт и офицера и те трябваше да повтарят това, което казваха.
Три дена бях свидетел на Чикагската комуна и човек може да си представи какви огромни размери имаха тя и кланетата й, когато кажа, че тези три дена не съм видяла всъщност нищо освен избиването на хората от бездната и въздушните боеве между небостъргачите. В действителност аз не видях нищо от геройските дела, извършени от нашите другари. Чувах взривовете на техните мини и бомби и виждах пушеците на причинените от тях пожари, и толкова. Едно голямо тяхно дело обаче видях и това беше въздушното нападение с балони срещу крепостите. То стана на втория ден. Трите въстанали полка били унищожени в крепостите до крак. Крепостите бяха претъпкани с наемници, вятърът духаше в благоприятна посока и балоните се вдигнаха от една административна сграда в града.
Биденбах, след като напусна Глен Елън, изобретил извънредно силен експлозив — „експедит“, както го нарече. Това беше оръжието, използувано от балоните. А те бяха балони с горещ въздух, несръчно и набързо направени, обаче свършиха работа. Аз видях всичко от покрива на една административна сграда. Първият балон мина съвсем встрани от крепостите и изчезна в полята, но сетне се научихме какво е станало. На балона били Бъртън и О’Съли-ван. Когато слизали, те минали над железопътна линия, точно над военен ешелон, който се носел с пълна пара към Чикаго. Хвърлили целия си запас от експедит върху локомотива. Последвалото разрушение извадило линията от строя за дълги дни. А най-хубавото беше, че, освободен от товара, балонът се вдигнал във въздуха и слязъл чак десетима мили по-нататък, при което двамата герои останали здрави и невредими.
Вторият балон претърпя несполука. Полетът му бе лош. Тон се движеше твърде ниско и бе надупчен от куршуми, преди да стигне крепостите. На него били Хърфорд и Гинис и те станали на пух и прах, както и полето, на което паднали. Биденбах бил в отчаяние — ние чухме всичко това после — и се качил на третия балон сам. Той също летя ниско, но има късмет, защото противникът не успя да пробие сериозно балона му. Сякаш го виждам сега от високия покрив на сградата: тази надута торба, носеща се във въздуха, и човека, хванал се под нея като мъничка точица. Не виждах крепостта, но другите, които бяха на покрива заедно с мене, казаха, че бил точно над нея. Не видях и експедита, когато тон го пусна. Но видях балонът внезапно да се изкачва рязко нагоре. Доста време след това огромният стълб от експлозията се издигна във въздуха, а сетне, на свой ред, се чу и трясъкът. Биденбах, благият Биденбах разруши крепост. Още два балона излетяха едновременно. Единият стана на парчета във въздуха от експлодирането на експедита, а сътресението от него спука втория, който падна право върху оцелялата крепост. По-добро от това не можеше и да се измисли, макар че двама наши другари го платиха с живота си.
Но да се върнем към хората от бездната. Моите преживелици са свързани само с тях. Те вилнееха, колеха, рушеха навред в центъра на града и също бяха избивани, но нито веднъж не сполучиха да стигнат до града на олигарсите в западния край. Олигарсите се бяха защитили добре. Каквито разрушения и да се вършеха в сърцето на града, те и техните жени и деца трябваше да останат незасегнати. Разправят ми, че децата им играели в парковете през тези страхотни дни и че любимата им игра била да подражават на родителите си в потъпкването на пролетариата. Но задачата на наемниците — да се справят с хората от
