Торес безмълвно кимна.
— Всички хора ли ги ценят така?
Торес отново кимна.
Бленуващата с презрение избухна в сребрист смях. Тя се наведе и наслуки загреба една шепа от безценните камъни.
— Ела! — заповяда тя. — Искам да ти покажа колко ги ценя аз.
През стаята тя го изведе на веранда, надвиснала над водата от трите страни на къщата (четвъртата страна опираше в отвесната канара). В основите на канарата се образуваше въртоп, свидетелствуващ за изхода, през който се оттичаше водата от езерото и за който Торес беше чул да разсъждават Моргановците.
Царицата пак избухна в сребристия си смях и захвърли шепата безценни камъни в самото сърце на въртопа.
— Ето колко ги ценя аз! — рече тя.
Торес се смая и за миг почти изтрезня от това разсипничество.
— И те никога не ще се върнат — продължаваше да се смее Бленуващата. — Никога нищо не се връща. Виж!
Тя хвърли шепа цветя, които закръжиха в кипящата вода и скоро изчезнаха от погледа, всмукани от водовъртежа.
— Щом нищо не се връща, къде отива всичко?
Царицата сви рамене, макар Торес и да долавяше, че знае тайната на водите.
— Не един човек си е отишъл по този път — унесено изрече тя. — И никога никой от тях не се е върнал. Майка ми си отиде по този път, след като умря. Аз бях малко момиченце тогава. — Тя се сепна. — Хайде, сега си върви, ти с шлема! Докладвай на своя господар… на своя приятел, искам да кажа. Кажи му каква зестра имам. И ако той страда само наполовина от твоята лудост за тези стъкълца, ръцете му скоро ще се обвият около мен. Аз ще остана тука и ще побленувам, докато той дойде. Играта на водите ме пленява.
Послушен на заповедта, Торес влезе в спалнята, върна се да погледне крадешком царицата и видя, че се е отпуснала на верандата, подпряла глава с ръка, и се взира във въртопа. Той бързо отиде при сандъка, вдиша капака и натъпка една шепа скъпоценни камъни в джоба на панталоните си. Тъкмо когато се канеше да загребе втора шепа, зад гърба му прозвуча подигравателния смях на царицата.
Страх и гняв завладяха Торес до такава степен, че той се втурна към нея, подгони я вън на верандата и щеше да я сграбчи, ако тя не беше вдигнала срещу него кама.
— Крадец — каза, спокойно Бленуващата. — Ти нямаш чест. А в тази долина всички крадци свършват със смърт. Ще повикам копиеносците си и ще им заповядам да те хвърлят във водовъртежа.
Безизходното положение събуди коварството на Торес, Той погледна боязливо към водата, с която го бяха заплашили, нададе вик на ужас, сякаш беше видял там нещо необикновено, отпусна се на едното си, коляно и закри с ръце изкривеното си от престорен страх лице. Царицата се обърна да види какво го е уплашило. Това беше желаният от него момент. Той се стрелна напред като скачащ тигър, стисна я за китките и изтръгна камата.
Торес избърса потта, от лицето си и целият разтреперан, започна бавно да се съвзема. В това време царицата го наблюдаваше с любопитство и без страх.
— Ти си въплъщение на злото — изръмжа й той, като все още се тресеше от ярост, — вещица, която има вземане-даване със силите на мрака и с всякакви пъклени дяволщини. Но ти си жена, родена от жена, и следователно си смъртна. Ти си слаба като всеки смъртен и всяка жена и затова сега ще трябва да избереш едно от двете: или да бъдеш хвърлена във водовъртежа и да загинеш, или…
— Или? — подкани го царицата.
— Или… — Торес спря, облиза пресъхналите си устни и довърши на един дъх: — Не! Кълна се в божията майка, не ме е страх!… Или да се омъжиш за мен още днес — това е другата възможност.
— Заради самата мен ли искаш да ме вземеш? Или заради съкровището?
— Заради съкровището — безочливо си призна той.
— Но в Книгата на живота пише, че ще се омъжа за Франсис — възрази тя.
— Тогава ние ще напишем наново тази страница в Книгата на живота!
— Като че ли това може да се направи! — изсмя се царицата.
— Тогава ще ти докажа, че си смъртна, като те хвърля ей там, във въртопа, както ти захвърли цветята.
В този миг Торес бе действително безстрашен — безстрашен поради древното вино, което кипеше в жилите и мозъка му, и защото беше господар на положението. Освен това, като на истински латиноамериканец, допадаше му такава сцена, където можеше да се надува и разглаголствува.
Въпреки всичко царицата го стресна със съскащ звук, с какъвто латиноамериканците обикновено викат слугите. Той изгледа Бленуващата с подозрение, изви очи към вратата на спалнята, и пак я загледа.
Като някакъв призрак — Торес го видя смътно, само с крайчеца на окото — огромното бяло куче изскочи през вратата. Стреснат за втори път, той неволно направи крачка настрана. Но кракът му не намери опора в празното пространство и тежестта на тялото му го повлече от верандата към водата. Още докато падаше и крещеше от ужас, той видя кучето да скача подире му. Макар и да беше добър плувец, Торес се чувствуваше като сламка в стремителното течение и Бленуващата, която гледаше захласнато надолу от края на верандата, видя как той, а след него и кучето изчезнаха в сърцето на въртопа, от който нямаше връщане.
ГЛАВА XX
Дълго гледа Бленуващата надолу, към играещите води. Най-после с полугласно: „Бедното ми куче!“, стана. Загиването на Торес нямаше никакво значение за нея. Свикнала още от невръстно момиче да упражнява висшата власт над живота и смъртта на своя полудив и изроден народ, за самата нея в човешкия живот нямаше нищо свещено. Ако някой водеше добър, праведен живот, тогава, естествено, бе правилно да го оставиш да живее. Но ако животът му бе лош, порочен и опасен за живота на другите, тогава редно бе да го оставиш да умре или да го умъртвиш. Така за нея Торес представляваше само един епизод, неприятен, но бързо изживян. Ала за кучето й беше жал.
Царицата влезе в спалнята си, плесна силно с ръце, за да повика една от прислужниците си, и провери дали е още отворен капакът на сандъка със скъпоценните камъни. Тя даде нарежданията си и се върна на верандата, откъдето можеше незабелязано да наблюдава какво става в стаята.
След няколко минути прислужницата доведе в спалнята Франсис и го остави сам. Той не беше във весело настроение. Колкото и благороден да беше отказът му от Леонсия, тази постъпка не му достави радост. Нито пък излитваше някаква радост от предстоящата женитба със странната жена, която царуваше над Загубените души и обитаваше това загадъчно езерно жилище. Все пак тя не будеше у него, както у Торес, страх и враждебност. Напротив, чувството, което изпитваше към нея, беше по-скоро съжаление. Без да иска, той се вълнуваше от покъртителната трагедия на тази зряла и хубава жена, която така отчаяно търсеше обич и другар въпреки своето властно и надменно държане.
От пръв поглед Франсис разбра какво представлява тази стая и бегло си помисли дали вече не го смятат за младоженец, без много приказки, без да го питат, без всякакъв обред. Зает от мрачните си мисли, той почти не обърна внимание на сандъка. Царицата го наблюдаваше и видя как той, явно очаквайки я да дойде, след няколко минути се приближи до сандъка. Франсис загреба с шепа от скъпоценните камъни, хвърли ги един по един обратно, сякаш бяха обикновени стъклени топчета, обърна се и отиде при ложето й да разгледа постланите там леопардови кожи. После седна на ложето, забравил и постелята, и съкровището. Всичко това тъй възхити царицата, че тя не можа да се задоволи повече само с дебнене. Влезе в стаята, поздрави и със смях го запита:
— Беше ли сеньор Торес лъжец?
—
— Него го няма вече — увери го Бленуващата. — Което всъщност е без значение — побърза да продължи тя, понеже Франсис започна да проявява интерес към Торес и неговия край. — Няма го и е много
