Джек Лондон
Силата на силните
Притчите не лъжат, но лъжците говорят с притчи.
Дългобрадия млъкна, облиза мазните си пръсти и ги изтри в голите си хълбоци, едва покрити от проскубаната меча кожа. Около стареца бяха наклякали трима младежи, неговите внуци Бързоногия елен, Жълтоглавия и Боящия се от мрака. Те си приличаха — мършави, недодялани, с тесни бедра и криви крака и в същото време с широки гърди, масивни рамене и огромни ръце. Всички бяха омотани в животински кожи. Гърдите, раменете, ръцете и краката им бяха гъсто обрасли. Рошавите им коси падаха на сплъстени кичури над черните като мъниста, блестящи птичи очи. И тримата бяха с ниски чела, широки скули и тесни скосени брадички.
Нощта беше толкова звездна, че се виждаше дългата верига на покритите с гори хълмове, простиращи се докъдето стига погледът. Някъде далече небето беше озарено от отблясъците на изригващ вулкан. Зад гърбовете на хората зееше тъмното отвърстие на пещера, от което повяваше хлад. Близо до ярко пламтящия огън се виждаха остатъците от убита мечка, а наоколо, на прилично разстояние, лежаха огромни, рунтави, подобни на вълци кучета. Край всекиго от седящите около огъня бяха оставени лък, стрели и тежка тояга. До входа на пещерата бяха облегнати груби копия.
— Ето как напуснахме пещерите и започнахме да живеем по дърветата — отново заговори Дългобрадия.
Внуците неудържимо, по детски се засмяха на току-що чутия разказ. Засмя се и Дългобрадия и дългата костена игла, промушена в хрущяла на носа му, се затресе, заподскача нелепо, придавайки на лицето му още по-голяма свирепост. Старецът не произнесе точно тези думи, но животинските звуци, които издаваше с устни, означаваха същото.
— Това е първото, което помня от Крайморската долина — продължи Дългобрадия. — Да, ние бяхме глупави. Не знаехме къде е тайната на силата. Видите ли, всяко семейство живееше само̀ и се грижеше са̀мо за себе си. Бяхме тридесет семейства, а силата ни не нарастваше. Ние се страхувахме един от друг, не се навестявахме. Построихме си колиби по дърветата, а отвън, на площадката, пред входа, държахме купчина камъни, с които посрещахме тези, които се опитваха да дойдат при нас. Освен това имахме копия и стрели. Никой не се осмеляваше да мине под дървото на чуждо семейство. Брат ми веднъж го направи, старият Бу-уг му строши черепа и той умря.
Старият Бу-уг беше много силен. Казваха, че можел да откъсне главата на човек. Аз не съм чувал да е откъснал някому главата, защото всички гледаха да стоят по-далече от него. Боеше се и баща ми. Веднъж, когато баща ми беше на брега, Бу-уг отвлече майка ми. Тя не можеше да бяга бързо, защото предния ден брахме ягоди в планината и една мечка й нарани крака. Бу-уг я хвана и я помъкна на дървото си. Баща ми така и не успя да си я върне. Той се страхуваше. А Бу-уг се кривеше насреща му от дървото.
Баща ми не се ядосва дълго. Живееше сред нас още един силен човек, Силната ръка. Той беше много добър рибар. Веднъж Силната ръка се покатерил да търси яйца от чайки и паднал от скалата. След тази случка той вече не беше силен. Започна дълго да кашля, раменете му се превиха. Тогава баща ми взе жената на Силната ръка. Онзи дойде под нашето дърво и кашляше, а баща ми му се смееше и го замеряше с камъни. Така се правеше в онези времена. Ние не знаехме как да съединим силата си и да станем истински силни.
— Нима и братята си крадяха жените? — попита Бързоногия елен.
— Да, крадяха ги, когато решаваха да живеят отделно, всеки на свое дърво.
— Ние сега не правим така — каза Боящия се от мрака.
— Защото аз научих бащите ви на някои неща — Дългобрадия пъхна косматата си ръка в туловището на мечката, извади от корема шепа лой и започна замислено да я смуче. После отново избърса пръсти в хълбоците си и продължи: — Това, за което ви разказвам, беше много отдавна, когато не всичко разбирахме.
— Трябва да сте били глупаци, за да не разбирате — отбеляза Бързоногия елен.
И Жълтоглавия одобрително изръмжа.
— Да, така е, но ще видите как по-късно станахме още по-големи глупаци. И все пак в края на краищата се научихме на туй-онуй. Ето как стана това.
Ние, рибоядите, тогава не умеехме да съединим силата си така, че силата на племето да бъде сила на всички ни. А оттатък превала, в Голямата долина, живееха месоядите. Те бяха единни, заедно ловуваха, ходеха за риба, заедно воюваха. Един ден те дойдоха в нашата долина. Всички семейства се скриха в пещерите си, спотаиха се по дърветата. Месоядите бяха само десет души, но се сражаваха заедно, а ние — всяко семейство само за себе си.
Дългобрадия дълго и старателно брои на пръсти.
— Ние бяхме шестдесет души — обясни той накрая с жестове и звуци. — Ние бяхме силни, но не го знаехме. Видяхме как месоядите нападат дървото на Бу-уг. Той се би добре, но какво можеше да направи сам? Останалите просто гледаха. Когато няколко месояди се опитаха да се покатерят на дървото, Бу-уг трябваше да се покаже от колибата си, за да хвърли камъните по тях, а онези само това чакаха и го обсипаха със стрели. Така дойде краят на Бу-уг.
После месоядите се захванаха с Едноокия, които заедно със семейството си се беше скрил в своята пещера. Запалиха огън на входа и започнаха да ги опушват точно както ние днес опушихме и изгонихме от бърлогата й мечката. След това месоядите хукнаха към дървото на Шестопръстия и докато се справят с него и сина му, останалите се разбягахме. Но месоядите хванаха няколко от нашите жени, убиха двама старци, които не можеха да бягат бързо, и няколко деца. Жените отведоха със себе си в Голямата долина.
Когато оцелелите се върнаха, решихме да се съберем на съвет — сигурно защото всички бяхме уплашени и разбрахме, че имаме нужда един от друг. Да, ние направихме съвет, първия ни истински съвет. И тогава решихме да създадем племе. Бяхме получили добър урок. Всеки от месоядите се сражаваше за десетима, защото всичките десет се биеха заедно. Те бяха съединили силите си. А при нас тридесет семейства — шестдесет души — имаха силата само на един човек, защото всеки се сражаваше сам.
Съветвахме се дълго, беше ни трудно да се разберем, защото тогава нямахме думи, с които да разговаряме, както сега. Много по-късно Дървеницата измисли няколко думи, след него започнаха да го правят и другите. Но в края на краищата се разбрахме да съединим силите си и да бъдем заедно, когато месоядите отново дойдат отсам превала да крадат жените ни. Така се създаде племето.
Поставихме двама мъже денем и нощем да пазят превала, за да ни предупредят, ако дойдат месоядите. Те станаха очите на племето. Освен това избрахме десет души, които трябваше винаги да си носят копията, тоягите и стрелите и да бъдат готови да се сражават. По-рано, когато отивахме да ловим, да събираме миди или птичи яйца, вземахме си оръжието. Половината от времето търсехме храна, останалата половина следяхме да не ни нападне някой. Сега нещата се промениха. Мъжете отиваха невъоръжени, за да могат спокойно, без да си отвличат вниманието, да търсят храна. Когато жените отиваха в планината за корени и плодове, петима воини ходеха с тях да ги пазят. А на превала ден и нощ очите на племето дебнеха за врагове.
Но след това започнаха раздорите. И както винаги, заради жените. Мъжете, които нямаха свои жени, се опитваха да вземат чуждите и често избухваха свади — ту счупят нечия глава, ту прободат някого с копие. Докато един от стражите дежуреше на превала, откраднаха жена му и той дотича да си я вземе. След него дотича и другият страж, който се опасяваше за своята жена. Стана кавга и сред десетимата воини, които винаги носеха оръжие. Разделени наполовина, те се сражаваха помежду си, докато петимата под натиска на съперниците си отстъпиха към брега.
Така племето изгуби очите и стражите си. Вече нямахме силата на шестдесет души. Нямахме въобще никаква сила. Тогава още веднъж свикахме съвет и направихме първите закони. Аз тогава бях хлапе, но помня. Ние решихме, че ако искаме да бъдем силни, не трябва да се бием помежду си и че племето ще наказва със смърт всеки, който убие човек. По друг закон племето получаваше право да убие всеки мъж,
