Джек Лондон
Семето на Маккой
Нагазил с металния си корпус дълбоко във водата под тежестта на пшеницата в трюмовете си, „Пирене“ се движеше едва-едва, така че човекът от малкото кану можа по-лесно да се качи на борда. Когато погледът му се изравни с борда и той вече виждаше палубата, стори му се, че различи лек, почти незабележим дим. Това приличаше по-скоро на мираж, на някаква трептяща прозрачна завеса, която изведнъж се разпростря пред очите му. За малко да вдигне ръка да я отмахне, но в същия миг си помисли, че остарява вече и е време да поръча да му донесат очила от Сан Франциско.
Като се прехвърли на борда, той погледна нагоре към високите мачти, после към помпите. Те не работеха. На пръв поглед нищо лошо не бе се случило и човекът се учуди защо корабът бе дал тревожен сигнал. Сети се за своите щастливи островитяни и си рече: дано не е някаква болест. Навярно корабът бе привършил водата и хранителните си припаси. Новодошлият се ръкува с капитана, чието изпито лице и угрижен поглед недвусмислено говореха, че го е сполетяла беда, незнайно каква. В същия миг усети лека, неопределена миризма. Напомняше миризмата на прегорял хляб, но малко по-различна.
Човекът се огледа с любопитство наоколо. На няколко крачки от него един моряк с изнурено лице калафатеше палубата. Както се бе загледал в моряка, видя изпод ръцете му да се издига внезапно тънка струйка дим, която се изви и завъртя нагоре и изчезна. Той вече бе стъпил на палубата. Усети, че под краката му пари — топлината бързо проникваше през загрубялата кожа на босите му нозе. Сега разбра какво нещастие бе сполетяло кораба. Веднага устреми поглед към предната му част, откъдето целият екипаж — все моряци с изнурени лица — го гледаше с нетърпеливо очакване. Погледът на влажните му кафяви очи мина над тях като благословия, облекчи болката им, обгърна ги като плащ на велик покой.
— От колко време гори, капитане? — попита той с глас толкова нежен и спокоен, че приличаше на гукаме на гълъб.
Отначало капитанът усети как покоят и блаженството на този глас проникват и в него; после го завладя съзнанието за всичко, което бе изживял и все още изживяваше и се почувствува засегнат. С какво право този дрипав бараба с брезентни панталони и памучна риза внушава покой и блаженство — на него и на изстрадалата му и измъчена душа? Капитанът не стигна до този въпрос по пътя на разсъжденията: неосъзнати чувства го караха да негодува.
— От петнадесет дена — отговори той кратко. — Но кой сте вие?
— Казвам се Маккой — чу се отговорът, в който звучеше ласка и състрадание.
— Искам да кажа лоцман ли сте?
Маккой предаде благословията на погледа си на високия широкоплещест мъж с измъчено небръснато лице, който се присъедини към капитана.
— Всички тук сме лоцмани, капитане, аз познавам всяка педя от тези води.
Но капитанът беше нетърпелив.
— На мен са ми нужни представители на властта. Искам да поговоря с тях и да ги порицая.
— В такъв случай можете да поговорите с мене.
Пак този покой, внушаван по невидими пътища, а неговият кораб гори като пещ под краката му! Капитанът вдигна вежди нетърпеливо и нервно и стисна юмрук, като че се готвеше да нанесе удар.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.
— Аз съм главният представител на властта — отвърна Маккой все с този невъобразимо мек и нежен глас.
Високият широкоплещест мъж избухна в остър, по-скоро истеричен, отколкото весел смях. И той, и капитанът изгледаха Маккой с недоверие и почуда. Не можеха да си представят, че този босоног бараба ще се държи с такова достойнство. Ризата му беше разкопчана, та се виждаха посивелите косми на гърдите му; фланелка не носеше. Вехтата сламена шапка не можеше да скрие невчесаните
му сиви коси. До средата на гърдите му се спускаше неподрязана патриархална брада. Във всеки магазин за конфекция той би могъл да се поднови от глава до пети само срещу два шилинга.
— Да имате родствена връзка с Маккой от кораба „Баунти“? — попита капитанът.
— Той е мой прадядо.
— О! — възкликна капитанът и се замисли. — Казвам се Дейвънпорт, а това е господин Кониг, първият ми помощник.
Ръкуваха се.
— А сега да пристъпим към работа. — Капитанът говореше бързо, защото се налагаше да се действува с най-голяма скорост. — Горим вече две седмици. Всеки момент корабът може да се превърне в ад. Затова взех курс към Питкеърн. Искам да го изкарам на бряг или да го потопя в плитчина, та да спася корпуса.
— В такъв случай сте направили грешка, капитане — рече Маккой. — Трябваше да гоните Мангарева. Там има удобен бряг и лагуна, чиста като речен вир.
— Но сега сме тук, както виждате — отвърна първият помощник. — Там е работата, че вече сме тук. И трябва да направим нещо.
Маккой поклати любезно глава.
— Тук нищо не можете да направите. Няма пясъчен бряг. Няма дори къде да хвърлите котва.
— Глупости! — каза помощникът. — Глупости! — повтори той високо, докато капитанът му правеше знаци да не се държи грубо. — Какви ми ги разправяте? Тогава къде държите корабите си, а? Шхуните или платноходките, или каквото имате там? А? Отговорете де!
Маккой се усмихваше меко, както и говореше. Усмивката му беше милувка, ласка, която обгръщаше уморения помощник, за да му вдъхне мира и покоя на безметежната душа на Маккой.
— Нямаме нито шхуни, нито платноходки — отговори той, — — а канутата си изнасяме горе на скалите.
— Трябва да ми покажете как става това — изръмжа помощникът. — А как ходите до другите острови? Кажете ми де!
— Не ходим. Като губернатор на Питкеърн отивам понякога аз. Когато бях по-млад, пътувах — понякога с търговските шхуни, но най-вече с мисионерския бриг. Но брига го няма вече и разчитаме само на случайно минаващи кораби. Случвало се е в годината да минат до шест. Някой път по цяла година и дори повече не минава никакъв кораб. Вашият е първият от седем месеца насам.
— Да не искате да кажете, че… — започна помощникът.
Но капитан Дейвънпорт се намеси:
— Хайде стига. Губим време. Какво трябва да направим, господин Маккой?
Старецът обърна своите кафяви, кротки като жена очи към брега и капитанът и помощника проследиха погледа му — той се спря върху самата скала на Питкеърн, после върху скупчения на носа екипаж, който нетърпеливо чакаше да се вземе някакво решение. Маккой не бързаше. Обмисляше спокойно и бавно, стъпка по стъпка, с увереността на един разум, който никога не е обезпокояван или измъчван от живота.
— Вятърът сега е слаб — рече той най-после. — Има силно течение в западна посока.
— Тъкмо това ни накара да тръгнем по посока на вятъра — прекъсна го капитанът, за да не го мислят за неопитен в мореплавателското изкуство.
— Да, тъкмо това ви е накарало да тръгнете по посока на вятъра — продължи Маккой. — но днес не можете да плавате срещу това течение А дори да успеете, никъде наоколо няма бряг. Корабът ви ще бъде безвъзвратно загубен.
Той млъкна, а капитанът и помощникът му се спогледаха отчаяно.
— Но аз ще ви кажа какво можете да направите. Тази вечер, около полунощ, вятърът ще се усили — виждате ли онези облачета и онова черното там отвъд оня нос? Оттам ще задуха, от югоизток и то здравата. До Мангарева има триста мили. ползувайте попътния вятър. Там ще намерите баш пристан за кораба си.
Помощникът поклати глава.
— Елате в каютата да хвърлим поглед на картата — каза капитанът.
Маккой се задуши от отровния въздух в затворената каюта. Струйки невидими газове щипеха очите му и ги подлютяваха. Подът под босите му нозе беше още по-горещ, почти непоносимо горещ. Тялото му се обливаше в пот. Той се огледа наоколо почти уплашено. Само по някакво чудо каютата още не беше
