бездната и същевременно да се сражават с нашите другари — се оказа не много лесна. Чикаго остана верен на традициите си и при все че бе унищожено цяло поколение революционери, то от своя страна донесе смъртта почти на цяло поколение врагове. Разбира се, Желязната пета запази цифрите в тайна, но дори според много умерена преценка избити са били не по-малко от сто и тридесет хиляди наемници. Обаче другарите ни нямаха възможност да направят нищо. Вместо цялата страна да се вдигне задружно на въстание, те бяха съвсем сами и олигархията, ако станеше нужда, можеше да насочи срещу тях цялата си мощ. И наистина час след час, ден след ден, с безбройни ешелони тя хвърляше стотици хиляди наемници срещу Чикаго.
А хората от бездната бяха толкова много! Като им омръзна да избиват, войниците започнаха голяма операция за събиране на множеството, крайната цел на която бе да вкарат уличните тълпи като добитък в езерото Мичиган. Гартуейт и аз бяхме срещнали младия офицер тъкмо в началото на тази операция. Но операцията всъщност пропадна благодарение на великолепната работа, свършена от другарите ни. Вместо огромното множество, което се бяха надявали да съберат, наемниците сполучиха да вкарат в езерото едва четиридесет хиляди нещастници. Колко пъти, когато някоя тълпа от сганта попаднеше в капана и те я подкарваха по улиците, водещи към водата, другарите предприемаха диверсия и тълпата се измъкваше през дупката, образувала се в обхваналата я мрежа.
Гартуейт и аз видяхме точно такова нещо малко след като срещнахме младия офицер. Тълпата, в която бяхме и ние и която бе принудена да отстъпи, не можеше да се измъкне на юг и на изток, спряна от силни войскови части. Частите, между които бяхме попаднали ние, я бяха задържали на запад. Единственият свободен път беше на север, и тълпата се устреми на север, към езерото, гонена от изток, запад и юг от картечния огън и автоматите. Дали сганта разбра, че я карат към езерото, или това бе просто сляпо гърчене на чудовището, не зная, във всеки случай тълпата сви в пресечка, водеща на запад, сви по следващата улица и пое обратно по стъпките си, на юг, към огромното гето.
Гартуейт и аз в това време се мъчехме да си пробием път на запад, за да се измъкнем от района на уличните сражения, и се намерихме отново в самия им кипеж. Когато завихме зад ъгъла, видяхме ревящата сган да идва насреща ни. Гартуейт ме хвана за ръка и тъкмо се впуснахме да бягаме, когато той ме дръпна обратно, пред самите колела на пет-шест бойни автомобила, въоръжени с картечници, носещи се към това място. Зад тях се зададоха войници с автоматични пушки. Докато заемат позиция, сганта се нахвърли отгоре им и изглеждаше като че ли те ще бъдат разбити, преди да могат да влязат в сражение.
Тук-там по някой войник гръмваше с пушката си, но този разсеян огън не беше достатъчен да спре тълпата. Тя прииждаше с яростен зверски рев. Картечниците като че не можеха да открият огън. Автомобилите, на които бяха монтирани, преграждаха улицата и принуждаваха войниците да си търсят позиции между тях и на тротоарите. Пристигаха все нови и нови войници и ние не можехме да се проврем през тази гмеж. Гартуейт ме държеше за ръка и двамата стояхме, притиснати до фасадата на някаква сграда.
Тълпата беше не по-далече от двадесет и пет стъпки, когато картечниците започнаха стрелба: пред тази смъртоносна огнена преграда нищо не можеше да остане живо. Тълпата прииждаше, но не можеше да напредне. Тя се трупаше на куп, на могила, в огромен и растящ вал от мъртви и умиращи. Задните напираха напред и колоната, широка от бордюр до бордюр, се сбиваше все повече. Ранените, мъже и жени, изригвани през върха на този страшен вал, се прекатурваха, гърчейки се, по отсамната му страна и се блъскаха под автомобилите и в краката на войниците. Войниците доубиваха с щикове мъчещите се нещастници, макар че видях едного, който успя да се изправи и впи зъби в гърлото на един войник. Двамата заедно — войникът и робът — изчезнаха в общия въртоп.
Стрелбата секна. Работата бе свършена. Тълпата беше спряна в бесния й стремеж да скъса преградата. Дадоха заповед да се освободят колелата на бойните коли. Те не можеха да минат през този вал от трупове и намерението бе да ги прекарат през пресечката. И когато войниците измъкваха труповете изпод колелата, се случило нещо неочаквано. Как станало то, научихме после. Някъде към другия ъгъл стотина наши другари държели в ръцете си едно здание. По покриви и през сгради те си пробили път, докато се озовали над струпалите се войници. Тогава започнало контраклането.
Внезапно градушка от бомби се изсипа от покрива на сградата. Автомобилите бяха разбити на парчета, наред с много войници. Ние, останалите живи, се втурнахме назад в лудо бягство. На половин път преди пресечката по нас откриха огън от друго здание. Както войниците бяха настлали улицата с избити роби така сега на свой ред, те настлаха улицата със своите трупове. Гартуейт и аз оцеляхме по чудо. Както преди, ние потърсихме убежище в един вход. Но този път Гартуейт нямаше намерение да се остави да го хванат. Щом пукотът на бомбите замря, той започна да надзърта навън.
— Тълпата се връща! — извика ми той. — Трябва да се махнем оттука!
Ние побягнахме ръка за ръка по окървавения паваж и като се спъвахме и подхлъзвахме, стигнахме до ъгъла. В пресечката още се виждаха няколко бягащи войници. Никой не ги закачаше. Пътят бе свободен. Тогава се спряхме за миг и погледнахме назад. Тълпата бавно се приближаваше — въоръжаваше се с пушките на убитите и довършваше ранените. Видяхме края на младия офицер, който ни беше спасил. С мъка повдигнал се на лакът, той стреляше с автоматичния си пистолет.
— Свършиха се надеждите ми за повишение — изсмя се Гартуейт, когато една жена се спусна към ранения, размахала месарски сатър. — Елате. Това е обратната посока, но все някак ще се измъкнем.
И ние се втурнахме на изток по тихите улици, готови за някакво нападение на всяка пресечка. На юг в небето се издигаха пламъци на чудовищен пожар и ние разбрахме, че гори огромното гето. В този миг аз се свлякох на тротоара. Бях капнала и не можех да вървя повече. Ръцете и краката ми бяха натъртени, целите изранени и ме боляха; въпреки това не можах да не се усмихна на Гартуейт, който си свиваше цигара и казваше:
— Зная, че забърках страшна каша, вместо да ви спася, но не мога нищичко да проумея в цялото това положение. Всичкото е една каша. Всеки път, когато се опитваме да избягаме, нещо се случва и трябва да се върнем. Ние сме само на две-три пресечки от мястото, където ви измъкнах от онзи вход. Приятели и врагове, всички са се смесили. Хаос! Човек не знае кой се крие в тези проклети сгради. Опитай се да разбереш и току-виж ти пуснали някоя бомба на главата. Опитай се да си вървиш тихо и мирно по пътя — ще налетиш на някоя тълпа и ще те убият с картечница, а може и да срещнеш наемници и собствените ти другари да те убият от някой покрив. Отгоре на всичко тълпата също може да те пречука.
Гартуейт тъжно поклати глава, запали цигарата и седна до мене.
— И съм толкова гладен — добави той, — че бих могъл да ям и павета.
След миг другарят ми беше пак на крака, изтича на улицата и изкърти едно паве. Сетне се върна с камъка и разби витрината на магазина зад нас.
— Приземен етаж и за нищо не става — обясняваше ми той, докато ми помагаше да се провра през дупката, която беше направил, — но това е най-хубавото, което можем да сторим. Вие си дремнете, пък аз ще поразузная. В края на краищата ще довърша спасяването ви, но ми трябва време, време, много време… и нещо за ядене.
Магазинът, в който се озовахме, излезе за сарашки стоки и Гартуейт ми направи легло от конски чулове в канцеларията в самото дъно. При жалкото ми състояние започваше да ме мъчи и ужасно главоболие и аз безкрайно се зарадвах, че ще мога да затворя очи и да се опитам да поспя.
— Аз ще се върна — каза Гартуейт на раздяла. — Не вярвам да намеря автомобил, но положително ще донеса поне малко храна.
И след това го Видях чак подир три години. Вместо да се върне при мен, той бил отнесен в болница, прострелян с един куршум през белите дробове и с друг — през месестата част на врата.
XXIV. КОШМАР
Не бях склопила очи предишната нощ във влака „Двадесети век“, а като се добави към това и изтощението ми, ще разберете защо веднага заспах дълбоко. Когато се събудих за първи път, бе нощ. Гартуейт не се беше върнал. Бях изгубила часовника си и нямах представа за времето. Както лежах със затворени очи, чувах същия приглушен тътен на далечни взривове. Пъкълът продължаваше да вилнее. Промъкнах се предпазливо до витрината през магазина. Отразяваните от небето огромни пожарища правеха улицата почти толкова светла, колкото денем. Човек би могъл спокойно да чете и най-дребния шрифт. На
